Не пипай тази книга

книга
Снимка: iStock

Истории за кражби, манипулации и плагиатство от литературата и живия живот

Наскоро попаднах в онлайн изданието на Vulture на разказ за истинска случка, в която имаше мистерия, няколко обрата и неочакван извършител. Историята се случваше в издателския бизнес и по-точно в издателството, което държи правата за суперпопулярната бестселър трилогия на Стиг Ларшон „Милениум“. Няколко години след като Ларшон умира, правата, за да се продължи историята на хакера Лисбет Саландър и журналиста Микаел Блумквист с нови три книги, се падат на шведския писател Давид Лагеркранс. Подобно на Ларшон и Лагеркранс има завидна биография в журналистическите разследвания, затова след внезапната смърт на Стиг поема щафетата и дописва историята за една от любимите разследващи двойки в литературния свят. Още през 2015-а излиза първата книга от новата порция „Милениум“ – „Онова, което не ме убива“. А в началото на 2017-а шведското издателство Norstedt се готви да публикува втората книга – „Мъжът, който преследваше сянката си“. Цялата поредица – на Ларшон и на Лагеркранс – вече е продала над 100 млн. копия по света. По онова време се очаква, че новата книга ще е едно от събитията на годината.

Издателствата разчитат именно на такива книги, за да оцеляват. Те се пазят с мерки за сигурност, разпращат се през криптирани имейли, а преводите им се правят при строга охрана. Освен това идеята е „Мъжът, който преследваше сянката си“ да излезе едновременно в 27 държави. Издателството моли Давид Лагеркранс да напише първата и втората книга на компютър, който няма връзка с интернет, и да им достави ръкописа лично на хартия. А после Norstedts изпращат по едно копие до всеки от международните издатели на книгата.

С новата система на криптирани имейли издателите искат да се защитят от хакери и крадци. Но дори това се оказва трудно, когато до тях стига имейл от тяхна колежка, редактор от Италия, която моли за второ копие и парола, с която да го отвори. С разплитането на историята става ясно, че множество издателства и най-различни представители в литературния бизнес са получили поне веднъж подобен имейл за свой бестселър, който се оказва хакерска атака.

В деня, в който Norstedts получават фалшивото електронно писмо, множество издателства на най-различни автори и в най-различни държави са получили сходни писма с питане за различни романи – някои в първоначален вид, други почти завършени. Ироничното е, че Стиг Ларшон би бил впечатлен от такъв обрат – умел крадец, който приема множество самоличности, нарочва жертви по целия свят и действа без ясен мотив.

Това е един страхотен сюжет за роман. Не задължително криминален. Точно както Yellowface на Ребека Куанг вплита социалните норми и новото нормално в историята на две приятелки – едната е добър писател, а другата – посредствен плагиат, в история, която иронизира издателския бизнес.

Последните, които прочетох, са „Сюжетът” и „Стълба към небето”

Романът на Джийн Ханф Корелиц „Сюжетът“, който излезе по-рано тази година и на български, прилича на мистерия в заключена стая, но всъщност е мистерия, заключена в сюжет.

Джейкъб Финч Бонър e най-лошият писател в света. Или поне е един от най-посредствените. Някога обещаващ млад автор, чиято първа книга критиката приема с умерен възторг, днес Джейкъб преподава творческо писане в треторазрядна магистърска програма и отчаяно се бори да запази последните остатъци от самоуважението си. Не е написал, нито публикувал нищо смислено от години. И тогава Евън Паркър, най-арогантният студент, който някога е престъпвал прага на кабинета му, нагло заявява, че няма нужда от неговата помощ. Пълният аматьор, който никога не е писал нищо повече от съчинение в училище, се заканва да напише най-великата книга. Джейкъб е изпълнен с презрение и насмешка към поредния кандидат-писател. Докато Паркър не му разкрива сюжета на романа си. Обратът е велик. История, която всички ще искат да прочетат. Минават няколко години и Джейкъб, докато се труди в нещо като хотел за писатели, разбира, че Евън Паркър е мъртъв. А книгата и гениалният му обрат така и не са написани. И както Пикасо е казал, че „лошите художници копират, но добрите художници крадат“, Джейкъб Финч Бонър буквално краде сюжета на своя бивш студент. И става литературна рок звезда. Опра го препоръчва, а Стивън Спилбърг ще го филмира. Бонуси, интервюта, турнета… всичко, за което посредственият Джейкъб е мечтал, когато се е опитвал да измисли нещо прилично за четене, вече е факт. Минава година и неговата книга е тотален хит. Животът на този лош писател се е превърнал в приказка.

Постигнал е непостижимото – да бъде обичан от читателите и признат от литературната критика. Но в апогея на прекрасния му нов живот пристига имейл. Първият залп в ужасяваща анонимна кампания, която казва: „Ти си крадец!“ Джейкъб е в паника и докато се опитва да скрие истината от читателите и издателите си, се заравя в миналото на своя починал студент. Обратът в измисления сюжет наистина е интересен, макар финалът на „Сюжетът“ да се вижда като бял ден още в началото на края на историята.

„Стълба към небето“ на Джон Бойн е кръстен на популярната песен на Led Zeppelin. Романът е сложна разходка из литературния свят с неговите капани и подводни камъни. Разделен в четири части, проследява възхода и падението на един социопат, както и неговите набези към литературните върхове. Морис Суифт е красив, обаятелен, пробивен и зажаднял за слава. Липсва му само едно нещо – талант. Това не го спира обаче, защото Морис не иска да е сервитьор в Западен Берлин, където го намира читателят в самото начало на историята. Той иска да бъде писател. Като истински паразит Морис се залепя за различни хора от издателския бизнес, минавайки през трупове (буквално), за да се изкачи до върха на славата. Всяка част на книгата проследява глава от живота на Морис – от неговия дебют през един уикенд, който прекарва в дома на Гор Видал и партньора му, през брака му с доста по-талантлива и успяла писателка, чак до мрачния му живот като възрастен и угнетен мъж, оставил величието да му се изплъзне.

Морис краде истории, романи, животи и каквото може да се сети човек, и го прави с виртуозното майсторство на композитор. Нищо не му убягва. Той е хитро и хлъзгаво влечуго, на което читателят, от една страна, ще се възхити заради подмолните умения и хитрите планове. Но – от друга, ще се ужаси, защото историята на моменти е толкова тривиална, че никой няма да се учуди, ако се случи един ден в истинския живот на някой писател.

Авторът на „Истината за случая „Хари Куебърт” Жоел Дикер в дома си

Един от върховете в този жанр е „Истината за случая „Хари Куебърт”

Написан от младия швейцарец Жоел Дикер, когато е на 29 години, „Истината за случая „Хари Куебърт“ е от онези книги, които се превръщат в моментален хит. Първият роман на Дикер „Последните дни на нашите бащи“ привлича вниманието на издатели. Жоел се въодушевява и решава да напише „дебела книга, която се чете на един дъх“. Като дете прекарва всяко лято при роднини, които живеят във Вашингтон и Стънингтън в Мейн, затова Дикер решава, че иска да напише роман за Америка. „Опитах се да измисля французин, който отива в САЩ, но нищо не излезе. Накрая реших да пиша все едно съм американец.“ Това е първата стъпка към правилната формула и продължението на романа – „Случаят с Аляска Сандърс“, е поредното доказателство, че дори днес, близо 10 години по-късно, тя работи безотказно.
Романът е закупен за издаване в над 30 държави още с първия си вариант, а неговите издатели вече подушват награди и дори филмова сделка. „Когато започнах да пиша „Истината за случая „Хари Куебърт“, казах на моя редактор, че не искам да чувам нищо за наградата „Гонкур“. Исках да се концентрирам върху работата си.“

Ключът към огромния успех на „Истината за случая „Хари Куебърт“ се крие в приятния стил на Дикер, в сюжета, който се ниже като броеница, и в обратите. Разбира се, в историята има книги, писатели и литератори. „Истината за случая „Хари Куебърт“ е маскирана като криминална история, но де факто е история за един роман. Младият писател Маркъс Голдман е издал една успешна книга и изпаднал в творческа криза, тъй като е неспособен да напише втора, която отгоре на всичко трябва да предаде на издателя си само след няколко месеца. Крайният срок наближава, когато се случва нещо неочаквано – неговият приятел и бивш университетски преподавател Хари Куебърт, един от най-уважаваните писатели в страната, е обвинен, че през 1975 година е убил петнайсетгодишната Нола Келерган, с която имал връзка. Убеден в невинността на Хари, Маркъс зарязва всичко, за да отиде в Ню Хампшър и да проведе собствено разследване. Разследването го води назад към ревност и предателство, а из всички тези неща има и една история за плагиатство.

Разбира се, Маркъс, който е нещо като алтер его на Жоел Дикер, написва роман за случката, който се казва „Истината за случая „Хари Куебърт“. Мета роман с коментар както към литературния свят, така и с намигване и добавка към модерния криминален жанр. Не е учудващо, че книгата получава множество награди и номинации (включително за „Гонкур“) и е закупена за филмиране, като през 2018-а излиза сериал, режисиран от Жан-Жак Ано, с Патрик Демпси в ролята на Хари Куебърт.

Кадри от филма „Преводачите”

Последни истински истории и легенди от издателския бизнес

Един от любимите ми митове в издателския бизнес и пазенето на правата и интелектуалната собственост е случаят с преводачите, които работят по едно от продълженията на Дан Браун към „Шифърът на Леонардо“. Историята е доста голяма и е коментирана няколко пъти, но в същината си е горе-долу това – преводачите биват заключени в нещо като бункер, изолиран от света, и биват пазени с най-строгите мерки за сигурност, докато работят по ръкописа, като охраната ги придружава дори до тоалетната. Издателите на Дан Браун се притесняват някой да не пусне копие на романа онлайн и съответно да подбие печалбите или нещо още по-страшно – да го открадне. И за да допълня тази напълно безумна, донякъде митологизирана, но в същината си доста реалистична история, ще ви препоръчам френския филм от 2019 година „Преводачите“, вдъхновен именно от тази случка.

Подобно на историята, описана във Vulture, и във филма се разказва за деветима преводачи – всички от различни държави, които обаче владеят перфектно френски. Те са наети да преведат последния роман от поредицата „Дедал“ (герой от гръцката митология, умел архитект и занаятчия, символ на мъдрост, знание и сила), дело на мистериозния писател с псевдонима Оскар Брах. Деветимата преводачи са екзалтирани, че първи ще се докоснат до края на поредицата. Но има едно условие – те ще бъдат затворени в луксозен бункер, без никакъв достъп до света навън или до интернет. Докато не преведат цялата книга, чието копие ще бъде взето от издателя, те нямат право да дискутират сюжета.

Проблемите идват, когато малко след затварянето на бункера първите десет страници от романа са пуснати онлайн и хакерът иска откуп от пет милиона евро или на следващия ден ще публикува още сто страници. Издателят е убеден, че зад атаката стои някой от преводачите, но кой? Играта на котка и мишка и на литературни аналогии започва, докато изненадващият финал идва като кроше.

Spread the love
Tags from the story
,
More from Зорница Аспарухова
Джесика Частейн: Една графиня с “Оскар”
Няколко дни след като навърши 45 години, Джесика Частейн получи първия си...
Read More
0 replies on “Не пипай тази книга”