„Максималист съм. Продължавам да искам от живота от всичко по много – най-голямото, най-доброто. Но умея да посрещам с радост и травмите, и драмите. Мога да ги понеса. Те са признание за моята сила“, казва Ели Скорчева, която вля оздравителна доза самочувствие в душите на българите, вдигайки с две ръце Кристалния глобус като най-добрата актриса на изключително престижния кинофестивал в чешкия курорт Карлови вари, конкуриращ форумите в Кан, Берлин и Венеция. Така тя и Стефан Командарев – режисьор на отличения филм „Уроците на Блага“, продължиха силната серия, започната от Георги Господинов и Анджела Родел с печалбата на „Букър“ за романа „Времеубежище“. „Максималист съм. Продължавам да искам от живота от всичко по много – най-голямото, най-доброто. Но умея да посрещам с радост и травмите, и драмите. Мога да ги понеса. Те са признание за моята сила“, казва Ели Скорчева, която вля оздравителна доза самочувствие в душите на българите, вдигайки с две ръце Кристалния глобус като най-добрата актриса на изключително престижния кинофестивал в чешкия курорт Карлови вари, конкуриращ форумите в Кан, Берлин и Венеция. Така тя и Стефан Командарев – режисьор на отличения филм „Уроците на Блага“, продължиха силната серия, започната от Георги Господинов и Анджела Родел с печалбата на „Букър“ за романа „Времеубежище“.
Но Ели Скорчева, харесваната и уважавана звезда на соц киното, като че ли никога не се изненадва от капризите на живота – този непредвидим сценарист, и с човешка ведрина разказва както за 10-минутните овации, с които са я възнаградили 1500-те зрители в Карлови вари, така и за двата месеца, през които се труди като чистачка в училище през 30-годишния доброволен антракт в седмото изкуство.
На 5 тръгва на балет, после свири на виолончело, но на 19 Ели завършва архитектурно-строителен техникум в Пловдив, твърдо решава, че ще е актриса. Железният характер на красивата госпожица се проявява още на прага във ВИТИЗ, където я приемат в класа на проф. Надежда Сейкова. Тя е единствената, която се опитва да протестира, когато подкарват кандидат-студентите като масовка в крими сериала „Синята лампа“, чиято милиционерска патетика веднага ѝ образува нерви. Цялото висене на терена, безсмислената суматоха са ѝ толкова досадни, че буквално намразва киното още преди да се е потопила пълноценно в него. Затова нейна снимка в каталога на Киноцентъра няма. А и тя не проявява никакъв интерес към постоянните набези на емисари от Киноцентъра сред новата реколта студенти в академията. Колежките ѝ пърхат пред перспективата да изгреят дори за секунди в някой от филмите, докато Ели си гледа откъсите от пиеси. Тя е категорична – докато не се почувства на сцената като риба във вода, не ѝ трябва никакво кино. Когато из коридорите се понася мълвата, че ще има прослушване за сериал, пуска информацията покрай ушите си, още повече че сюжетът е представен като „нещо партизанско“. И тогава в академията пристига Жени Радева – съпруга и дясна ръка на Въло Радев, който ще снима продукцията в три части с работно заглавие
„Лодкарю, отведи ме на другия бряг”
Опитната кинаджийка бързо мерва Ели. На другия ден един от асистентите ѝ носи сценария в квартирата. Тя го изгълтва, но веднага решава, че трябва да е Вероника, а не Росица, която ще бъде изиграна от Елена Кънева. Въло Радев усеща, че малката има страхотен рефлекс за кино и я вика на още две проби за Вероника. Ели толкова се отдава на „Адаптация“, че и досега помни репликите на момичето с разклатена от детството психика, къде и как са снимали. С Въло Радев трептят на идентични вълни – всичко в името на киното, но в различен, модерен стил. Докато работи, той е стоманен, след работа е нежен като баща – дори носи на Ели от любимите ѝ пъпеши. Актрисата обаче споделя, че не си приличат с Вероника. Харесва героинята си – чувствителна, нежна, с богата душевност. Но я е яд на нея, защото не съумява да покаже достойнствата си пред света, а се разкрива най-вече като крехко и уязвимо същество. Годината е 1977-а: дълбок социализъм, действаща цензура – дори за Въло Радев, успял да донесе слава на българското кино в Европа с „Крадецът на праскови“, „Цар и генерал“, „Черните ангели“, „Осъдени души“. Телевизията се бави, но все пак завърта сериала.
Ели още няма диплома, когато става изключително популярна. Но разбира, че за нея известността е най-големият проблем в професията. Както и клишето – затова отказва всички предложения в продължение на две години след „Адаптация“. Христо Христов я иска да партнира на Инокентий Смоктуновски в „Бариерата“, но тя не желае отново да бъде момиче, което лети и без наркотици.
Първото „да“ след „Адаптация“ е за Янко Янков – в „Търновската царица“ е болната от туберкулоза богата наследница Елеонора Смилкова, която напразно се надява да спечели сърцето на д-р Старирадев, чудесна роля на Стефан Данаилов. Ели, която наскоро е завършила академията, няма никакво намерение да цепи басма на секссимвола. Особено когато той я зарязва сама в една от сцените, за да прибере чисто новата си кола от Мототехника.
В следващите филми напразно очаква своя нов Пигмалион в киното – няма друг като Въло Радев. Нито в „Константин Философ“, където е царица Теодора, нито в „В името на народа“ – там е нелегалната Дора, е щастлива с персонажите си. Чудесна е като бъдеща самотна майка във феминистката драма „Ева на третия етаж“. В „Дом за нашите деца“ и втория сезон на сериала – „Време за път“, не е наивното момиче: калъпа, в който често се опитват да я вкарат. Излиза от семейната сага по собствено желание – бори се с тежка алергия, която се възбужда от професионалните гримове.
Актрисата притежава болезнено чувство за справедливост. В навечерието на 10 ноември Петър Слабаков „зарибява“ в Сатирата някои от най-младите си колеги и те се включват в Екогласност – между тях е и Стефан Стефанов, съпругът на Ели. Двамата се подписват и в протестна декларация против преименуването на българските мюсюлмани. На вододела между „преди“ и „сега“ тя изиграва две жени, които сякаш предусещат промяната. В Театър „199“ е Мария Магдалена в „Процесът по изчезването на тялото на Исус Назарянина” от Стефан Гечев. Премиерата е на 10 май 1989 година. Авторът е от малкото, които не се огъват през тоталитаризма и не предават свободата на словото. Пиесата е за цената на независимия, за смисъла на всяко съществуване, а големият въпрос е възкръснал ли е Христос. Режисьор е Младен Киселов, а червената нишка в спектакъла му е: „Истината, само истината, колкото и банална и страшна да е тя.“ През февруари 1990-а излиза „Дефицит“, в който Скорчева е Елка – млада провинциалистка, мечтаеща за града. Единственият начин да се установи там без жителство е да стане контрольор в обществения транспорт. После се набърква в интрига с подкупи, защото в България всичко е дефицитно – от животоспасяващите лекарства до хуманизма. Филмът е човешки, но непосредствено след 10 ноември кой се вълнува от човещината – важна е демокрацията. Зрителите са по митинги, барикади и в Града на истината край Партийния дом. Там е и актрисата. От СДС хитро използват нейната „звездност“ – Ели обикаля страната, за да агитира сред своите почитатели.
Скорчева е твърде интелигентна, за да не разбере, че докато тя върши черната работа на сините политици, те се състезават за лидерски партийни постове. По-късно Стоян Ганев я включва в списъците с интелектуалци на своя Обединен демократичен център, но тя бързо се „отписва“. След време си дава сметка за повсеместната социална и емоционална инфантилност, за фалша, илюзиите и външните намеси след 10 ноември.
През 1991-ва по екраните е „Мадам Бовари от Сливен“ на Илия Костов и Емил Цанев – последният филм със значима роля за Ели Скорчева. В него тя отново си партнира с Хуан Диего от „Дефицит“ и с рускинята Ирина Муравьова от Оскаровия „Москва не вярва на сълзи“. През 1992-ра снима във „Вампири, таласъми“ на Иван Андонов и решава да напусне киното, но не защото ролята ѝ в драмата за комунистическите изстъпления след 9 септември не е главна. С кожата си усеща, че занаятът замира. Всяко следващо предложение е по-компромисно от предишното. Ели избира
да спре, за да уважава себе си
Далеч е от 50-те, но знае, че киното се храни с млади лица и тела. Хаосът в държавата е тотален, няма пари за изкуство – нито за екрана, нито за сцената. Театралните трупи се спасяват поединично с евтини комедии, но киното е изключително скъпо удоволствие. А Ели не желае да се унижава по кастинги за миманса в чуждестранни екшъни, снимани в България. Започва да работи в пловдивска строителна фирма, но не след дълго закриват софийския ѝ офис. И понеже винаги е готова да започне отначало, завършва мениджмънт и маркетинг на застраховането. Навлиза в тематичния бизнес, където довчерашните ѝ колеги бързо я надушват и започват да ѝ предлагат участия срещу финансиране на проектите им. Неслучайно е напуснала гилдията. Налага ѝ се обаче да експлоатира дарбата си да влиза в различни персонажи – маркетингов директор, пиар, имиджмейкър, офис мениджър, счетоводител, касиер, чистачка в училище. Там, в школото, за пореден път се убеждава, че образователната ни система е абсурдна, че трябва да се изрине до основи, за да се съгради отново – не само защото децата не знаят как, кога и защо се пуска водата в тоалетната.
Но всичко това бледнее върху фона на теста за физическа, емоционална, психическа и финансова издръжливост, на който я подлага Съдбата, когато баща ѝ се разболява от Паркинсон и деменция, а майка ѝ от Алцхаймер. Двамата получават инсулти през броени дни. Няколко години ги гледа денонощно вкъщи, страдайки от човешкото им догаряне. Почти не излиза от дома си, мъжът ѝ и дъщеря им са плътно до нея. След като родителите ѝ поемат към отвъдното, Ели осъзнава, че се налага отново да влезе в живота. Трудно ѝ е, не знае как да се върне. Не участва в публичния живот, около нея няма скандали. Трезво оценява, че и най-проспериращите в съсловието се поддават на алкохол, безразборни връзки, наркотици, за да компенсират взетото им от таланта. Знае, че е забравена и от гилдията, и от зрителите – и то по собствено желание. Затова е суперизненадана, когато Стефан Командарев ѝ звъни – колегата му Александър Косев я засякъл случайно някъде из софийските улици и веднага му светнало, че тя е тяхната Блага. Първо е привлечена от сценария, а малко след началото на снимките и от изключителния екип на Командарев – без грам злост, никакво задкулисие, нито един нож в гърба. За първи път след онези 25 години в българското кино диша здравословен въздух на терен и около него. Блага е много различна от Ели, но е
нейната шестица от тотото
след десетилетната пауза. Нито Командарев, нито който и да било друг се съмнява в професионализма и перфекционизма на актрисата – това, което Господ ѝ е дал, няма кой да ѝ отнеме. Ели тълкува Блага като впечатляваща жена – както се поддава на ало измамниците като повечето хора от третата възраст, възпитани на доверие и етика, така поема контрола върху ситуацията.
За първи път гледа филма в Карлови вари. Сдържано участва в пресконференциите – няма навик да споделя надълго и нашироко какво ѝ е струвало да влиза в кожата на героините си. За нея е напълно излишно да занимава публиката с цената за всяко постигнато превъплъщение, в което винаги има капка манипулирана шизофрения. Най-важното е да развълнува зрителите. Прибира се в София, но след броени часове Стефан Командарев ѝ звъни, че веднага трябва да летят обратно – ранен полет с прекачване. После настава еуфорията. Не е фен на речите с благодарности, но завършва краткото си слово на чешки – така повелява личният ѝ протокол. А моралът винаги би я мотивирал да започне благодарностите от Господ – за семейството, за приятелите, за враговете, за признанията, за отхвърлянията. След церемонията световният кинаджия Майкъл Фасбендър, който е в журито, споделя, че още докато гледа „Уроците на Блага“, решава, че това е неговата номинация и за филм, и за актриса. Защото това е личната му история – след като баща му умира, майка му преминава през ужасни моменти, докато търси пари за погребение и препитание.
Две забележителни дами – Патриша Кларксън и Робин Райт, правят искрени комплименти на колежката си от България, а много от зрителките искат да се снимат с нея – не като феминистки порив, а като чисто човешка и женска реакция. Екуменическото жури на обединените християнски църкви също избира „Уроците на Блага“: заради хуманизма на посланията. А те според Ели Скорчева са в подкрепа на хората, които се чувстват самотни и неподкрепени. Самата тя въпреки всичките ѝ приключения в светлината на прожекторите и извън тях няма пенсия: в България постоянно нещо гори, когато институциите трябва да се погрижат за човеците.
Ели Скорчева винаги е мотивирана от категорични екзистенциални принципи: вярва, че има паралелни светове, в които всичко се случва едновременно, убедена е, че всеки получава своите шансове. Но е потресена от липсата на духовна зрялост у българите – отказват да разберат, че негативните емоции тровят най-вече този, който ги провокира и култивира у себе си, без да се интересува, че му навличат лоша карма. Актрисата не мисли обаче, че опитът и познанието задължително трябва да трупат печал, а добротата винаги я просълзява. Не крие, че въпреки триумфалното си завръщане в киното ще остане в него само ако получи предложения за качествени образи и продукции. Споделя го в прав текст, без да се притеснява от тълкуванията. На 69 се чувства напълно свободна – въобще не ѝ пука кой какво ще си помисли и ще коментира. Уточнява, че ако човек е здрав, тази възраст, нейната, е по-хубава от младостта, въпреки че е увеличително стъкло за кретенизмите наоколо. Актрисата преживява всяко безхаберие и бездушие – от малтретирането на животни през съсипването на София и всекидневните лъжи на страхливите политици до оскотяването на хората в „тази ужасна битова попара, в която се варят всеки ден“.
