Откъс от романа „Просто деца” на Пати Смит, Издателство „Лист”
БЯХ МНОГО НЕЩАСТНА, когато ни изгониха от къщата срещу Кръпката и се наложи да си съберем багажа и да започнем нов живот в южната част на Ню Джърси. Майка ми роди четвъртото дете в семейството, в чието отглеждане се включихме всички – болнаво, но слънчево малко момиченце на име Кимбърли. Заобикалящите ни тресавища, прасковени овощни градини и свинеферми ме караха да се чувствам изолирана и откъсната от света. Потопих се изцяло в книгите и в проекта да съставя енциклопедия, която си остана единствено с кратка бележка за Симон Боливар. Баща ми ме въведе в света на научната фантастика и известно време го придружавах до местната зала за танци, от чийто покрив се взирахме в небето в опит да открием свидетелство зa присъствието на НЛО, докато той непрекъснато поставяше под въпрос нашия произход на Земята.
Току-що навършила 11 години, започнах с по-голямо удоволствие да излизам на дълги разходки в околните лесове с кучето ми. От червената глинеста почва се издигаха красиви ариземи, подобни на калии, папури и смрадливи змиярници, на които викаха „скунксово зеле“. Намирах си някое добро местенце, където да се усамотя, да поспра и да опра главата си да почине върху някой дънер до поток, пълен с попови лъжички.
С брат ми Тод, моя верен лейтенант, пълзяхме по корем през прашните летни полета близо до каменоломните. Вярната ни сестра Линда стоеше наблизо, готова да се погрижи за раните ни и да ни даде безценна глътка вода от армейската манерка на татко.
– През един такъв ден, куцайки към ариергарда под изгарящите лъчи на слънцето, бях приклещена от майка ми.
– Патрисия – скара ми се тя, – сложи си някаква блуза!
– Прекалено е горещо – изпъшках аз. – Никой друг не е с блуза.
– Горещо или не, време е да престанеш да тичаш така. Скоро ще станеш млада дама.
Започнах бурно да протестирам и обявих на всеослушание, че никога няма да се превърна в нещо друго освен в самата себе си; че съм от клана на Питър Пан и ние не порастваме.
Майка ми спечели и аз се облякох, но не бих преувеличила, ако кажа, че в онзи момент се почувствах предадена. Печално я наблюдавах как изпълнява женските си задачи, забелязвайки добре оформеното ѝ тяло. Всичко това изглеждаше абсолютно против природата ми. Тежката миризма на парфюм и ярките линии от червило по устните, толкова крещящи през 50-те, ме отвращаваха. За известно време негодувах срещу нея, тъй като тя бе едновременно и куриерът, и съобщението. Зашеметена и непокорна, с кучето в краката ми, мечтаех да пътувам, да избягам надалеч и да се присъединя към Чуждестранния легион, където да си спечеля звание и да прекося пустинята с другарите си.
Намерих утеха в книгите. Странно е, но тъкмо писателката Луиза Мей Олкът ме дари с позитивна нагласа спрямо съдбата ми на жена. Джо, мъжкараната между четирите сестри Марч в нейната „Малки жени“, пише, за да помогне за издръжката на семейството си, понесло тежък финансов удар по време на Гражданската война. Тя изпълва страница след страница с бунтарските си мисли, които по-късно са публикувани в притурката за литература на местния вестник. Това ми даде куража за нова цел и скоро вече измислях кратки разкази и разправях дълги и заплетени истории на брат ми и сестрите ми. Оттогава насетне скътах в сърцето си идеята, че един ден и аз бих могла да напиша книга.
През следващата година, в щастливо изключение от обичайната рутина, всички отидохме да посетим Музея на изкуствата във Филаделфия. Родителите ми работеха много, а да заведеш четири деца с автобуса до Филаделфия беше едновременно изтощително и скъпо. Това бе единственото подобно пътуване, което предприехме като семейство, и първият път, когато се изправих лице в лице с изкуството. Почувствах направо физическо припознаване с удължените лица и отпуснатите пози в картините на Модиляни; развълнуваха ме елегантно застиналите модели в работите на реалиста Томас Ейкинс и в портретите на Джон Сингър Сарджънт; порази ме светлината, излъчвана от импресионистите. Но залата, посветена на Пикасо от неговите ранни Арлекини до кубизма, ме разтърси най-много. Безмилостната му увереност направо секна дъха ми.
Баща ми се възхищаваше на майсторството в рисунъка и символизма в работите на Салвадор Дали, но не успя да оцени заслугите на Пикасо, което доведе до първото ни сериозно разногласие. Майка ми от своя страна беше заета да държи под око останалите деца, които се пързаляха по излъсканата повърхност на мраморните подове. Сигурна съм, че докато се спускахме по централното стълбище, съм изглеждала както обикновено – непохватно дванайсетгодишно момиче, цялото лакти и колене, но тайничко знаех, че бях преживяла трансформация, провокирана от прозрението, че човешките същества могат да създават изкуство; че да бъдеш творец, означава да виждаш онова, което другите не могат да забележат.
Нямах доказателство, че притежавам необходимото самата аз да бъда творец, но от цялото си сърце копнеех за това. Представях си, че чувствам повика на своето призвание, и се молех наистина да е така. После една вечер гледах филма „Песента на Бернадет“ за света Бернадет Субиру.
Останах като ударена през лицето от факта, че младата светица не си пожелава да бъде призвана – майката игуменка е онази, която лелее за святост дори и когато Бернадет, скромното селско момиче, се оказва избраната. Това ме притесни; зачудих се дали наистина съдбата ми беше да стана творец. Нямах нищо против страданията по пътя към призванието – ужасяваше ме идеята да нямам такова.
Ненадейно се издължих. Станах над метър и седемдесет, но едва четиридесет и пет килограма. На четиринайсет години вече не бях главнокомандващ на малка, но вярна армия, а по-скоро кльощава загубенячка, обект на много присмех заради мястото ми на най-долното стъпало в социалната стълбица на гимназията. Останах си в света на книгите, появи се и рокендролът – спасението на младежите през 1961 година. Родителите ми работеха до късно вечер и след като си свършехме домашните задължения и си научехме уроците, с Тоди и Линда танцувахме под звуците на изпълнители като Джеймс Браун, женската соул група The Shirelles и бога на ранния ду-уоп и ритъм енд блус Ханк Балард и неговите The Midnighters. Скромно ще отбележа, че се справяхме с танците също толкова добре, колкото и преди това на бойното поле.
Рисувах, танцувах и пишех стихове. Нямах вроден талант, но притежавах богато въображение и учителите ме окуражаваха. Когато спечелих един конкурс, спонсориран от местния магазин за бои и художнически материали, работите ми бяха изложени на неговата витрина и получих достатъчно пари, за да си купя дървена кутия с маслени бои. Правех набези из библиотеките и организираните от църквата базари в търсене на книги за изкуство. Беше възможно да откриеш прекрасни албуми, лежащи сред пълни боклуци, и аз щастливо заживях в света на Модиляни, Дюбюфе, Пикасо, Фра Анджелико и Албърт Райдър.
За шестнайсетия ми рожден ден мама ми подари „Удивителният живот на Диего Ривера“ от Бертрам Улф и аз се прехласнах пред размаха на стенописите на мексиканския художник, описанията на неговите пътувания и премеждия, любовниците и произведенията му. През онова лято си намерих работа в една фабрика за велосипеди и триколки, която бе извън обхвата на профсъюзите, така че наемаха и непълнолетни. Мястото беше мизерно и докато изпълнявах задълженията си, откривах спасение в мечтите. Жадувах да стана част от лоното на артистите: гладуването, начина им на обличане, съзряването, молитвите. Хвалех се, че един ден ще бъда любовница на истински творец. За младото ми съзнание нямаше по-романтично нещо на света. Представях си се като Фрида Кало до нейния Диего, едновременно муза и създател. Мечтаех си да срещна творец, с когото да се обичаме, да се подкрепяме и да работим рамо до рамо.
