Самуил Петканов е толкова много неща, че няма смисъл да ги изброяваме, защото сме убедени, че сте се срещали с неговата особа по един или друг повод. Нашата първа среща с него беше чрез „Не!Новините” и до днес той е един от хората, които не спират да ни разсмиват както онлайн, така и по радиото. Самуил е умен, начетен и интересен. Затова не е учудващо, че издаде книга с разкази или „книга с истории“, както я нарича той. „Гарванът, който можеше да спира времето“ вече е на родния книжен пазар.
За четенето и писането
Никой в историята не е писал, без преди това да е можел да чете. Четенето е като яйцето, а писането е кокошката. Знае се кое е първото. И докато да сме яйце нямаме особен принос, то каква кокошка сме порасли или как пишем зависи много от това как сме се сборичкали с живота.
За чувството за хумор и къде най-често го откриваш
Рационалният мозък може да намери хумор във всичко, ако по този начин е преценил, че си обяснява и усеща света по-интересен. Емоционалният мозък много обича хумор, но в по-ограничени дози на употреба. Просто може да не му е до шега за това или онова, да се засегне, да му е дошло в повече, защото емоционалният мозък понякога не иска света особено интересен, иска ред и предвидимост, за да се успокои. В тази дихотомия моя мозък бих определил като чипровски килим – рационален в шарките си, носещ приятна емоция, когато е сложен на пода, но вече когато го закичат на стената, става прекалено.
За „Гарванът, който можеше да спира времето“
Създадох истории. Някои са базирани на други истории, някои са вдъхновени от истински хора, а някои са просто моментна хрумка или отговор на въпрос от рода на „какво ще стане, ако два изкуствени интелекта, без да знаят, че са изкуствени интелекти, се влюбят“. Отдавна исках да пробвам по-целенасочено да напиша истории, различни от сатирата, която публикувам в „Не!Новините”, или от спорадичните публицистични фейлетони, с които се появявам от време на време в по-сериозни медии. И стана това – сборник с фантастични разкази. По жанр основно, но дано поне някой се стори фантастичен и като качество на читателите.
За любимата книга по принцип
Като малък любима ми беше „Карлсон, който живее на покрива“. Сетне пък фаворит ми стана „Добрият войник Швейк“. Малко след това харесах Дъглас Адамс, и то не само „Пътеводител“-я му. След това открих миниатюрите на Даниил Хармс, а в днешни дни с нетърпение чакам да излезе поредната книга на Дейвид Торн. Любима книга и любим автор не мога да определя. Тези може би са на финала и трябва да ги съберем да седнат на един чардак, да пият напитки и да пушат изсушени растения, па да ми напишат по една-две странички и после на сляпо да избера победителя.
За „Не!Новините”
Започна като весела идея, прерасна в хоби, което над 10 години е стабилна част от ежедневието ми. Общото между „Не!Новините” и книгата е, че целта на писането ми е да направя нещата по-интересни (за себе си поне), като тук в повечето случаи основата са истинските събития и личности.
За любимата не!новина през 2020-а
Тази година беше най-трудната досега, тъй като една тема победи всички останали. И по тази тема ще дам трите, между които се колебая за фаворит: „Тръмп: Аз съм българин, коронавирус не ме лови“; „Държавата обмисля вместо в детски градини децата да се оставят в манастири за постоянно“; „Парламентът дари старите си маски на медици в провинцията, Цвета Караянчева даде бельото си“.
За Дарик кафе
Вече почти 4 години разказвам, развивам, обсъждам и доизмислям „Не!Новините” в ефира на „Дарик”. Всеки четвъртък Михаил Дюзев и Иво Райчев с трепет ме очакват да им изпия кафето и да им изпуша цигарите, преди да обзорим седмицата, търсейки по-смешния ъгъл на често потискащите основни събития и процеси. И все още не са ме изгонили, а даже си станахме приятели.
За другите места, на които хората може да ме открият
Към момента другите места са две – страниците на в. “Прас-Прес”, където думите се наместват между творенията на най-добрите родни карикатуристи, а това е огромна чест за мен. Също така вече половин година с моя дългогодишен пловдивски приятел и човека, който пръв ми даде писателско поприще, още когато бях ученик – Стефан Попов, водим седмична рубрика, в която спорим. Дебата между София и Пловдив може да намерите понеделнишки в mediacafe.bg.
За първата и последната любов
Първата любов я чувстваш така, сякаш искаш да е последната и не можеш и да си представиш, че съществува нещо по-силно от нея. Последната ми и настояща любов опровергава детската ми наивност и е по-силна.
За бащинството
Запознах се с тъста си на един 31 декември, когато щяхме да посрещаме Нова година у дъщеря му, с която наскоро бяхме станали гаджета. Вече употребил огнени напитки, аз се представих като „Самуил – бащата на бъдещите Ви внуци“. Е, аз лъжа само в писмена форма и осъществих твърдението си. Сега продавам дете.
За българските медии
Компромиси, компромати и комплоти.
За добрите сериали
Безбройни са. Добре че тази пандемия дойде в такъв момент на огромен запас с неща за гледане, иначе трябваше да почнем „Дързост и красота“ от началото.
За последното събитие, което ме впечатли
Тези металически монолити, дето изникнаха на различни места в света – Юта и Калифорния в САЩ, Румъния, Великобритания. Надявам се да са някаква шега от извънземни и 2020-а да се окаже симулация, в която друга цивилизация ни е тествала дали сме ОК като хора, за да си станем приятели. И да дойдат с извънземни пиратки за Нова година.
За нещата, които може да се променят
Всяко нещо, за което говорим, е (резултат на) промяна. Дори един камък е претърпял милиони години промени, за да се окаже с такава форма и на такова място. Промяната е всичко. Ако я нямаше, още щяхме да сме нагъчкани в една точка атоми и да се надяваме на Голям взрив. Който би бил невъзможен без промяна.
И за тези, които не може…
Гравитацията не може да се промени, но ако ида на Луната, ще се почувствам отслабнал с доста по-малко усилия, отколкото ако ям целина и скир.
