В първите дни на януари една новина се промъкна в разглезените ни от празнуване и преяждане мозъци и размърда тревожните си пипала. В някакъв град в Китай някакъв човек изял прилеп и това довело до избухване на епидемия от непознат вирус, сравним с чума. Звучеше толкова абсурдно, че ако не беше страшно, щеше да е смешно. Следях новинарския поток със смесени чувства – от „китайска им работа, прилепи ще ми ядат“ през „ужас, горките хора“ до „слава богу, че Китай е далече, едва ли ще стигне дотук“. Почти година по-късно Той е тук. В държавата ми, в града ми, в дома ми. В тялото ми.
Това няма да е медицински текст. В него няма да откриете „шок и ужас“, симптоматика, самосъжаление и негодувание от здравната система. Ще бъде текст за прекрасното усещане да си жив. Защото нямаме нужда от още шок и ужас и защото са празници, а няма по-голям празник от живота. И ако понякога се налага да ни бъде припомнено по трудния начин, така да бъде.
Няма да ви занимавам и с това кога и как
коронавирусът реши да ми гостува
Ще кажа само, че половин час без маска в затворено помещение му беше достатъчен, за да се самопокани. Половин час, в който съм била уморена от ограничения, разконцентрирана, разчитаща на късмета си, че точно на мен няма да ми се случи. Е, случи се. В следващите няколко дни, докато хората, с които бях в онзи злополучен понеделник, един след друг изпокапваха и вадеха положителни тестове, а аз чаках с чувство на обреченост симптомите да се проявят и при мен, съзнанието ми се лашкаше между абсолютно отричане и абсолютна паника. Докато номерът с отричането просто вече нямаше как да работи. Вирусът беше в мен, а покрай мен и в детето ми. Факт. Точка.
Опитвах се да осмисля какво ми се случва и си давах ясна сметка, че нито съм толкова млада, нито толкова здрава, нито имам връзки в медицинските среди, ако се наложи да ме спасяват. Дали животът ми мина пред очите като филм? Силно казано. Но се обадих на сестра ми и ѝ казах къде си държа ценните неща. За всеки случай.
И тогава, насред паниката, която започваше да ме задушава, детето ми каза: „А бе мамо, виж какво, ще гледаме на това като на адвенчър. Ще го играем като компютърна игра, ниво след ниво. И после ще се фукаме, че сме ковид сървайвърс. Яко, а?“
Ако щете вярвайте, тези няколко изречения ми преобърнаха нагласата за миг и ме изстреляха в друга писта. Вече не бяхме пациенти, а изследователи. Прониквахме в непозната територия, едновременно опасна и по някакъв начин вълнуваща. Беше като екстремен спорт, онзи скок с бънджи, който така и не се престраших да направя. Но беше и като медитация, завръщане към устойчивото ядро вътре в мен, което толкова пъти бях пренебрегвала и заглушавала с глупости и социален шум.
Вероятно звучи налудничаво, но всъщност
не мислех за вируса като за враг
с когото трябваше да се преборя. Не си впрегнах съпротивителните сили, не се самонадъхвах с „Venceremos!“, не размахвах юмруци. Налагаше се той и аз да споделяме едно тяло за известно време и единствено можех да се надявам това съжителство да не е прекалено дълго и прекалено болезнено. Разговарях с него наум и му казвах: „Остани колкото трябва, вземи каквото ти е нужно, храни се от мен колкото искаш, но моля те, дръж се възпитано. Не се заседявай много и ме остави във вида, в който си ме намерил.“
Следващите две седмици минаваха бавно. За детето ми боледуването беше адвенчър, за мен беше по-скоро танц. Няколко часа водех аз и нещата изглеждаха под контрол. После ролите рязко се сменяха и повеждаше Той, мяташе ме насам-натам в някакво садистично танго, докато ме омаломощи напълно. Всяка вечер си казвах: „Благодаря за този ден!“ Всяка сутрин започваше нов епизод, в който се чудех къде ще ме удари днес личният ми Пришълец. Изолирах се не само физически, а и психически – спрях да следя новините и помолих близките си да не ме занимават с драмите и проблемите си за известно време. Имах нужда от спокойно пространство само за себе си и го напълних с хубава музика, хубави филми и хубави книги. Водех си дневник. Играех играта стъпка по стъпка, ниво след ниво, ден след ден. Обещах си жълти кубинки и нов парфюм, когато оздравея.
Някъде към края на първата седмица ме заля прилив на адреналин. Тялото ми беше изнемощяло и задъхано, но душата искаше още и още, форсираше го да сготви още едно ядене, да изчисти още веднъж банята, да прави хилядите досадни ежедневни неща с такъв възторг, все едно ги открива за първи път. Благодарях на вируса, че е пощадил усещанията ми и слагах най-силните си парфюми, лакирах се с най-ярките си лакове, дъвчех люто с непозната досега стръв. Припомнях си, че съм се чувствала по този начин и преди – когато бойлерът ми гръмна и когато горната редица кухненски шкафове се стовари на сантиметри от мен. Мисълта, че съм се срещнала с нещо потенциално смъртоносно и ми се е разминало беше мощен биохимичен наркотик и изостряше сетивата ми като на хищник. Всичко беше по-силно, по-цветно, по-истинско. И най-много –
жаждата ми за живот
Оцелях и днес. А утре… за утре ще мисля утре.
Докато се носех вихрено из апартамента си, същинска Скарлет О‘Хара на стероиди (и минути след това рухвах в леглото напълно изцедена), започнах да си давам сметка, че вече втора седмица не се бях ядосвала за нищо. Раздразнение, гняв, фрустрация – тези чувства ги нямаше. Съзнанието ми беше спокойно и леко като скандинавски интериор, без нищо излишно, без никакъв драматизъм, само най-необходимото. И се чувствах толкова добре, колкото не се бях чувствала от години – е, като изключим болестта, разбира се. Парадоксално, но факт, за мен това не беше 100% лошо преживяване. Беше се появила някаква нова Дона и тя ми харесваше повече. Май бях развила стокхолмски синдром.
Вирусът ме пощади и премина през тялото ми сравнително леко. Доколкото познавам склонността си към психосоматика, мога със сигурност да твърдя, че ако се бях паникьосала и отчаяла, нямаше да е така. И докато симптомите ми бавно затихват, се опитвам да задържа още малко онова усещане за дзен. Да насочвам фокуса си към важните, ама наистина важните неща. Да съм благодарна за всеки ден, колкото и скапан да е бил. Не се самозалъгвам – най-много след седмица вероятно ще съм си старото изнервено мрънкало. Но ми се иска поне да опитам. Да си го заложа като новогодишно обещание. Да си го припомням на всяка крачка с новите ми жълти кубинки.
От сърце вярвам и се надявам, че в близко бъдеще нещата ще се нормализират и ще се измъкнем – поочукани, поизстрадали, но оцелели. Ще се прегръщаме, ще се смеем и ще слагаме червено червило. Но дотогава ви моля – носете си маските. Ще го напиша още веднъж – носете си маските! Има и по-приятни начини за научаване на житейски уроци, запазете лекомислието за тях. Хубави празници и бъдете здрави!