Текст: Ина Иванова
Той се бунтува срещу думата „писател“, понеже дали си писател – натъртва, – си проличава след стотина години. Определя се като „автор“ и „артист“.
Медик по образование, Людмил Станев (1959) е работил и като публицист и сценарист. Автор на книгите „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „Малка нощна приказка“, „По-малко“, „Приятели мои“, „Рязко“ .
Казва, че когато дава интервю, всеки украсява, няма как да е съвсем искрен. И все пак Людмил Станев не може да бъде неискрен. Непрекъснато балансира по ръба между иронията и тъгата, която не е (само)огорчение. Лаконичен е. Готов да вмъкне цитат от Христо Фотев или да мистифицира Даниил Хармс и Кафка, разчитайки, че ще се досетиш.
„Таен език е това“, ухилва се.
„В моите книги има брейнконтрол – мозъчен контрол, не фейсконтрол. Има знакови пародии, но за да ги „хванеш“, трябва да ги знаеш. В това отношение аз вероятно имам по-малко читатели от всички социалистически тъги и неги по отминалото… и изобщо от всякакви състояния, възбуждащи умиление.“
Когато го попитах за морето, вдиша дълго.
Кой е Людмил Станев и какъв не би могъл да бъде?
Кой?! Нормален човек, разпънат между медицина и литература.
Аз съм артист, не бих могъл да бъда изкуствен, успешен и балкански.
Какво е да имаш детство във Варна? Научи ли те морето да плуваш в живота?
Само във Варна може да се случи още като закусиш и да отидеш в морето. Да си сам в него.
Научих се да плувам по най-лесния начин – направо в дълбокото. В живота не знам дали е така, в тоя смисъл аз съм дълбоко нежив човек, защото си живея с илюзиите.
„Писател – това не е професия, това е диагноза“, стои като епиграф в началото на негова книга. Разбирам, че д-р Людмил Станев е цитирал майка си.
Имаме голям проблем. Ние сме малка балканска страна с малък език и комплексите са огромни. Всеки пишещ, когото дадат по телевизията, веднага е наречен „писател“, аз обаче съм автор.
Когато се опитвам да се засмея, той невесело въздъхва:
Знаеш ли, че функционалната неграмотност в България е 70%. Не е въпрос само на образование. Ако си виждал баща си вкъщи да чете, ще четеш. Ако си го чувал само да псува…
Четенето след време ще е изключение – като през средните векове. С пръст ще са сочени онези, които имат книги и четат. Лукс. Ще има сигурно друга карта – на четящите, разположени през трийсетина километра.
Ескимосите имат десетки думи за сняг. А ти си известен с минималистичния си жилав стил. Опиши ми твоето море с десет думи?
Дали е жилав стилът ми, не знам. Минималистичен – да. Аз съм скръндза, ако мога да кажа нещо с две изречения, ми се струва тъпо да го кажа с двеста. Както казваше Христо Фотев, който имах късмета да ми е приятел – когато с по-малко думи казваш нещата, значи си ги опитомил. Мога да го кажа и по друг начин: колкото по-глупав е човекът, толкова по-дълги текстове има нужда да пише. В тоя смисъл романистите са флегматични хора, много дълго се разлагат в темата.
Не може да се сбърка особеното предизвикателно чувство за хумор на Людмил Станев. Неговият бунт не е патетичен, не е и подходящ за литературни барикади.
Устойчив и несмирим, Людмил Станев диагностицира някак мимоходом и продължава.
Мисля, че имаме чисто български комплекс – искаме да имаме романи. В една страна, в която първият роман е отпреди двеста години, а Сервантес е писал преди повече от четиристотин, всички псевдолитературни награди са насочени към дебелите романи. Компенсаторно. Както в Македония нихилистично правят огромни скулптури от стиропор.
Тук сега е на мода да си писател. Ей така, да те видят вашите по телевизията. Е, мен това не ме занимава, аз имам професия, макар че трийсет години само с писане се занимавах.
Ако видите някоя персона, която претендира, че е писател, да се появява повече от няколко пъти месечно по телевизията, да знаете, че той просто много желае да занимава обществото със себе си. Болни хора, болни идеали.
