Мариела Димитрова или Мара, както е артистичният ѝ псевдоним, е софийска бохема с опак нрав и талантлива и рошава четка, с пъстра палитра от идеи в изкуството си, което някои определят като наивизъм. Тя пресъздава живота такъв, какъвто е, върху каквото ѝ попадне – дърво, платно, други повърхности.
„Художници, занаятчии, ръкоделци, без тънкообидни‟
се нарича групата, която Мара е направила във Фейсбук. Целта ѝ е да даде платформа на хора, чието призвание и професия е наистина художничеството и занаятчийството, а творбите им не са плод на скуката и опитите за харесване и самоизява на всяка цена.
„Писна ми да гледам простотии във всички групи, които носят името художници. Това са някакви типове, хванали каквото и да е; някой им е казал, че имат права, и те са решили максимално да се възползват от тях. Ти си велик, ти си уникален, ти заслужаваш! И всякакви скучаещи домакини, чиновнички, които търкат по цял ден бюрата с лакти, защото нямат работа и ние ги хрантутим, лепят неща, дето се правят в забавачката или в час по трудово, и смятат, че са творкини. Няма лошо, ако това се прави за собствено удоволствие, но когато някой започне да се изживява като велик творец и да ти дава наклон, да изисква уважение и най-вече признание, когато започва да ти го продава, е много дразнещо. Накрая се оказва, че в интернет пространството място за художници въобще няма. И аз направих тази група. Беше ми пределно ясно, че баш художниците няма да се включат, първо – защото по-голямата част са интровертни. Те искат да покажат, но ако може, в галерии. Не джиткат по групи и ги разбирам. Но ако не искаш да те глътне тинята и въобще цялата публика, която и без това е оскотяла, да отиде съвсем вече на погром, трябва да направиш нещо.
2024 г.
Аз ги представям. Избирам си днес някой – един път седмично, и го представям с 30, 50, 60 работи. И обикновено има и продажби. Това е много готино, защото колегите ми се обаждат, за да ми благодарят. Има много художници, които почти никой не ги познава, или само в тясна професионална среда. Аз си имам моята публика и не искам да се харесвам на всички. И предпочитам да продавам през галерии“, казва Мара за своята социална група на нетънкообидните.
И като художник, и като човек Мара е
дълбоко свързана с Куба
където през 1987 г. завършва Академията за изящни изкуства „Сан Алехандро“. В Куба работи баща ѝ, който е хидроинженер, а тя с майка си заминава при него през 1972 г. Изкарва 8 години там. Не ходи редовно на училище и учителката ѝ Ирис, индианка по произход, ѝ казва: „Марилита, душа моя, при толкова много отсъствия аз на теб няма да ти дам промоция (заверка). И независимо че си ми предала всички скици, това е липса на уважение към себе си и към моя труд и ти ще повтаряш.“ Мара повтаря осми клас в българското училище, но вечерно. „Вечерното училище е като за тъпанари. Имаше някакви типове, ветерани от войните в Етиопия и Ангола, скучаещи домакини, които са решили да се образоват на стари години. Нямаше сериозно образование.
Минала съм по бедност от всички страни. Но аз си ритнах сама възможностите и няма да се оплаквам. Завърших 4-ти, последен курс, и един учител ми каза, че съм научила всичко грешно в технологията на графиката. Графиката не е рисунка, а отпечатък, там има много технология. Научих всичко наново, особено за литографията. Взех прилична оценка за прилична работа и осъзнах, че не съм рисувач. Не ме бива“, откровеничи Мариела.
Прибирайки се в България, кандидатства в Художествената академия. „За първия изпит, който беше с продължителност девет часа, се бях подготвила с 9 сандвича и 2 литра кока-кола, все едно ще покорявам Еверест. Беше ми ясно, че няма да вляза. Исках в „графика“, а знаех, че там приемат само три бройки. И още в първата почивка излязохме с един приятел навън и такъв пикник си направихме! Не се върнах там никога повече“, споделя Мариела.
Кандидатства и испанска филология, но неуспешно. Поправят ѝ верните неща на грешни, докато я подлудяват. Обзета от отчаяние, заминава пак за Куба. „И ми се обадиха, че нещо са ревизирали и са ме приели. Но аз вече бях при мама и татко, моя остров на свободата. На 18, волна птица.“ На 19 обаче влиза българска филология в СУ, „за да дам на мама една диплома и да ѝ покажа, че съм грамотна“.
2024 г.
След като завършва, няма намерение да става учителка. Продава сандвичи и банички от един „Вартбург“, за да издържа дъщеря си от един бърз и краткотраен брак. Обикаляйки галериите, за да гледа, Мара си дава сметка, че в моменти на безпаричие е рисувала. И започва пак – без самочувствие, без амбиция, без нищо. Наема си ателие. Събира се с Бобо, настоящия ѝ мъж, който ѝ дава сили и кураж. Първо рисува чаши, малки картинки, дава ги по магазинчета, които се превръщат в галерии. Една изложба на „Шипка“ 6 ѝ дава самочувствие, защото има добри отзиви за работите ѝ. Оказва се, че се харесват и се купуват. Следват две самостоятелни изложби в галерия „Астри“ през 2001 г.
„Ако бях по-умна, щях да съм карикатурист, но там, за да плуваш, трябва да раждаш по 10 идеи на ден. А аз бавно работя. Рисувам така, че да задоволя моите си мераци, без да съм перфектна, но изразявам моя свят и моето виждане за света. Не съм гениална рисувачка, мъча се. Докато не накарам нещата да изглеждат достатъчно добре, не мога да спра. Случвало ми се е да премазвам цели картини, защото виждам грешката.
2025 г.
Сюжетите бъкат постоянно в главата ми. Понякога от нечий глас в разговор, от случка от ежедневието, от книга, от каквото и да е. Сюжети да искаш при мен. Понякога ги сънувам. Единствената картина в една моя изложба, почти фотографска –
„Кекс с ябълка‟
първо я сънувах – стол, като начертан от дизайнер на мебели, е обут с дамски червени обувки отпред и чифт мъжки кубинки отзад. Нарисувах видението точно както го видях. И един ден, докато работех в ателието и ядях ябълки, видях как светлината пада отгоре и ябълката стои много красиво на белия фон пред картината. Вързах я с една връв и тя застана все едно е на стола. Жестоко, направих й снимка и я кръстих „Кекс с ябълка“.
Имах едни кубинки и купих и червени обувки. Но нямах стол все още. След седмица две, както с колелото обикалям, гледам до нас един много дашен боклук. И виждам същия стол – бял, фантастичен, моя стол от съня. Моментално го грабнах, турих го на седалката на колелото и бутайки, се прибрах. Обух го с обувките, разиграх сцени, снимах го. Донесох едно таблено легло и в парка отидох да снимам до жълта есенна плачеща върба. И с леглото отдолу с креватната живопис… снимам секссцени между обувките, страшно забавление. През декември бях готова – една картина с фотографии, разпечатани на платно. Получи се страхотна изложба. Навсякъде из галерията висяха и бяха сложени червени ябълки. Направих два-три сладкиша с ябълки и се обадих на всичките си приятелки и те да направят и да донесат, та още 15 имаше. Стана страшно! Беше в галерия „Гая“ до турската легация на улица „Кракра“. Не остана и една троха сладкиш.
Правила съм кофражи. Нарязвам ги на малки парченца, слагам им грундове и си рисувам върху тях. Бях развила една техника, в която полагах акрил като акварел, за да не се харчи много боя. Покрай дъсчиците започнах да влача разни артефакти от стари къщи, от разни апартаменти, които се изпразват, от боклука. Най-различни работи, които ми харесват. Започнах да ги каращисвам. Например парче дърворезба го слагам върху дъска и то придобива интересен вид, и като го погледам, ми хрумва нещо, което да направя върху него. Всъщност идеите понякога се раждат от самите форми на материалите. Пластиките са по същия начин. Събирам по плажа и вече виждам в какво мога да го вложа. Имам колосални количества плавеи, изхвърлени от морето. За железните елементи ми помага мъжът ми Боян Говедарски, който сега се занимава основно с желязо. От него имам двама прекрасни синове – стюард и актьор, двайсетгодишни.
Аз пиша и рисувам. Имам един тефтер, винаги държа листове и моливи до мен, в случай че ми хрумне нещо. Сега се уча да рисувам акварел. Нарисувала съм гола жена, седнала в едно голямо кресло. Креслото има две ръце, които я държат през раменете. Картината се казва „Кресло за самотни принцеси“.
