Блага Димитрова, грандамата на философската романтика в прозата и поезията от втората половина на XX век, вероятно би реагирала с дискретната си аристократична усмивка на постните събития за 100-ния й рожден ден. Ковид обстоятелствата често блокират юбилейни чествания и арт сбирки, но въпреки всичко барелеф и епизодични славословия из медиите не са достатъчни за писателката, чиито героини са основните войнстващи феминистки в разгара на развития социалистически реализъм.
Райна от „Пътуване към себе си“, Неда от „Отклонение“, Дара от „Лавина“, Бора от „Лице“ са бунтарките, които си позволяват да бъдат укротени от ласките на любимия мъж, но никога не си разрешават да се окажат подчинени на волята му. Те са на нож със статуквото – и в отношенията между половете, и заради фалша в обществото. Всъщност те са Блага – предизвикателна в своята предизвестена постмодерност, авангардна до скандалност.
Влюбчива пианистка в Първа девическа
Най-ранните й детски спомени са от Велико Търново – там се мести семейството от родната й Бяла Слатина. През 1936 година бащата на бъдещата авторка, проспериращ адвокат, получава добра оферта от столична кантора. Блага завършва класическия отдел на Първа девическа гимназия, а най-близката й приятелка в класа е Стоянка Мутафова. Двете са отличнички в латинския и старогръцкия, ходят заедно и на уроците по пиано, но им липсва достатъчно вдъхновение, въпреки че напредват успешно в техниката на пръстите. Блага е единствената, която успява да парира някои от най-големите щуротии на Стоянка. Но и двете са силно влюбчиви, като Блага лее чувствата си в стихове, които публикува още от 1939-а. Влизат заедно и в Софийския университет, където Мутафова записва класическа филология, а Блага – славянска, после защитава в Москва докторат за творчеството на Маяковски. Надъхана от прокламираната еуфория покрай строителството в Родопите, посвещава две години от живота си на скелетата из планината. Редактор е в списание „Септември“ и в различни издателства, но няколко пъти остава безработна.
Мъжете, все големи интелектуалци
Отношенията на Блага с мъжете изначално са сложни. Смята се, че Богомил Райнов е сред отхвърлените от нея сравнително по-ранни обожатели – може би заради това той по-късно се превръща в един от най-яростните критици на творбите й. А тя не може да го диша и заради съмненията, че е елитен доносник. Особено вълнуващи са два международни флирта на Блага. През 1951-ва в София се появява Назъм Хикмет – бащата на революционната лирика в Турция, красавец, роден в Солун и с уклон към Донжуанство. Домакините от Съюза на писателите му организират екскурзия из Родопите, Добруджа, Тракия, Делиормана. Целта е политическа – да обясни на българските мохамедани колко е лошо да се живее в Турция, за да секнат мераците им към капиталистическата съседка. Придружава го и Блага Димитрова, тогава все още комунист оптимист с авторски стихове за вожда Георги Димитров. В една от вечерите двамата изчезват някъде заедно. През 1957-а Назъм Хикмет отново идва в България – посещава само Черноморието и Блага Димитрова. Останалото е мълчание. За разлика от романса с Джон Ъпдайк, който пристига в София през ноември 1964-а. Американецът скучае на протоколна среща в СБП, но всичко се променя, когато в залата влиза Блага – на 42, до болка женствена, загадъчна и неомъжена. Разговорите между тях са формални, но под думите се раждат невъзможни и силни чувства. По това време Ъпдайк е на 32 години, но вече е натрупал слава със „Заеко, бягай“, обявен за един от 100-те най-добри романи на всички времена от списание „Тайм“. Поканен е на визита в соцлагера именно като посланик на изкуството. Обикаля СССР, Румъния и България, за да се запознае с културата на комунизма. Той нарича Блага „съвършена, уравновесена, задоволена, реализирана“ за разлика от другите литератори, които вонят на „тютюн, чесън, сирене и алкохол“. Когато те го водят в Рилския манастир, Ъпдайк пита за Блага. Но му обясняват, че тя е някаква маниакална стара мома, която пише от сутрин до вечер. Гостът остава с ден повече от предвиденото, за да покани Блага на вечеря на четири очи и на свещи.
На 1 март 1965-а Джон Ъпдайк публикува в списание “Нюйоркър” разказа си “Българската поетеса”. В него той се скрива зад псевдонима на “малко уморения” щатски публицист Хенри Бек. За героинята си пък избира името Вера Главанакова – неин прототип е Блага. С „Българската поетеса“ Ъпдайк участва в конкурс и печели престижната награда “О’Хенри”. Текстът е публикуван у нас само в секретния “син бюлетин” на СБП. За широката публика остава напълно неизвестен, но въпреки това веднага попада под огъня на родната официална критика заради “обрисуваната тенденциозна картина на реалността”. Защото Вера Главанакова е единственото същество, което привлича вниманието на писателя в София, където летището е мрачно, хората са с втренчващи се съмнителни погледи, омагьосаното електричество прекъсва, хотелските стаи са подслушвани, случват се безмълвни обаждания посред нощ, а „прогресивен“ и „либерален“ имат противоположен смисъл. Хенри Бек – алтер егото на Ъпдайк, споделя, че му е много мъчно, тъй като с Вера живеят в различни краища на света и връзката им е невъзможна. Бек описва разходката им в Парка на свободата, по време на която стигат до “Говорещото дърво”. Блага също разказва за него в едноименното стихотворение. Тя няма навик да реди рими за всеки мъж, който я харесва, и затова няма съмнение, че емоцията е силна и взаимна. Блага създава „Говорещото дърво“ тъкмо за него, „един поет отвъд океана“, който само за три дни в София внезапно „отваря“ слуха й към „чудото в Градската градина“. Автографът на Блага за Ъпдайк е “На Хенри Бек, искрено, с много правописни грешки, но и с много л…”. Вероятно започнатата и недовършена дума е „любов“. Разказът е отпечатан чак през 2007-а в “Панорама”, преведен от Йордан Костурков.
Бракът на два остри камъка
Според столични легенди литературният критик Йордан Василев иска ръката на с 13 години по-възрастната от него Блага Димитрова, след като с толкова по-младата Миряна Башева го отсвирва като напорист сваляч. Той наскоро се е развел съвсем дружески с Ангелка Василева, майката на сина му Ивайло, и вършее из софийските салони. Всъщност пламъкът между бъдещите съпрузи се разгаря на някакво четене в Русе. Слизат заедно от влака на Централна гара и отиват направо в апартамента на Блага на „Паренсов“, за да си поделят кабинета и канапето. Шумна сватба няма, само „подписване“. Блага не е кой знае колко голяма почитателка на брака, но заради вече възрастната си майка се съгласява да каже „да“ на Василев. Кумове им са Тончо Жечев и Елисавета Багряна, която пристига в гражданското без документи, но възхитената чиновничка си затваря очите и узаконява и четирите подписа. Поливат новоизлюпените младоженци в ресторанта на хотел „Плиска“, а в края на деня Йордан Василев е уволнен от списание „Септември“. Но той е щастлив – когато няколко дни по-късно представя новата си жена на приятели в Троян, всички остават прехласнати от „мацето“, което тогава е на 45.
Блага и Василев обаче откриват, че са два полуостри камъка, между които любовната идилия невинаги е мисия възможна. Те са в хармония най-вече в моментите, когато става дума за Ивайло – Блага много обича момчето, и в дългите часове, когато си партнират като автори, особено в книгите им за Елисавета Багряна. Блага, която непрекъснато трака на машината, винаги държи до тефтера си в бойна готовност любимата химикалка от Багряна – неин идол и гуру.
Блага Димитрова: Дългото пътуване към себе си
