Директно те връщам в първите снимачни дни на „В сърцето на машината“ – какво си спомняш и какво ти направи най-силно впечатление?
Спомням си тежката мръсотия на снимачния терен и пленителната чистота на екипа и целия работен процес. Ето това ме впечатли истински, силно и трайно. Едвам дочакваш новия ден да отидеш в мръсния цех, за да изшлайфате и да полирате още един детайл от диаманта, наречен „В сърцето на машината“. Ще помня всеотдайността на всички свръхсърцати хора, които работиха с изумителна енергия.
Какво научи от твоя образ и от филма като цяло?
Ще бъда много предпазлив в отговора на този въпрос. Не защото не го знам, а защото е трудно да отговоря кратко и синтезирано. Това, което се случи на всеки от нас в този филм и не говоря само за актьорите, е нещо наистина голямо. Вярвам, че този филм ни направи по-мъдри и добри, а това се случи и с много зрители, които вече го видяха. Истинска магия.
Кои бяха най-трудните моменти за снимане и най-хубавите? Имаше ли сцени, които ти бяха по-трудни от други, и въобще какво беше настроението на снимачната площадка?
Година и половина след снимките мога да кажа,че ако е имало нещо трудно, то толкова е избледняло, че дори не си спомням. Всичко по направата на този филм носеше изключителна красота. Всеки снимачен ден беше като празник. Отивахме да се превъплътим в хора, чиито души, нерви и сърца се разкъсваха и стояха на кръстопът и колкото и абсурдно да звучи, в това имаше страхотно обаяние.
Как стои българското кино на фона на световното? Какво не му достига?
Не му достига честност и себеуважение. Когато ги има обаче и се прави от много талантливи хора, българското кино отива там, където заслужава. И спира да е просто българско, защото се оказва световно. Позволявам си да кажа това за този филм, тъй като вече срещнахме искрен възторг извън България от чужденци с различна националност по фестивали и прожекциите от европейското турне.
Очаквахте ли „В сърцето на машината“да спечели наградата „Златна роза“?
Честно казано, не. Като самопродуциращи се кинотворци, естествено, сме били отдалечени от колегите си в гилдията, създаващи филми само ако ги финансира НФЦ. И няма да си кривя душата, бил съм винаги с особено мнение за тях. Изненадани бяхме, че изобщо ни одобриха и спечелихме финансиране за „В сърцето на машината“. Истината е, че има дупка в комуникацията и дори в принципите между поколенията в киното, но се радвам искрено, че не съм бил съвсем прав за всички. Има колеги и там, наистина застанали честно зад този проект с професионалната си съвест, и са го подкрепили заради качествата му, които бяха видни още на ниво сценарий. За което им благодарим.
Искам да те върна към детството ти и времето, когато за първи път реши да се занимаваш с музика – имаш ли ярък спомен и какво обичаш в музиката все още?
Имам наистина съвсем ярък спомен. Бях на 5, когато взех китарата на дядо ми Александър и започнах да изкопчвам звуци от нея. Няколко седмици по-късно, макар и на една струна, успявах да наподобявам мелодии, които чувах по радиото. Тогава дядо реши да ми купи китара и музиката влезе в живота ми завинаги. Тя е най-великото от всички изкуства. Ето например филмът ни не би бил толкова вълнуващ без музиката на Виктор Стоянов, която буквално доизгражда и завършва всяка сцена и качва кинематографията на съвсем друго ниво.
Докато живееш в Русе, имаш няколко музикални банди – разкажи ми за тях! И какво би те накарало да се върнеш към музиката днес?
Съосновател съм с мои съученици на първата пънк група в Русе. Казваше се TRЪN. Иначе няма какво да се връщам към музиката, защото никога не съм я напускал. Просто не пускам в момента нищо в пространството.
Учил си мода и дизайн, политология… Как се стигна до актьорството?
Първите две ги „учех“ по съвместителство. Средното ми образование по мода беше единственият ми вариант без приемен изпит по математика. А политологията е случайност заради неуспешен прием в специалност право. Но след две години, прекарани в СУ „Климент Охридски“, сърцето и разумът се съюзиха и така направих един от най-смислените избори в живота си.
Липсва ли ти нещо от периода на Братя Мангасарян?
Винаги ще ме усмихват спомените от този период. Като цяло от това време ми липсва разнообразието, което имаше в музиката тогава. Толкова много и различна беше и тя, и артистите. P.I.F., Анимационерите, Ъпсурт, Руши, Хиподил, Антибиотика, Скре4, Дони и Момчил, Графа, Остава, Стенли, Спенс, Ahead, Мастило, Suffer H, Каризма и т.н. Всеки със собствено звучене, лице и стил. Не мога да кажа същото за сега. 90% от музиката ми звучи като една и съща песен, даже изпълнена от почти един артист.
Успяваш ли да комбинираш музиката и актьорството?
Успявам, да. Ето например за предишния ни филм „Диви и щастливи“ написах и записах четири парчета за саундтрака. Но основно за музиката във филма се погрижи Антони Рикев. Още и Мишо Дичев, Greesh, Daily Noise Club, Ваня Георгиева, все страхотни музиканти.
Имаш ли любима роля? Или образ, който искаш да изиграеш?
Любима в момента ми е тази на Бохеми от „В сърцето на машината“. Нямам конкретни желания за образ. Трябва просто да е плътен и да ме грабне. Другото е моя работа.
Как усещаш до момента „Като две капки вода“ и какво искаш да се случи до края на този сезон?
В това шоу съм за кеф и без грам претенция или амбиция. Много ми е приятно, че и другите колеги са така. Никой не е отишъл там на състезание, а гледаме да се забавляваме. Затова и ни се получава добре… или поне така мисля.
За финал два по-лични въпроса – къде в цялата тази кариера е семейният мъж? Какъв е Александър Сано вкъщи с Нели и децата?
Последно мъжът не е много вкъщи, а по летищата, но… и това ще се промени. Семейството ми е най-големият извор на енергия и мисля, че съм му длъжник. Затова пък те винаги са разчитали и ще разчитат на опората и закрилата ми.
Как се чувстваш като баща и какво ти донесе бащинството? Пък и любовта какво ти носи?
И двете със сигурност са най-смислените неща, които човек може да има в живота си. Другото я го има, я не, но имаш ли любим човек, с когото да създадеш семейство и деца – имаш всичко. Само да сме живи, здрави и мъдри.
