Родена в Дания, още когато е на 26 години писателката Анете Биерфелт осъзнава, че работата в офис не е за нея. Думите, изкуството и мечтаенето са неща, които повече й прилягат. Твърди, че е наследила това от семейството си и най-вече от майка си, която за нея е събирателен образ на най-яркото и любимото от магическия реализъм. „Когато бях на 26 работих за кратко в една детска градина. Децата бяха страхотни, но работата беше ужасна. И тогава си казах, че не мога да работя нещо такова. Стабилна работа. В офис, с работно време. Просто не е за мен. Когато го реших бях на 26 години, сега съм на 62 години, един дълъг период е минал и през цялото това време исках да правя моето си нещо и да бъда на свободна практика. Преподавах музика, написах три детски книги, пишех песни. Преподавала съм музика и писане в едни затвор в Копенхаген. Много беше различно. Много различно от всички онези състезания по телевизията и конкурси. И това ми харесва страшно много. Защото победата е важна, разбира се, но за мен музиката и изкуството са моменти, в които човек създава нещо. Създаването е нещо толкова човешко – от мига, в който сме на 2 до момента на 92, то съществува непрестанно в живота ни.“
Фотография Sif Meincke www.sifmeincke.dk
Анете става популярна в Дания с музиката, която пише и изпълнява. „Преди пишех текстове на песни и музика, в продължение на близо 25 години. А преди това бях художник – това съм учила. И затова знаех, че книгата ми трябва да е нещо свързано с изкуство. Защото човек пише това, което познава. Като музикант често разказвам истории в текстовете си, често разказвам за семейството си. Събирах истории за тях. След време, защото 25 години са много, се уморих от музиката и спрях за малко и си казах: ами всички тези истории, които събирах за семейството си? Какво ще стане с тях? И започнах да ги пиша, отне ми 7 години да напиша дебютния си роман, но той реално разказва за моето семейство, но с малък туист.“
Анете Биерфелт вече е достатъчно популярна в родината си. Тя е певица, авторка на текстове на песни и носителка на редица награди, дори два пъти е номинирана за „Грами“.
След 25 години музикална кариера Анете решава, че писането на песни не й е достатъчно. И както ни казва: „За мен важен е езика. Той трябва да се лее.“ Събирайки историите на семейството си и такива от целия свят, които са я впечатлили с нещо, Анете решава да напише първата си книга – „Когато животът ти изпрати хипопотам“ (изд. Колибри). Това й отнема малко повече време, отколкото си е представяла.
Фотография Sif Meincke www.sifmeincke.dk
„Първата ми книга ми отне 7 години, за да я напиша, втората ми отне по-малко – само 2 години и половина. За третата вече имам идея, но не съм я започнала. Но аз не съм от типа хора, които започват да пишат едва когато имат ясна идея за какво искат да пишат – каква е историята и какви са образите. Много писатели работят така. Но не и аз. При мен вдъхновението идва от различни места. Например романът „Когато животът ти изпрати хипопотам“ от една страна е за семейството ми, от друга бях намерила изрезка от статия, която някой ми беше изпратил преди години за джудже, което е изядено от хипопотам в цирк в Китай. Ненормална история. А аз обичам такива неща. И колкото и странно да звучи това – всички неща в моите книги са се случили някъде по света.“
„Когато животът ти изпрати хипопотам“ е историята на едно нестандартно датско семейство, проследена през три поколения. Ще се запознаете с дядото Ханибал, непоправим романтик, с любимата му, рускинята Варинка, здраво стъпила на земята, с дъщеря им, стюардесата Ева, влюбена в небето, и със съпруга ѝ Ян Густав, влюбен в гълъбите, както и с техните деца – Филипа с достъпа си до отвъдното и близначките: Олга певицата и Естер художничката. В този роман се говори също, разбира се, за един хипопотам, но и за слон с главно С, за разполовени дами и седморъко ябълково дръвче, за куполи като луковици и много за Любовта на столетието, преследвана от всичките герои.
Освен това „Когато животът ти изпрати хипопотам“ е творба, написана на неповторим образен език, съчетание на поетичното с екстравагантното. Творба, в която любимият носи любимата на ръце и крака, слоновете се свиват при прането, рапсодистът е човек, чийто живот се лее фриволно като рапсодия, героите ритуално си облизват лицата, за да изразят добрите си чувства, а любимата ругатня на Варинка е „игнорирай го този задник“. „Ако прочетете книгата на датски… е човек буквално може да изпее една цяла глава. В репликите трябваше да има музика и цвят. Много хора са добри в сюжета, криминалните датски романи са известни в цял свят, а аз исках да имам музика и поезия в думите, които пиша. И това донесох от музикалната си кариера в писането на романи. Просто обичам езика. Разбира се, че харесвам динамичното действие, но езикът… начинът, по който образите говорят и нещата, които правят. Всичките са различни и мистериозни. Защото животът е мистериозен по много начини.“
Вдъхновена от успеха на първата си книга Анете пише втора, която също е събирателно от всички странни истории, които е чула или видяла някъде. „Когато пиша нямам план. Просто сядам и пиша и си казвам – чудя се какво ли ще стане сега? За мен е като песен – развива се в процеса на работа. Това е алхимията на живота – първо няма нищо, а после ти го създаваш и се появява нещо уникално.“
Докато е в София, за да представи „Когато животът ти изпрати хипопотам“ казва, че работи по новия си роман, който е вдъхновен донякъде отново от семейството й и от една странна история, която е чула в родния си Копенхаген. „Обичам големи магични истории, като тези на Джон Ървин и Исабел Алиенде. Южноамерикански магически реализъм, където странни неща се случват в най-обикновено място. Взела съм това от майка ми, тя беше такава. Виждаше в бъдещето. Можеше да види някой и да каже – този човек ще отиде на погребение другата седмица; на този човек ще му се случи еди-какво-си. Но не искаше да прави голяма работа от това. Тя беше много красива жена, приличаше на Грейс Кели. За нас това беше нещо, което тя има и прави. Винаги можеше да каже какво ще се случи, беше като странен интересен персонаж. И може би заради това смятам, че светът е магичен, защото майка ми беше пълна с магия.“
