През 80-те „желязната лейди” беше комплимент, но светът вече е различен
Когато получих задача да пиша за „алфа жената“, потръпнах от вътрешна съпротива. Толкова изтъркана е тази тема за „силната жена“, толкова клишета са изписани по нея, толкова вдъхновяващи цитати се пускат всеки ден във Фейсбук, че вероятно е дотегнала на всички, не само на мен.
(Силните жени впрочем не пускат вдъхновяващи цитати във Фейсбук – първо, защото нямат нужда от подобно самонадъхване и самозалъгване, и второ, защото имат по-интересни и належащи неща за вършене. Липсата на секс не ни превръща автоматично в силни жени, нито компенсаторният работохолизъм ни прави „алфа“, съжалявам.)
Сбъркано някак ми звучи понятието „алфа жена“, противоестествено. Като „жена със стоманена ерекция“. Моля, не скачайте да ме обвинявате в трансфобия, в антифеминизъм също. Просто смятам, че превръщането на жената в мъж с цел себеутвърждаване е точно обратното на феминизъм. Светът има нужда от женска енергия, не от допълнителна доза мъже.
Представям си я ситуирана в 80-те тази алфа жена, в костюм с огромни подплънки на раменете, тупирана коса, тежък анималистичен парфюм и въображаема табелка „Бегай, газим!“. Преуспяваща с мъжки прийоми в един мъжки свят. В епохата, в която „желязната лейди“ беше комплимент, така се преуспяваше, да. Но оттогава минаха 40 години и светът е различен.
Скоро четох една интересна статия за жените от поколението Z. За разлика от предишните поколения, закърмени с идеята, че трябва да са конкурентоспособни и да преуспеят на всяка цена, младите (какво кощунство!) дръзват да оставят работата на втори план. Вече не парите са основен мотиватор, а неща като гъвкаво работно време, възможност за дистанционна работа, т.нар. work/life balance. За разлика от нас, рекламните лица на бърнаута, които непрекъснато се надбягваме с някого и нещо, младите са си дали сметка, че освен работа имат и живот и искат да го живеят, не само да го зърнат отстрани тичешком. И ако жена от моето поколение с готовност би зарязала всички планове за уикенда, за да свърши извънредна работа, жената от поколение Z просто няма да вдигне телефона на шефа си в извънработно време. Толкоз.
Младите са мързеливи и не носят на стрес! – възмущават се възрастните. На мен пък ми се струва, че зад възмущението им наднича завист. Защо ли? Когато преполовим пътя и се обърнем назад за равносметка, много вероятно е да осъзнаем две неща. Едното е, че повечето ни медали са тиквени и от цялото си старание и бъхтане сме получили само потупване по рамото и ролята на добро магаре, което може да носи още и още. Другото е, че е трябвало да прекарваме повече време с децата и близките си, да пътуваме повече, да четем повече, да се грижим за себе си повече. Познавате ли възрастна жена, която да каже: „Ех, трябваше да вземам повече извънредни смени навремето“? И аз не познавам.
Май не познавам и млади, които да се превъзнасят по образа на „алфа жената“. Тази мисловна конструкция, изглежда, е по-характерна за жените на средна възраст, понатрупали известни разочарования. Нали се сещате – „аз съм силна жена и това плаши мъжете“. Не, това не плаши мъжете. Просто по-голямата част от мъжете не са сексуално привлечени от други мъже, това е. Докато ние четем и слушаме напътствията на лайфстайл гурутата как да станем алфа жени (и им пълним джобовете), младите си живеят живота и не им пука особено дали са алфа или алфалфа. Дали са мързеливи, не знам, но мисля, че са доста по-мъдри от нас. Времето ще покаже дали съм била права.
Каквото и да ви говорят лайфстайл гурутата, те няма да ви превърнат в алфа жени. Хората (и жените, и мъжете) се раждат с определен набор качества. Някои са по-харизматични, по-доминантни, излъчват вроден авторитет и нещата им се получават. При други не е така. Не е честно, знам. Не е честно и да не съм с манекенски пропорции, но какво да се прави – природата не познава честността. Познава обаче разнообразието и това ѝ е най-хубавото.
Леко обидни са тези класификации, мисля си, докато ровя из популярната психология, за да науча повече за типажите жени (пък и мъже). При това не съм от поколението на обидчивите. Освен познатите „алфа“ и „бета“, някои вкарват и други букви от азбуката – „гама“, „делта“ и, кой знае защо, скачат направо на „сигма“ и „омега“. И докато описанията на останалите типажи едно с едно не си приличат, има нещо общо със сигурност – хората се делят на „алфа“ и „смотани“, тоест всички останали. Ако случайно не сте шеф на корпорация, сексмашина и парти звяр в едно, тоест „алфа“, е, ами толкова по-зле за вас. Може да платите стотици левове за семинари, които обещават да ви „алфализират“, може да се опитвате да убедите себе си и околните, че принадлежите към тази богоизбрана група, или просто да си остареете смотани, оплаквайки своята клетост. А може и да престанете да четете популярна психология и да си живеете живота, какъвто е – шарен, с върхове и спадове, с постижения и провали, по начина, който е добър за вас, без да си лепите етикети.
Ако на нещо ме е научил тоя шарен живот, то е, че не е толкова важно какъв си, а как се чувстваш. И ако не сте от шепата хора, предопределени за наистина велики дела (а това се разбира доста рано), няма смисъл да се измъчвате с нереалистични очаквания. Успехът е страхотно нещо – кой не би искал да е преуспял? Но ако цената му е бърнаут, свръхтревожност и самота, дали си струва? Каквото и наследство да оставите на децата си, те ще помнят най-вече времето, което сте прекарали с тях (или ви е нямало), повярвайте. От всички неща, на които можете да ги научите, най-важното е да умеят да бъдат щастливи. Не самозаблудено позитивни, носещи розови очила и неспособни да се справят с трудностите, а точно обратното – адаптивни, изобретателни, оцеляващи и благодарни за това, което имат. Дори да не са „алфа“ деца. Дори вие да не сте „алфа“ майки. Да сте чували понятието „алфа матер“? Няма и да чуете.
От всичките алфабетни типажи впрочем аз си харесах „омега“. Не за друго, а защото „о-мега“ на гръцки означава „голямо о“. Сещате се на кое му се вика „голямото О“, нали? Повече „големи О-та“ ви пожелавам и по-малко помпозност. Животът е прекалено кратък, за да се опитваме да го живеем в клишета.
