Смъртта ще унищожи тялото ми, но моите творения ще продължат да живеят в идните години, казва италианският предприемач, създал колата на мечтите
Никой не помни втория. И това не съм аз“, казва Енцо Ферари и натиска педала на газта до дупка. Роден за шампион, през целия си живот той не жали сили и средства за постигане на целта си. Безскрупулността му се сравнява с тирания, а тя не подминава и любимите му хора. Иконичната му фигура едновременно очарова и ужасява, но не оставя никого безпристрастен.
Кой е човекът зад тъмните очила, създател на червената мечта на четири колела? Потъваме в историята му дни след премиерата на биографичната драма „Ферари“ на Кинофестивала във Венеция.
Цената на успеха
Енцо е роден в семейството на фабриканта Алфредо Ферари на 18 февруари 1898 г. в италианския град Модена. Виелицата е толкова голяма, че отнема дни преди бебето да бъде вписано в регистрите и това е причина в документите на предприемача да присъстват няколко различни рождени дати.
Още 10-годишен Енцо решава, че ще посвети живота си на автомобилите, и това сякаш го освобождава от нуждата да ходи на училище като нормалните деца. Предпочита да прекарва времето си в работилницата на баща си (в помещение до собствения им дом). Там учи всичко за металните части, обработката и качествата им и още повече се очарова от възможността те да се превръщат в най-бързите машини на света.
По време на Първата световна война Енцо служи в армията. Баща му Алфредо и по-големият му брат умират през 1916 г. от широко разпространена епидемия от италиански грип. Самият той се разболява тежко през 1918 г., докато е на фронта, и едва оцелява. Освободен от служба, се прибира у дома и открива, че със семейния бизнес е свършено.
Заминава за Торино и постъпва на работа във Fiat, но скоро е уволнен. Следващата му работа е като тест пилот и дори го пускат на състезание, на което завършва девети. Стъпка по стъпка Енцо се изкачва по йерархичната стълба и получава все повече внимание от собствениците на отбори. През 1920 г. е привлечен в Alfa Romeo и под тяхно ръководство постига най-големите си успехи на пистата. Но вижда и най-жестоките трагедии. В последвалите няколко години пред очите му ще си отидат не един и двама автомобилисти и Енцо ще открие, че този кървав спорт не е голямата му мечта. Или поне не това е ролята, която иска за себе си.
„Състезателните коли не са нито красиви, нито грозни. Те стават красиви, когато побеждават“, ще обобщи бъдещият предприемач.
В отбора на Alfa Romeo Ферари се запознава с Лаура Доминика Гарело. Двамата се влюбват моментално, но близо две години бавят брака си. Мълвата носи, че тя е проститутка, но пък семейството ѝ е достатъчно заможно, за да се пренебрегне тази злостна клюка. Енцо казва, че не го интересува какво прави Лаура, стига да има жена до себе си, която да му помага да успее в бизнеса.
Съпругата на Енцо Лаура Ферари в Португалия през 1960 г. (Снимка: Getty Images)
„Когато един мъж каже на една жена, че я обича, той просто ѝ заявява, че я желае. Единствената неподправена любов на този свят е тази на бащата към сина“, разсъждава предприемачът.
Нежният фактор
След срещата с Лаура кариерата на Енцо полита нагоре. Като състезателен пилот печели няколко титли на Гран при, но малко по малко семейният живот го кара да мисли за оттегляне. Навярно затова след години, вече като собственик на отбор, Ферари ще бъде подозрителен към момчетата, които смятат да се задомят. В любовта той вижда пречка пред високата скорост и рисковете, които моторният спорт изисква. 1923 година е паметна за предприемача. Уго Сивочи, пилот и наставник, който го е лансирал в автомобилната индустрия, губи живота си на пистата „Монца“ по време на тестове. Смъртта на друг приятел – легендарния пилот Антонио Аскари, две години по-късно в кръг от Гран при на Франция също го убеждава, че трябва да спре да се състезава. Следвайки съвета на съпругата си, Енцо преосмисля избора си и дори планира да се отдалечи окончателно от автомобилната индустрия, като приеме работа в обществения транспорт. Жаждата му за състезания обаче надделява и го тласка към един последен опит да остане на пистата, но вече с нова роля – през 1929 г. Alfa Romeo му позволява да организира собствен екип и да започне да оформя автомобилния идеал на своята бъдеща компания. Енцо добавя още един елемент към уравнението – Лина Ларди, негова любовница от десетилетие, той наема за секретарка.
Енцо и Лина Ларди
Жените също като колите са голямата слабост на Ферари и неусетно ще поемат контрола над живота и бизнеса му през следващите години. Чрез тях, заради тях и въпреки тях ще изгради империята си. През следващите няколко години негов най-важен партньор ще е именно съпругата му Лаура, а биографите ще стигнат дотам да я провъзгласят за негово бизнес алтер его. Нейната фигура е важна до такава степен, че след смъртта ѝ през 1978 г. Енцо признава, че когато Лаура не е тук, той вече няма отправна точка. Този изключително спорен в любовен план брак ще се окаже ключов за бъдещето на Ферари.
„Моторите са като жените – трябва да знаеш как да ги докосваш в най-чувствителните места“, ще каже след години предприемачът.
Ферари ще признае на няколко пъти, че вижда жените като награди, брилянтни трофеи, които трябва да бъдат постигнати с пълна скорост, а не като същества със собствена същност. С може би четири изключения: майка му Адалджиза, съпругата му Лаура, неговата любовница и секретарка Лина, неговата последна, може би платонична любовница Фиама Бреши. Всяка от тях ще е особено важна, за да изгради образа на мъжа с тъмните очила и с най-бързите червени коли на планетата.
През годините на съграждането на компанията съпругата му Лаура, която го дарява със син Дино през 1932-ра, неведнъж ще е принудена да търпи цинизъм. Дори ще се опита да се съюзи със свекърва си Адалджиза, за да го измъкне от клопката на любовниците му. Постоянните скандали и напрежението, проблемите на момчето (Дино се ражда с мускулна дистрофия) стават причина Енцо все повече да страни от колегите си в Alfa Romeo, а през 1939 г. окончателно да скъса с автомобилната къща.
Една кървава надпревара
Още когато поставя началото на своя отбор Scuderia Ferrari под шапката на Alfa Romeo през 20-те години, Енцо вижда бляскавото си самостоятелно бъдеще и чертае всяка подробност от него в ума си. Така през 1923 г., когато печели първата си Гран при в Равена, се сдобива и с емблемата, която да добави към своите автомобили някой ден. На награждаването след надпреварата той среща родителите на легендарния италиански ас, герой от Първата световна война, Франческо Барака. Впечатлени от куража и дързостта, с които се състезава, те му предлагат да вземе герба на фамилията им – черен кон, изправен на задните си крака, който да му носи успехи и да го води към челните места.
Оригиналното изображение се изменя с времето – това може да бъде видяно в музея на „Ферари“ в Модена. От буен червен мустанг върху бял облак Ферари прави коня черен, както са го рисували върху самолетите си бойните другари на Барака в знак на почит след преждевременната му смърт. Енцо обогатява бъдещата си емблема и с още един елемент – яркия жълт фон, който е цветът на родния му град.
След напускането на Alfa Romeo Ферари основава собствена компания Auto Avio Costruzioni с фабрика в град Маранело, недалеч от Модена. Чак след няколко години обаче ще се престрашава да ѝ даде своето име.
„Ферари“ изгрява на хоризонта през 1947 г. в една силно обедняла след войната Италия, но пък амбицирана да се докаже.
„Аеродинамиката е за тези, които не умеят да строят мощни мотори“, казва Енцо в интервю след години и с това донякъде обобщава кредото си в автомобилостроенето – колкото може повече конски сили под капака. А когато това не е достатъчно, тогава идва саможертвата на пилотите.
В този чудовищен период от почти десетилетие (макар автомобилизмът да дава ежегодни жертви още от създаването си като спорт) Енцо изгражда и реноме на мистериозен непоколебим победител. Всяка цена за успеха е оправдана, а това не му печели симпатии.
„Грабежи, убийства, има само едно нещо, което италианците не могат да простят – успеха“, ще заяви в едно от редките си интервюта Енцо и с това ще „оправдае“ своята безскрупулност, когато става въпрос за първото място на пилотите му. Ферари не се интересува от хората и поне привидно е доста груб със служителите си.
Енцо Ферари в тълпата при старта на състезанието „Миле Миля” в Бреша, 1954 г. (Снимка: Getty Images)
„Големият успех в едно състезание се дължи 60% на колата и едва 40% на пилота“, казва той. Един от техниците, свидетели на катастрофата, в която умира един от най-добрите пилоти – Еудженио Кастелоти, разказва как Енцо, научавайки за смъртта му, казва: „О, не! Кастелоти е загинал. А как е колата?“
Първата си световна титла в автомобилните състезания „Ферари“ печелят през 1952 г. През следващото десетилетие и по-късно италианският автомобил се налага като най-бързата спортна кола, някога построявана от човек. Но червеният ѝ цвят не само хваща окото, а и цели да прикрие следите от кръвта, с която този успех е платен.
През 1955 г. един от пилотите на Ферари предизвиква трагедия, в която загиват 80 човека от публиката и един от пилотите. От средата на 50-те почти до началото на 60-те неговите състезатели подобряват рекорди и печелят титли. И умират млади.
„Ако под „диктатор“ се има предвид, че изисквам от другите пълното им отдаване на работата, то определено съм такъв“, ще заяви предприемачът.
Самият той обаче също трябва да плати своята част от успеха с лична загуба. През юни 1956 г. на 24 години синът му Дино губи битката с мускулната дистрофия, белязала целия му живот. Младият мъж, който работи рамо до рамо с баща си, е описван като талантлив инженер, но крехкото здраве не му позволява да наследи империята, която носи името му. След загубата Енцо още повече се затваря в себе си и се амбицира да остави дълбоки следи в световната автомобилна история.
„Когато някой от състезателите ми загине, напомням си колко крехък е животът“, казва Ферари в едно интервю.
Въпреки че губи любимия си син, Енцо се „застрахова“ с още едно момче – от любовницата си Лина. Пиеро се ражда през май 1945-а и получава името и своя процент от империята след смъртта на Лаура. Така и не успява изцяло да замести любимото дете на Енцо. Въвлечен в бизнеса, започва да поема повече отговорности чак след смъртта на баща си.
Ферари умира на 90-годишна възраст, като работи почти до края. Ексцентричността му да не ходи на почивки, да не лети в самолет и дори да не влиза в асансьор заради клаустрофобия допълва образа на човека зад неизменните тъмни очила. „Нося тъмни очила, защото не искам другите да знаят как съм устроен отвътре“, с полуусмивка казва приживе Енцо.
Състезателните коли от Формула 1 в Маранело
Червеният рай на Ферари
Музеите на „Ферари” се намират съвсем близо до Болоня и за няколко часа път с кола или влак може да се докоснете до романтиката на една отминала епоха.
Първата гореща спирка в това приключение по следите на „Ферари” е Модена, родният град на Енцо Ферари. Музеят на „Ферари” разказва историята на първите коли от марката и показва най-вече в снимки и кратки описания историята на човека, който е създал всичко това. Ако гладът за още машини и модерна история е жив време е да се пренесете в по-големия „щаб” на марката в Маранело. На около 15 минути път с кола от Модена в Маранело откривате тестовата писта на марката, фабриката, музей на постиженията и любимото на всички ентусиасти тест-драйв на Ферари. Огромната зала с най-отличителните модели на Ферари през годините и тези печелили най-много награди, ще ви остави без дъх. Разбира се, най-запалените почитатели на Формула 1 отделят най-много от посещението си на залата на пилотите. Болидите, каските и костюмите на всички минали през „Ферари” са подредени по стените. Всеки състезател е почетен със свой портрет в Залата на славата, а до имената стоят постиженията. Разбира се, човекът с най-много награди и до днес е Михаел Шумахер.
