Паулина Георгиева: Опитвам да разбера живота чрез героите си

И в романа си „Малки грехове“, както в „Симулацията“, писателката изследва невидимите страни на човешката душа и ситуациите, които преобръщат живота  

Паулина Георгиева е от тези всестранно развити личности, които веднага правят впечатление. Прочелите първия ѝ роман „Симулацията“ – история за учебна игра, завършила трагично за един студент и оказала се съдбовна за участниците в нея, и новия ѝ „Малки грехове“, ги описват като истории, изследващи невидимите страни на човешката душа и ситуациите, които преобръщат живота.

Освен писател от много години и журналист за кратко Паулина е сертифициран коуч към Института за интегрална психология и е водещ обучител в международната програма за обучение на лидери с помощта на коне HorseDream.

Фотография / Иван Коловоз, Личен архив

„Малки грехове“ е вторият ти роман, който идва около година и половина след „Симулацията“ – какво е общото и какво различното между тях? Всъщност са почти две години между двата романа. Общото между „Симулацията“ и „Малки грехове“ е, че историите и в двата са поставени наднационално. И в двата романа героите идват от различни страни, но с общочовешки проблеми, които се опитват да разрешат. И двата романа са съвременни, смея да твърдя – актуални. Разглеждат теми, които вълнуват съвременния човек, амбициозен, искащ много от всичко, но същевременно склонен да се самоактуализира, да се променя, много по-адаптивен, бърз, пътешестващ. Да, героите ми се движат, има динамика в историята, а и в тяхното местоположение. Различното и в двата е сюжетът, разбира се.

Какво повече можеш да ни кажеш за „Малки грехове“? „Малки грехове“ разказва историите на шестима приятели, които се сприятеляват случайно, а заради малките си грехове накрая изгубват приятелството си. Книгата е свързана с много пътувания и най-вече с най-голямото пътуване – това към себе си.

Какво те вдъхнови за историята? Отдавна ме вълнува темата за Изгубения рай – как в нас е заложен неосъзнато стремежът да се върнем към това състояние на сигурност и блаженство. Опитваме по различни начини да го достигнем – с кариера, пари, връзки, манипулации, таланти, любов дори. И докато се опитваме да се върнем в Изгубения рай, се изпълваме с „малки“ грехове – не са „смъртните“, но са някаква бледа тяхна сянка, с която свикваме да живеем. Създаваме си ежедневни пороци, които неглижираме и приемаме дори за очарователни. В романа правя аналогия с един исторически период – минойската цивилизация на остров Крит, унищожена от изригването на вулкана на съседния остров Санторини. Останките от тази цивилизация напомнят на Рая – хората тогава са живели щастливо, без да воюват, имали са прехрана и развлечения. Обаче това е свършило само за миг, пометено от лава и цунами. Поставям моите герои в днешни дни на едно райско място – реплика на двореца Кносос на остров Крит, където те се опитват да лекуват своите „малки грехове“. Символично връщам греховните съвременни хора в Рая и наблюдавам какво се случва там. Има взрив, който не е от вулкан, а в техните отношения и предизвикан от  малките им грехове.

Как се появи любовта ти към писането? Преди писането беше четенето. Любовта към книгите не ме е напускала от дете. Желанието да пиша дойде много по-късно. И вероятно е някакво естествено продължение на четенето.

Занимаваш се с много неща, включително си водещ обучител в международната програма за обучение на лидери с помощта на коне HorseDream. Заниманията с различен фокус ми помагат да държа ума си жив, да не потъвам в рутината, която е убиец на жизнеността. Конете от много години са ми спътници. Ездата ми дава това дзен състояние, в което може да изключиш от реалността и битовизмите и да изчистиш съзнанието си. Конете са невероятни създания, неслучайно са митични герои. Те са по-стари от нас, хората, и носят друга енергия и съзнание. Живеят в състояние на тук и сега, в което ние, невротизирани от ежедневието си, много рядко и трудно влизаме. Изключително интуитивни са. Невероятни  учители за вътрешна сила и фокус.

Писала си много разкази през годините, печелила си награди, работила си като журналист – как всичко това ти е помогнало да се решиш да напишеш роман, че даже и два? Писането на художествена литература за мен са игра с въображението – възможността да направя моя личен прочит на живота изобщо (не на своя), да се опитвам да го разбера през героите си и да споделя този прочит на живота с читателите. Когато работех като журналист, беше важно да се позовавам на фактите, да бъда непредубедена, това е основно за добрата журналистика. При художествения текст имаш пълна свобода.

Още с дебютния ти роман, пък и с разказите си, ставаш известна с това, че обичаш да пишеш за невидимите страни на човешката душа и ситуациите, които преобръщат живота. Освен това твоите истории винаги имат изненадващ финалВярвам, че независимо в какъв жанр се движиш, а и напоследък вече жанровете се сливат, е важно да държиш непрекъснато вниманието на читателя. В днешните времена, изпълнени със стрес, концентрацията е силно снижена. Затова и моят наратив е сравнително кратък. Всеки от двата романа е не повече от 200 страници, като в този обем се опитвам да занимавам читателя и да държа интересa му през цялото време, като на финала има подарък – изненада. Световната писателка Маргарет Атууд казва в своя курс по творческо писане: „Изненадвайте винаги читателя!“, и аз като неин голям фен следвам този съвет.

Какво предстои след „Малки грехове“? Работя по нов роман, който е дистопия и ще ми даде съвсем пълната свобода да развържа въображението си.

Писането е самотно занимание, ти как го правиш? Живея извън града и това ми дава спокойствието, което липсва в София. Освен това конете са наблизо и помагат музата да се събуди.

Имаш ли любим жанр за четене и за писане? Няма жанр, към който да съм особено привързана.  А и през последните години жанровата литература е все по-малка. Дори „Симулацията“ и „Малки грехове“ е трудно да се вмъкнат в някакъв тесен жанров формат.

Кой от романите си искаш да видиш филмиран? И за двата романа читателите казват, че са кинематографични. Може би „Малки грехове“ отваря повече кадъра със сцените на Крит, в Берлин, Рим и София.

Кои са твоите вдъхновители и модели за подражание? От българските автори много съм харесвала Вера Мутафчиева и съм изключително щастлива, че макар и години по-късно, нейните книги тръгват по света. Защото тя е световен писател. Друг мой вдъхновител е Маргарет Атууд.

Коя е книгата, която ти се иска да беше написала? Може би „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева. Аз съм историк по образование и този исторически момент, който разказва тя в романа, е невероятен както като действителни събития, така и като сюжет.

Последните неща, които слуша, чете и гледа? Имам неособено положителния навик да чета по няколко книги паралелно. Просто често купувам книги и веднага се изкушавам да започна някоя, преди да съм завършила други. Сега чета „Годината на потопа“ на Маргарет Атууд, „Поправките“ на Джонатан Франзен и „Лунен дворец“ на Пол Остър. Скоро приключих „Детайлите“ на Ия Йенберг, която е страхотно добра книга. Относно музиката – напоследък слушам яаржентински музикант Фредерико Аубеле, който живее и работи в Берлин – много приятна и успокояваща музика. Открих го покрай Мелоди Гардо, с която имат общи проекти. Филми гледам много, дори ми е трудно да посоча последния, но този, който гледах повторно, защото ми беше направил впечатление на предишния фестивал Cinelibri, е „Осемте планини“ по едноименния роман на италианския писател Паоло Кониети, който взе наградата „Стрега“ през 2017 година.

Spread the love
More from Зорница Аспарухова
Кристофър Нолан: Времето му се движи в двете посоки
Малко след като навърши 50 години, Кристофър Нолан открива филмовия сезон след...
Read More
0 replies on “Паулина Георгиева: Опитвам да разбера живота чрез героите си”