Брегович е мостът между традицията и авангарда, между сватба и протест, между болка и веселие. Той не просто композира, той курира балканския хаос и го превръща в изкуство. От Underground до Ederlezi, от „Танго за двама” до „Калашников” – всяка негова пиеса е умален вид на една народност
На 24 септември световноизвестният музикант и композитор ще завладее столичната зала „Арена 8888“ заедно с най-добрите музиканти от своя Оркестър за сватби и погребения, а българската публика отново ще има възможност да преживее тази енергия на живо. Това ще бъде първото мащабно шоу на Брегович в София от 10 години. Ще бъде вечер, която ще се помни дълго. Вероятно фронтменът на концерта в София ще бъде Мухарем (Мики) Реджепи – вокал и барабани, подкрепян вокално от Даниела и Людмила Радкови.
Когато Горан Брегович се качи на сцената, не очаквайте да присъствате просто на един концерт, а на ритуал. На свещенодействие. Музикална магия. Сблъсък на сетивата. Изригване на чувствата. Празник и болка едновременно. Радост и тъга, балканска драма и шумна гюрултия, стигаща до вакханалия, с един-единствен маг – Брегович, който увековечи своето име, обединявайки музиката на Балканите, довеждайки я до нов вид изкуство.
Той не е просто композитор, не е само китарист, нито диригент – той е алхимик, който превръща етнически пластове в универсален език, разбираем отвъд граници, култури и идеологии.
От „Бијело дугме” до безкрая
Горан Брегович става звезда още в младостта си като фронтмен на легендарната рок група „Бијело дугме“, която самият той сформира през 1974 г. Тогава започва трансформацията му – от бунтар с китара до визионер, който вижда музиката като политическо, духовно и емоционално изказване. Първата му плоча „Ако бях бяло копче“ (Kad bi’ bio bijelo dugme) постига колосален успех. С бандата „Бијело дугме“ владее сцените в бивша Югославия цели 15 години и поставя всички възможни дискографски рекорди, налагайки рокендрола като начин на живот на поколения свои последователи.
След разпадането на Югославия Брега, както крещят по стадионите неговите фенове, сменя формата на музиката си, но не и същността. Той е един от първите експериментатори на етно звученето и на така наречената световна музика. Започва да композира за филми на Емир Кустурица – „Циганско време“, „Аризонска мечта“, „Ъндърграунд“, където съчетава ромска музика, славянска меланхолия, църковна литургия, ориенталски мотиви и западна оркестрация. Получава се нещо ново – не жанр, а вселена.
Осъществява и своята мечта от детството да живее в малка къща на адриатическия бряг, но войната разбива тази мечта и Горан е принуден да потърси убежище в Париж.
Роден в Сараево, Босна и Херцеговина, през 1950 година от майка сръбкиня и баща хърватин, в детството си Горан не показва голяма склонност към музиката. В началното училище дори е изхвърлен от музикалната школа, където посещава курс по цигулка, поради това, че е „мързелив и няма талант“. В началото на 60-те години майка му му купува китара и той започва да взима уроци. Следват бурни младежки години, в които основава групи, търси своя път под слънцето – къде успешно, къде не, пуска си неизменната дълга коса – признак на бунтарството през 70-те, свири по кръчми, работи по строежи, продава вестници, за да се издържа. След гимназията следва философия и социология. В университета, вече в четвърти курс, свири по стриптийз барове, а заедно с бандата си заминават да свирят в бар в Неапол и на остров Капри цял месец. Това е преломен период за него, защото там се запознава с музиката на „Крийм“ и Ерик Клептън и именно те отключват тоталната свобода в душата и музицирането на Горан Брегович.
Балканите са лудница, но красива
След като изоставя чистия рок през 1985 г., музиката му не се изпълнява на живо. Обрат настъпва през 1995 г., когато с оркестър от музиканти – изпълнители на народна музика, хор от 50 певци и симфоничен оркестър, осъществява редица концерти в Гърция, Швеция, Белгия. Броят им е малък, защото идеята за 120 изпълнители на сцената плаши организаторите. Но през 1997 г. групата е намалена на 50 музиканти, които изпълняват двучасов концерт с филмова музика на Брегович. Тази програма му носи успех след успех. С Оркестър за сватби и погребения изнася концерти из цяла Европа, като изпълнява на живо своите най-хубави композиции: от славната „Едерлези“ от филма „Циганско време“, до In the death car от „Аризонска мечта“, както и пълната с енергия „Калашников“ от „Ъндърграунд“, довеждайки публиката до делириум. Броят на посетителите на неговите концерти нараства главоломно. Абсолютен триумф е концертът на 1 май 1997 г. на площад „Сан Джовани“ в Рим пред 500 000 души.
Брегович не използва етническата музика като екзотика. За него тя е съдба. Циганският дух в творчеството му не е украшение, а основа. Българската, сръбската, гръцката и турската традиция не са гости в композициите му – те са строителният материал на неговия звук. Той често казва: „Музиката няма нужда от превод. Балканите са лудница, но красива лудница.“ И точно така звучат концертите му – като контролирана лудост, в която се срещат литургия и кючек, оперна ария и улична духова банда, а той е като цигански барон в бял костюм и брошка на ревера, който умело ръководи тази пълна нашенска лудница.
Фотография / Vincenzo Lombardo/Getty Images
Брегович си сътрудничи с известни изпълнители от различни култури. Сред тях са Иги Поп („Аризонска мечта“, 1993), Офра Хаза („Кралица Марго“, 1994), Сезария Евора („Ъндърграунд“, 1995), Сезен Аксу от Турция, Йоргос Даларас от Гърция, Кая и Крис от Полша и много други.
Неговият
Оркестър за сватби и погребения е философия
не просто състав – той изразява идеята, че животът е въртележка от крайности. В един и същи ритъм може да съжителстват сълзите и смехът, обредът и импровизацията. Брегович винаги съчетава високото с ниското, традицията с иронията, сакралното с карнавала. И тази смела смес го прави любимец на публиката в Париж, Москва, Буенос Айрес, Истанбул… и в София. За концертите си той винаги използва български певици. От времето на Underground работи със сестрите Людмила и Даниела Радкови. При него през годините са пели Снежана Борисова и Лидия Дакова. И четирите българки са участвали в ансамбъл „Филип Кутев“, а мнозина специалисти смятат, че успехите на музиката на Горан Брегович се дължат в немалка степен и на техните гласове.
В света на киното той е един от значимите композитори на
филмова музика
в Европа в тандем с другия велик босненец – Емир Кустурица. Лентата „Ъндърграунд“, която пълни салоните на Европа, спечелва „Златна палма“ на Филмовия фестивала в Кан през 1995 г. Филмът „Кралица Марго“ получава наградата на журито на Филмовия фестивал в Кан през 1994 г. А „Аризонска мечта“ през 1993-та бе като светеща неонова реклама в младежката ми глава. Бях го гледала стотици пъти, бях си купила и касетка с музиката. И не щеш ли, когато самата аз вече имах шест издадени песни в един компактдиск с етно музика и експериментирах в този стил, една приятелска компания ме заведе в Пловдив – в Античния театър, на голям концерт на Брегович. Грабнах собствения си диск и го сложих в чантата. Пристигнахме по-рано и седнахме да пием коктейли в двора на хотел „Марица“. Докато претакахме времето в очакване на концерта, от съседна маса чух, че Брегович е настанен в същия хотел. Отидох на рецепцията да питам и разпитвам. Разбира се, отказаха да ми дадат информация. И тъкмо се обръщам към изхода, вратата на асансьора се отваря и илиза … Горан Брегович! Помня, че в несвяст и с трескав поглед и глас нещо му говорих, после извадих от чантата си моя диск, надписах му го в движение, казах му, че съм композитор. Той съжали, че няма в себе си свой да ми подари, прегърнахме се и се разделихме. Трябваше да изпия на екс един коктейл, когато се върнах при компанията си, защото още ми трепереха краката. Вторият ми спомен е от Рим, когато чаках на огромна опашка за премиерата на „Ъндърграунд“ в едно кино на Трастевере и не вярвах на очите си, че толкова много италианци са се наредили именно за този филм на опашка. А третата ми среща с Брегович и музиката му бе в препълнената зала на консерваторията „Санта Чечилия“ в Рим, която се пукаше по шевовете.
В епоха, в която много артисти се отказват от идентичността си в името на универсалността, Брегович прави обратното: той превръща своя балкански произход в глобално изкуство. Публиката от всяка точка на света го усеща, защото той не се стреми да звучи като другите, а единствено и само като себе си в щурата компания на опечалени и лудуващи сватбари, празнуващи живота и смъртта, Нашата душа разпознава тези интонации и ритми инстинктивно, в дълбините си, и го обича неподправено.
