Сто на сто сте чували за наградите „Дарвин“ – онези, които се раздават за тъпота в огромни, дори смъртоносни количества. С други думи – дават се на хора, успели да причинят собствената си смърт (или поне неспособност да се размножават) по толкова креативно глупав начин, че чак започваш да изпитваш едно плахо уважение (след като си избърсала сълзите си от смях и си успяла да си поемеш въздух). Добре, как е възможно, казваш си, как може изобщо да ти хрумне такава идиотщина, на мен и през ум не би ми минало! И си абсолютно права, няма как да ти мине през ума.
Защото
90% от претендентите за наградите „Дарвин“ са мъже
И не, това не е сексизъм. Проста статистика е. Дори всеизвестните британски учени (които сами по себе си са претенденти за някаква подобна награда) са направили проучване и с половин уста са признали, че мъжете са по-глупави от жените. Сигурно не им е било лесно.
Мъжката… не, няма да го нарека директно глупост, нека бъде „липса на инстинкт за самосъхранение“, не е само статистика, уви. Това е нещо, с което ние, жените, се сблъскваме ежедневно, цял живот. Като дъщери, като приятелки, като съпруги, а част от нас – и като майки. Не познавам жена, чийто мъж да не е правил поне една грандиозна тъпотия. Дори и на най-разумните и уравновесени мъже понякога нещо им прищраква, някакви причинно-следствени връзки в мозъка се изключват и в следващия миг правят нещо, за което след това възкликваме: „Добре, как е възможно?“
Собственият ми мъж (и вдъхновител на този текст) не прави изключение. Бих казала дори, че може да получи наградата за цялостен принос. Няма да навлизам в конкретика, за да не го излагам, само ще спомена, че беше решил да покатери на дърво двата си метра и сто и двайсетте си килограма живо тегло. Резултатът – счупен глезен (и дърво, разбира се). Поне ръката му, която счупи миналата година, излизайки с мокри боси крака от банята, остана невредима. Горе-долу като случая, в който синът ми реши да си сложи ролери и с тях да се качи на тротинетка (5-сантиметров белег ще му напомня за тази блестяща идея) – с разликата, че за 8-годишно дете не изглежда чак толкова малоумно.
Кое кара зрели интелигентни мъже да се държат като 8-годишни е въпрос, който жените си задават откакто свят светува.
Отговорът вероятно се крие в тестостерона
– този коварен хормон, който замъглява мъжките мозъци и ги кара първо да стрелят, после да питат кой е. Иронията е, че тестостеронът е отговорен и за всички онези неща, които харесваме у мъжете – сила, смелост, решителност, сексуалност. Любимите ни филмови герои пращят от тестостерон и дори понякога да намираме онзи типаж, дето обикновено го играе Том Ханкс, за мил и симпатичен, все пак сме готови да отидем накрай света с другия типаж, дето обикновено го играе Харисън Форд.
Разбира се, филмите никога не показват обратната страна на медала. А би трябвало. Харисън Форд, който самоуверено си пали цигара в пълна с гризу мина, би бил един доста отрезвяващ образ и определено би създал по-реалистични представи за живота и очакванията от мъжете у подрастващите момичета. Вие там, в Холивуд, вземете си бележка!
За сметка на това филмите са пълни със смотани жени. Всички домакински жанрове – като се почне от чиклита и се стигне до „бабешките“ сериали, се крепят на образа на жената, която не може да направи две крачки, без да се пльосне по очи (или в най-добрия случай – да залее с кафето си главния герой, който, разбира се, е точно обратното на смотан). Според класическата сюжетна схема невзрачна непохватна женица се сблъсква с блестящ, богат, самоуверен мъж (вампир, садист, адвокат… ), който по някаква неясна причина намира двете й леви ръце за изключително чаровни и моментално се влюбва в нея. Тази схема я има още в приказките във вариант „бедно момиче се жени за принц“, но там поне е обоснована от историческа и икономическа гледна точка.
Конспиративната феминистка у мен повдига вежда и веднага съзира заговор. Защо, за бога, сами се вкарваме в този капан? Наистина ли мнозинството жени са симпатични смотли, които по никакъв начин не биха могли да се оправят в живота без силното рамо и бащинските напътствия на някой принц? Не мисля. Дали мъжете си падат по този тип жени, защото така се чувстват рицари, закрилници и най-вече – адекватни? Твърде е възможно. Но може да има и нещо друго – някаква подсъзнателна вина. Аз поне, колкото и парадоксално да звучи, изпитвам известно облекчение, когато бодро съобщавам „Счупих чаша“ (и нетолкова бодро – „Това по тавана е дулсе де лече“). Един вид, „Ето, миличък, всички сме хора на този свят, всички правим тъпотии, не си само ти.“
Ако трябва да подкрепя тезата си с примери от детската литература, веднага ми изплуват образите на Пипи и на Емил от Льонеберя. При всичките си лудории,
Пипи е една завършена зряла жена
Тя живее сама, оправя се прекрасно финансово, физически и емоционално, готви, чисти, грижи се за другите, не се самосъжалява заради травми в детството и може да вдигне кон. Случва се, разбира се, да счупи някое и друго яйце в косата си, но веднага съобразява, че е полезно за косъма. Емил, от друга страна, макар да се справя чудесно с някои неща (основно с коня, „шапкътъ“ и „пушкътъ“ си), върши поразия след поразия и страда в Дърводелската барака. И това не е от лошотия, в никакъв случай. Всичките му бели са продукт на един много добър и благороден замисъл, но незнайно как всеки път нещо се обърква по трасето и резултатът е катастрофален. За щастие накрая пораства и дори става председател на общинския съвет (което все пак е някаква утеха за нас, жените).
Изобщо, женската непохватност и неадекватност като цяло си остават най-често на битово ниво. Грандиозни изцепки като това да монтираш ракетен двигател на колата си и да намерят само отпечатъци от нея и теб по скалите отсреща (това е реален претендент за „Дарвин“, не от личния ми архив, слава богу) не са ни присъщи. Едно, защото нямаме онзи тестостеронов размах на мисълта (по-точно на липсата на мисъл), и второ, защото природата ни е програмирала да пазим живота. Пазейки себе си, ние автоматично пазим и децата си, които имат нужда от жива и здрава майка. Затова инстинктите ни за оцеляване са много по-силни от мъжките.
Самодисциплината – също. „Добре де, ЗАЩО не лежиш сега, ами куцукаш с тоя крак напред-назад?“ – изсъсквам в пристъп на отчаяние. „Защото ще се побъркам, ако лежа и нищо не правя, как защо“ – отговаря той, сякаш е най-логичното нещо на света. „Това е мъжката гордост, мамо, ти не ги разбираш тия неща“ – намесва се и синът ми. Отварям уста да кажа нещо, после се сещам как баща ми, току-що изписан след сърдечна операция, предпочете да измине 280 километра и да се прибере вкъщи, вместо да остане да го обгрижвам още две седмици. Така че просто въздъхвам и си замълчавам.
След това си давам сметка, че
ако преди милиони години мъжките маймуни бяха слушали женските
които им крещят „НЕ слизай от дървото, ще се претрепеш, ще те изядат лъвовете, какво блъскаш тия камъни като ненормален, виж, че излизат искри, бе, идиот!“, вероятно още щяхме да си висим по клоните в уютните си обезопасени гнезда. И ме залива благодарност. За всичките им глупави тестостеронови изцепки, за неразумните им рискове, за това, че не спират да опитват. За това, че движат света напред, а ние го съхраняваме. И може да се ядосваме и да мърморим, докато им превързваме раните, но после тихичко се молим на Вселената да ни ги закриля и да ни ги пази живи и здрави. Защото са си нашите мъже и си ги обичаме каквито са, дори понякога да ни побъркват с глупостта си.
Марс, Венера и наградите „Дарвин“
