Разговор за последния ѝ роман „Плячка“ и страшното на хартия
За човек, който пише едни от най-страшните модерни трилъри, Ирса Сигурдардотир изглежда като най-хрисимата жена на света. Исландката неслучайно е наричана от медиите Кралицата на криминалния роман в родната си страна и българските читатели имат възможност да разберат сами защо. Последният ѝ роман „Плячка“ кара косите ви да настръхнат, а поредицата ѝ за детектив Хюлдар и психоложката Фрея предлага едни от най-изобретателните убийства.
Книгите ѝ са преведени на 35 езика и са продадени в над 3 милиона екземпляра. „Таймс литерари съплемент“ я нареждат „сред най-добрите криминални автори в света“. Медиите я сравняват дори със Стивън Кинг, чието влияние се усеща в историите ѝ, а тя нарича „Сияние“ любимия си страшен роман.
Учудващо за хората всъщност Ирса е директор в една от най-големите инженерни компании в Исландия, а едва втората ѝ работа – съвсем небрежно – е писането на бестселър трилъри с постоянно увеличаващ се брой фенове по целия свят. Кариерата ѝ на писател е провокирана от сина ѝ, заради когото започва да пише детски книги, а години по-късно сменя жанра. Криминалните ѝ романи се характеризират с особено мрачни сцени и афинитет към свръхестественото. Заедно с друг исландски писател – Рагнар Йонасон, е съосновател на Международния фестивал за детективски романи Iceland Noir (Исландски ноар). Член е на Асоциацията на писателите на криминални романи на Великобритания. И я прихванахме за разговор, докато беше гост на Софийския международен литературен фестивал.
Фотография Lilja Birgisdóttir
Ирса, как дойде идеята за романа „Плячка“? Първо да кажа, че това е самостоятелен роман, защото по принцип пиша криминални поредици и между тях имам склонност да пиша и самостоятелни истории, които се старая да са по-ужасни. Вдъхновението за „Плячка“ всъщност идва от стара неразгадана мистерия в Русия. Нарича се „Инцидентът с прохода Дятлов”. Група студенти по геология отиват на курс за оцеляване през зимата в планината със своя професор и никога повече не се връщат. След време намират телата им голи и разпръснати тук и там. В моя роман не става въпрос за тези хора, взех тази концепция и я поставих в исландските планини, но с група приятели, които следват геолог. Другите две сюжетни линии, в които има призрак, идват от Исландия. В Исландия призраците са голяма част от нашия фолклор. И тъй като харесвам истории за ужаси и призраци, реших, че такъв тип идея се вписва много добре в историята, която исках да разкажа, за да има и малко по-страшна атмосфера.
Историите с призраци понякога са доста предвидими. Аз ги харесвам, защото има много какво да дадат на сюжета. В днешния свят не са толкова популярни, колкото бяха преди. Интересното при призрака, когато пишеш за него, е, че той може да донесе на сюжета любопитна нишка. Като идеята, че нещо ужасно се е случило преди много време и трябва да бъде коригирано. Човек си мисли, че му се е разминало, но не е така, миналото го преследва.
Според мен един призрак трябва да има цел. В старите исландски истории за призраци те просто са там и плашат хората… Няма сюжет. Няма причина. За мен това не е достатъчно за роман. Трябва да имаш причина един призрак да е там. И аз измислих такава.
Читателите те познават повече с криминалните ти поредици – най-известна е тази за детектив Хюлдар и психоложката Фрея. Когато пишеш поредица, най-важни са основните ти персонажи. Какви са те, какво им се случва? Трябва хората да са съпричастни към тях, за да искат да прочетат и следващите книги. Да, мистерията също е важна, но нетолкова. Така или иначе в следващия роман ще има нова. Но хората харесват образите. За мен интересен персонаж обикновено е някой, който не е перфектен. Това го прави по-човечен. Моите герои имат недостатъци и правят грешки. В скандинавския ноар, ако можем да го наречем така, винаги има полицай алкохолик, който е и много, много депресиран. Това е добре и работи за някои книги. Но аз не исках да пиша за такъв човек. Така че моите образи са по-скоро изградени с леко намигване, чувство за хумор, изобщо не са перфектни. Никой от тях…
Коя беше книгата, която промени всичко за теб? Всъщност започнах да пиша заради лошите писатели, предполагам. Синът ми беше малък и започваше да чете. Смятам, че за да могат да бъдат или за да увеличат вероятността да бъдат добри хора, децата трябва да четат. Така човек се учи да се постави в главата на персонажите и да стане съпричастен. Да разбере ситуации, които не биха му се случили в истинския живот. Когато гледаш филм или играеш компютърна игра, си някак страничен наблюдател, като шпионин, предполагам. Но когато четеш, това се случва в главата ти. Синът ми искаше да чете и аз започнах да разглеждам книгите, които бяха на мода по това време, исландските детски книги. И те наистина не бяха много добри. Искам да кажа, че бяха добре написани, но бяха толкова мрачни и ужасни. Скучни, нямаха силна сюжетна линия. Намерихме една книжка, в която се разказваше за момче, което искаше да има рожден ден, но не можеше, защото родителите му бяха алкохолици. Беше много, много депресиращо. И си казах: „Господи, но защо!?“ Помислих си, че синът ми никога няма да заобича книгите. Така реших да пиша хумористични детски книги с приключения, където децата бяха щастливи и имаше просто забавление. Написах пет и осъзнах, че съм уморена да бъда смешна, защото смешното е много по-трудно от ужасното. Освен това исках да пиша за зряла аудитория, за неща, които няма как да се появят в детска книга. Затова смених рязко жанра. И като си помисля, както при всеки автор, моето правило и до днес е: ако искате да напишете книга, напишете такава, която бихте искали да прочетете. Това важи с пълна сила за мен, защото обичам да чета ужаси и криминалета.
А имаш ли любима криминална книга на ужасите? О, любимата ми книга на ужасите вероятно е „Сияние“ на Стивън Кинг. „Сияние“ е невероятна история за призраци, защото докато четеш, реално не осъзнаваш, че е история за призраци. Това е просто страшна история за един мъж, който полудява. Както в моята книга. Не си сигурен дали всички не са побъркани, или се случва нещо свръхестествено. Другата ми любима е много стара книга… „Примката на призрака“ от Хенри Джеймс. Писана е през 1898 г. Но е много добра, защото до края читателят нищо не знае. Това история за призраци ли е? Не е ли история за призраци? Харесвам и „Жената в черно“. Има и филм, но харесвам книгата повече. Защото когато четеш, можеш да си представиш всичко. Мисля, че да видиш призрак не е толкова ефективно, колкото да си го представиш. Винаги е разочарование, когато призракът се появи.
Фотография Lilja Birgisdóttir
Може ли да ми кажеш какъв е процесът ти на работа? Обикновено си представям нещата. Първо имам нещо като семенце на идея. То може да дойде от всичко – може да е история, може да е място, което виждам. Но никога не вкарвам цялата книга наведнъж. По-скоро се опитвам да разбера как тази идея би могла да се превърне в добър сюжет. Правя много проучвания за книгите си. Обичам да ходя на местата, за които пиша, да говоря с хората. За „Плячка“ отидох до планините в Исландия, където се развива част от действието. Отидох и до радарната станция, където се развива другата част. И двете места са много красиви. Не са близо до Рейкявик, на шест часа път с кола са или нещо подобно. Но за мен нямаше значение. След това обикновено пиша първата глава. Но тук вече трябва да знам накъде отивам, къде искам да стигна. Преди да започна наистина да пиша, вече съм обмислила книгата, поставила съм всички основни точки по местата им. Знам откъде започвам и къде свършвам. Още преди да напиша каквото и да било, знам финала. И обмислям какъв е най-добрият път между двете точки – началото и края. Но обикновено когато започна да пиша, правя много промени. Има много мислене, когато работя по роман. Това означава, че действителното писане е може би само 50% от книгата. Мисля, че останалото е проучване, мислене и опит да намеря начин да направя историята по-интересна.
Смятам, че твоите романи са едни от най-изобретателните, които съм чела. Има ли начин, по който тренираш въображението си? Ще ти разкажа една история. Преди години един исландски отбор стана световен шампион по бридж. Всички си казаха: как стана това, как са успели? Беше наистина фантастично за Исландия, защото не сме свикнали да бъдем световни шампиони по нищо. Ние сме толкова малка страна. Затова отборът разказа по какъв начин са тренирали за шампионата – като не са играли два месеца преди световното! След това просто са се появили там. И тъй като обичат да играят, били толкова щастливи, че го правят отново. Аз правя почти същото. Когато работя по книга, не чета нищо. Мисля и пиша. Спрях да чета, за да се насиля, сякаш трябваше да съставя собствената си книга в главата си. Използвах тяхната практика да не правиш нещо, което харесваш. И това работи добре за мен.
А кои са твоите модели за подражание и хората, които те вдъхновяват? Знам, че последната ти книга е посветена на баща ти. Родителите ми, разбира се. Майка ми е първата жена с докторска степен по математика. И това само по себе си беше вдъхновение за мен и сестра ми. Смятам, че ако работиш упорито, може да станеш какъвто искаш. Други мои вдъхновители са всички писатели, които съм чела още от шестгодишна възраст. Всички те са ми повлияли. Но бих казала, че Стивън Кинг вероятно е оказал най-голямо влияние върху мен. Защото той е първият в модерната литература, който ми показа, че ужасите може да бъдат наистина добри. Голяма част от ужасите дотогава не бяха чак толкова страхотни. Той донякъде донесе ужаса в мейнстрийма.
Работиш ли върху нещо в момента? Току-що излезе последната ми книга в Исландия. Не знам как ще я преведат на български, но заглавието е нещо от сорта на… как кръвта замръзва във вените ти. Тя е част от нова поредица, която завършвам. Нещо като отделен спин-офф на поредицата за Фрея и Хюлдар. Но този път се фокусира върху доктор по съдебна медицина. Решила съм този път да напиша четири книги. И третата току-що излезе, догодина планирам да завърша четвъртата. И след това ще напиша роман на ужасите в Космоса.
В Космоса ли? Защо? Защото най-добрият хорър, най-доброто място за писане на ужаси е, където хората са много, много уязвими. А никъде не си толкова уязвим, колкото в Космоса. Най-добрият начин да предизвикаш ужас е да поставиш героите в ситуации, в които нямат предпазна мрежа. Не можеш да се обадиш на полицията, всичко е против теб и природата ти.
Коя е най-трудната книга за писане? Мисля, че е много трудно да се напише последната книга от поредица. Когато се сбогуваш с героите. Не искаш те да умрат накрая. Поне аз не искам. Затова моят метод е да спра да пиша за тях. Просто тяхната история е приключила. Като не ми се иска да има суперщастлив край, в който всички да са щастливи. Но ми се иска и някак да успеят…
Значи не си като Агата Кристи и Артър Конан Дойл, които намразват образите, създадени от тях, и искат да ги убият накрая на поредицата. Сещам се за какво говориш, но не. И това е, защото винаги спирам преди това да се случи. Знам точно от колко книги искам да бъде поредицата, която започвам. Тази за Фрея и Хюлдар бях решила предварително, че ще е от шест книги. Не искам по средата на поредица, която продължава до безкрай, да осъзная, че мразя тези образи. Защото тогава книгата няма да е особено добра и читателят ще разбере. Това е моето правило – спри, преди да си се уморил.
