Чак Дон Кихот не съм бил, но с доста вятърни мелници съм се сражавал, казваше поетът, певец и композитор
Целуваше ръка на дамите, които харесваше като чар и интелект. Ставаше, докато те сядаха на масата му. Правеше интелигентни комплименти. Разговорите с него никога не бяха скучни, винаги имаха смисъл. Михаил Белчев излъчваше момчешка закачливост и джентълменска енергия. Бохем от първата класа на интелектуалците, които са на изчезване – архетипът им избледнява все повече, огорчен и отегчен от безразличието към ценностите на породата: дар слово, остроумие, бързи рефлекси, огромна обща култура, светско обаяние. У Мишо определено имаше и нещо мускетарско, сред неписаните му девизи беше „Един за всички, всички за един“. Ако живееше в XVIII век, със сигурност щеше да размахва шпага в защита на честта и благородството – така възпита и сина си Константин, роден петилетка преди финала на XX век. „Е, чак Дон Кихот не съм бил, ама с доста вятърни мелници съм се сражавал“, беше искрен той. И признаваше, че е влизал в словесни схватки заради красавици, изкушили любопитството и вниманието му. „Винаги съм имал добър вкус“, шегуваше се бардът, но спомените от първите му сърдечни трепети съвсем сериозно влязоха в биографичната книга „Ти ме повика, живот“, която като истински оптимисти сътворихме без никакво предчувствие, че ще е началото на края. Тъкмо обратното. Мемоарите излязоха и бързо се разчу за тях. На премиерите се осланяхме и на Кристина Белчева, която освен популярност, визия и красноречие има диплома за правоговор и качествената му артикулация – завършила е ВИТИЗ в епоха, когато те бяха задължителни. Мишо, разбира се, предпочиташе да пее (заради заекването след невръстна среща с гаден петел), а аз да пиша (заради непроизнасянето на „р“ от гаден мързел). Той с часове раздаваше автографи, а Милена Стефанова и Димитър Риков от „Софт прес“ предложиха да мислим за втора част.
Приключенията на Мишо наистина са за сериал в няколко сезона. Разказваше ги живописно, с дружеска ирония и изтънчена самоирония. С дистанцията на мъдреца и с емоцията на артиста. Пренасяхме се в различни общества и географски ширини, сцени и задкулисие, агитки и институции. В тези хроники, в които търсехме следите на изгубеното време, се появяваха пъстри персонажи – политици, певци, композитори, китаристи, поети, актьори, режисьори, бизнесмени, лекари… „Пиша стиховете си за човеците, аз съм като всеки от тях“, уточняваше той. Но не беше съвсем така, Господ му беше дал повече и който е прочел дори няколко от десетките хитови лирики на Михаил Белчев, ще се съгласи с това. Тайната им е в безпрецедентния микс от сърдечност и душевност, тъга и носталгия, любов и надежда, философия и екзистенциални прозрения… В образите, създадени от перото му на номад, обречен на лутания и странствания. И в промисъла, че изкуството може ако не да спаси, то поне да промени света с благословията на Господ. „Побеснявам, когато се злоупотребява с думата „творец“. Творецът е единствен и той е някъде из небесата. Бог е творецът, ние сме неговите изпълнители. Благодаря му, че ми даде възможност да живея и да се занимавам с това, което ми прави удоволствие, а и да бъда с хора, които ме приемат какъвто съм. И да измисляме заедно онова чудо, дето му казват изпята поезия“, беше категоричен авторът на 11 стихосбирки, който предпочиташе да вижда доброто, загърбвайки лошото.
Затова не криеше, че без „Златният Орфей“ и телевизията вероятно е щял да си остане инженер меломан, който пише текстове в рима. А пък става бард, който пее с цялото си същество като древните шамани, когато са изпълнявали своите древни ритуали, както казва Стефан Цанев за него. И въпреки че Мишо приличаше на звезда от френското кино на предишното столетие, притежаваше винаги актуален челичен балкански характер. Още от студентските години в София и в Ленинград, още от концертите в Летния театър в Парка на свободата, когато през 80-те отказва да даде на публиката толкова чаканите от нея парчета на „Дийп пърпъл“, а ѝ предлага съвсем други неща, предимно за ума – на първата песен го освиркват, на втората също, на третата се разколебават, на четвъртата го аплодират. „Разбраха, че едва ли ще се разплача и ще напусна арената. Миряна Башева тогава публикува в централната преса статия в моя подкрепа със заглавие „Урок по етика“ или нещо подобно. Май беше във вестник „Народна култура“. След този „инцидент“ хората започнаха да реагират подобаващо на изкуството ми. Видяха, че налагам собствен вкус и че няма да се предам.“ Не се предаде до Велики понеделник.
