„Откъдето спряхме преди 20 години, сега оттам ще тръгнем“, заявява завърналият се вокал на емблематичната формация D2, чиято песен „Преди да кажеш не“, написана преди Дичо да напусне и осъществена едва днес, върна надеждата за добра българска музика
Фотография / Адриана Янкулова-Чапкънова, Иван Христов
Дичо Христов е емблематичният вокал на легендарната формация D2 заедно с Димитър Кърнев. С албуми като „Ледено момиче“ (най-продавания български албум с тираж над 100 000 бройки) и „2002“, генерирайки хитове като „Ледено момиче“, „Аз и ти“, „Някой ден“, „Това сме ние“, D2 се заявиха ударно през 2000-2001 г. Музиката им проникна и в международната класация MTV World Chart Express.
През 2005-а Дичо напуска D2 и започва солова кариера. Пише успешни песни като „Още от деца“ и „Аз нямам шеф“. Основава групата VOXX, участва в хип-хоп парчета и през 2012-а се появява с Део в саундтрака на филма „Пистолет, куфар и три смърдящи варела“. През 2018-а издава албума „Дух“, посветен на дъщеря му Ариел и на българския дух.
През годините, в които Дичо не е в D2, е заменен от вокалиста Деян Каменов-Дидо. През 2022-ра Дидо се оттегля и на негово място се изявява пловдивчанинът Радостин Василев. През май 2024 г. музикантите от бандата отново се обединяват за концерт в НДК, предизвикал вълна от емоции сред феновете. По повод 25-ата годишнина от създаването на групата през 2024-а осъществяват и клубно турне. А скоро очакваме новия им албум.
За всичко, което предстои в музикалната му кариера, но и за миналото, за семейството и ролята на баща на две дъщери Дичо Христов говори пред D!VA.
Разкажи ни за любовите и разлъките и за криволичещия път на D2! С Митко Кърнев, така наречения мой другар, още през 1989 г. направихме групата ЕС от съкращението на елекронни системи. С барабаниста и пианиста Митко е бил в един клас в училище за елекронни системи и си правят група, а аз се присъединявам към тях. Оттогава е и тази песен „Прости ми, че сънувам теб“. С Митко кариерата ни върви ръка за ръка вече 40 години с малко прекъсване от 1993 до 1996 г., докато направихме D2. Името идва от Димитър и Дичо, но, общо взето, търсехме буква да има и цифра.
Защо се разделихте? Нещо нямахме разбирателство. През 1999-а направихме пак D2 заедно с него и после през 2006 г. – пак. Сега отново сме в добри отношения. През септември излезе новата ни песен „Преди да кажеш не“. Много любовна и готина. Музиката си е наша, а текстът е на Гери Турийска. Правим и още песни. Ще има албум след Нова година. Така че D2 се завръщат в оригиналния състав. До нас са басистът Александър Обретенов и Васил Вутев – барабанист. От Нова година ще свири само барабанистът Явор Александров с нас, така че ще сме в пълния състав, както сме били. Лятото имахме много концерти. Обиколихме и фестивалите. Сега записваме в студиото на Кърнев.
Все се каня да те питам повлиян ли си музикантски от Ерос Рамацоти, на когото приличаш визуално? Поначало съм фен на италианската музика. Харесвам Дзукеро, Павароти, Ерос Рамацоти от поп музиката. Искам с AC/DC да седнем на една маса, понеже те са първата ми голяма любов. Имам и много други велики групи преди Ерос Рамацоти, но и с него искам да седя на една маса. Отрасъл съм с тези всичките звезди и бих искал с всички да обменя енергия. Слушам ги и съм повлиян много от Рамацоти, общо взето, като човек. Не е лесно да си сам с името си отпред. В D2 заставаме пет момчета отзад и носим отговорност, докато ако само Дичо е отпред, носиш само ти отговорност. С D2 постигнахме големи успехи и ми е хубаво, като сме заедно, и ми е спокойно, че сме повече момчета, повече сила. Обединението прави силата, така че ще е готино D2 да продължи и да радваме хората, защото оставяме голяма следа.
Какво е да си професионален музикант в България? Нашата професия е много трудна. Хиляди сме в България, успели сме 500 човека. Има сигурно 100 000 музиканти, които нямат възможност и мъката е пълна, а хората на изкуството сме нежни души. Не знам как се оправят. Не може да си музикант, а накрая да си пазач, бензинджия и какво ли още не. Аз горе-долу свързвам двата края. Ние, певците, по имаме възможности, по-популярни сме от китаристи, барабанисти, пианисти, при тях е по-сложно, а да не говоря за музикантите в класическата музика, там какъв труд е и колко нищожно заплащане, не е истина. Много е тъпо, че хората на изкуството са на заден план. Баща ми и брат ми са художници и знам за какво иде реч. Баща ми е на 80 години и рисува постоянно. Не спира. Даже сега повече рисува, отколкото на млади години.
А ти как се срещна с музиката? На една годинка съм проговорил, а на две вече съм пеел. Гласът ми и днес е първичен, идентичен, разпознаваем и необработван. Просто съм си пял от много малък. Китарката до мен, после си я купих за 43 лева. Няма да забравя, че си събирах парите с една сурвачка. И лека-полека… историята ми е такава с музиката.
Учил ли си в музикално училище? Като съм бил на 3-4 годинки, ме записали на пиано, така че това ми е направило средното ухо доста развито. Съвсем малък като съм бил, някакви жени срещнали майка ми и ѝ казали, че ще стана певец. Първо ме загледали с голям интерес, после тръгнали след мама, която побегнала. Догонили я и казали, че гледат по формата на главата и лицето – с това са се занимавали. „Запишете го на пиано, то ще стане певец“, казали. Като съм станал на две години, съм започнал да седя до радиото и да пея всички песни. И майка си спомня: „Тогава видяхме, че наистина започна да пееш. Нямаше песен, която да не знаеш.“ Така тригодишен се сдобих с пиано. „Баща ти не издържаше. Давай да купуваме пиано!“, разказва майка ми. С пианото започнах още от първи клас да концертирам по всичките читалища. Предимно Бах свирех. Класиката ме изтормози от 4-годишен. Зарязах пианото, защото ми беше много тежко, и продължих с китара. И до ден днешен на пианото си свиря само песни.
До осми клас ходех на уроци и по двата инструмента. Чета ноти, но не съм учил пеене. Като певец съм самоук. На дърти години – 2008/2009, се запознах с Лили Михайлова, педагожка, която ме върна в солфежа, малко пеене, така че за три години си опресних нещата.
В кой момент реши, че имаш силата да се отдадеш на музиката? Сигурно от момента, в който започнаха да ми дават пари, не знам. Като детенце много пеех и свирех с китарата по подлезите. Този на „Плиска“ си го бях заплюл, и предишния на „Латинка“, и по-предишния на ИЧС, така че тия три подлеза ги обикалях постоянно и свирех още през 80-те години. Започнах с една шапка да събирам парите. Имах много добра учителка по музика в 138-о училище – госпожа Бакърджиева. Беше ни събрала с още две момчета – Стефан и Васко, и ние тримата с китарките, и още 20 момичета хор, пеехме. От пети клас концертирахме навсякъде. Ходехме по училища, в зала Универсиада, в зала Фестивална. Всичките песни, които пеехме, пишех аз музиката, а татко ми помагаше за текстовете, понеже той пише текстове също. И повечето от тези песни ги свирех и по подлезите. Но и много кавъри свирех по онова време на любими мои групи – AC/DC, Куин…
