Перник не е просто град, а изживяване
Текст Здравка Евтимова
Хората от Перник мислят добри неща за своите съграждани – когато си роден в Перник, намираш се във Варна или във Видин и видиш автомобил с пернишки номер, за миг се чувстваш умилен, като че си срещнал ако не брат, то поне любим братовчед. Чували сме какви ли не вицове за тези корави хора, моите съграждани; често, като видят автомобили с пернишки номер, някои хора плюят в пазвите си и благоразумно намаляват скоростта. Това е преувеличение, защото повечето мои съграждани са съзнателни водачи на МПС. А огромното братство перничани се състои от хора, които сутрин и вечер пътуват във влаковете на БДЖ от родния си град до столицата.
В тази светлина всеизвестна истина за нас, перничаните, е твърдението –
София е индустриалната зона на Перник
Без нас много структури, учреждения, предприятия и бизнеси рязко ще влошат качеството на работата си. Потокът хора, който се изсипва само от влака в 7:10 от гара „Метал“, наистина е внушителен – сякаш вълните на Черно море са проходили и са се разлели на Коловоз 3, където обикновено спира този влак. Тук е мястото да споменем, че той е един от най-слабо натоварените.
През последните години терминът „влаково приятелство“ стана особено актуален в родния ми град за групи дами в работеща възраст – Виолета е майстор шивач, Росица работи в болница „Св. Ана“, трета е строителен инженер, Мариана е машинен инженер, доктор на техническите науки, има преводачи, професори, деловодители… Човек би се запитал какво свърза тези така различни жени, кое ги кара съвсем искрено да се усмихват една на друга, да си изплачат мъката как детето се е омазало на класното по математика; как съпругът отново е изгубил работата си – то съпрузите всички са такива, нали така? В тази светлина да си спомним пернишката аксиома
„Защо работиш при жива жена, човек?“
Затова, момичета, дайте да се почерпим, докато е време! Черпим се щедро и дълго, ако любимият е намерил работа. Добри ли са медицинските изследвания от вчера? Да? Я да хапнем по една „Морена“ по този повод. Намери ли розова блузка на внучката? А когато някой има рожден ден – тогава, дори влакът съвсем да не дойде (което често се случва), се изваждат шоколадови бонбони, домашна баница, кекс и всяка пожелава на скъпата си БДЖ приятелка да бъде обичана, да е жива и здрава, да е победоносна, мъжът й да я носи на ръце (винаги се сбъдва в противоположна посока, тя го носи на ръце), детето да влезе медицина на първо класиране, в краен случай на второ, семейството да е живо и здраво, непоклатимо като релсите!
И това наистина се случва. А защо сме толкова тъпи? – пита Роси, която работи в болница „Св. Ана“. Защо само на работа тичаме, защо не се отбием в пицария „Дийп Диш“ и в събота да отпразнуваме… все има някакъв повод. Ако няма повод,
празнуваме, че съвсем няма за какво да празнуваме
Денят „Дийп Диш“ тъне във вятър и мъгла и никога не идва. За сметка на това всеки съвсем обикновен, натоварен като самосвал работен ден е прекрасен „Дийп Диш“. Наскоро влаковото братство празнува Света Ана. Имаме две Ани – Ани от „Митниците“ и Ани с цветята; после Диди, момичето от магазина за копчета от Женския пазар, има годишнина от сватбата. Вили, вълшебницата на иглата, най-добрата майсторка на булчински рокли в София, коренячка перничанка, си е купила на старо нова кола. Да не говорим какво се случва, като се роди внуче на някого, дъщеря или син на момиче и момче от братството. Или когато млада двойка, запознала се във влака по време на изнурително пътуване, още на последната спирка – Централна гара София, взема решение да вдигнат сватба. Напоследък и това е много актуално – пернишките влакови сватби.
Че как няма да има сватби? Разстоянието от 30 км между София и Перник влаковете често преодоляват за един час и половина. Линията е единична и се намира в състояние на перманентен ремонт. През годината релсите не са подложени на ремонтни дейности само 10-14 дни. Такова изчакване пада на спирките Драгичево, Владая, Горна Баня, че
човек, освен да се ожени, просто няма с какво да запълни времето си
Един пернишки сайт беше изчислил, че сватбите, вдигнати вследствие на запознанствата във влака Перник-София, са най-трайните, най-щастливите, буквално неразрушими във времето, а младоженците се радват на много и здрави наследници.
Какво е достатъчно за един перничанин да бъде щастлив? Първо, влакът да дойде. Второ – влакът да пристигне навреме на съответната гара. Това е повод за бурна радост, а ако електричката не е само един вагон – тогава сме неописуемо щастливи! Приемаме го като знак на съдбата свише, че нещо прекрасно ще ни се случи. Няма да се блъскаме, няма да се ритаме. Ще спечелим от лотарията, ще ни повишат служебно, ще паднат пари отнякъде. Радваме се на влака, както навремето хората са се радвали на първите капки дъжд след дълга суша. Ако чакаме по-малко от петнадесет минути да се разминат влаковете на цитираните по-горе спирки, имаме чувството, че са ни пораснали криле. Но както знаете, криле не растат всеки ден. И това си има добра страна – изграждаме си стоманена воля и затова още по-убедително заслужаваме прозвището ВИНКЕЛИ.
Какви ти винкели – те бледнеят от срам пред волята и коравостта ни
Ние, перничаните, сме истинските диаманти сред българите, що се касае до твърдост и издръжливост.
