Анна Стоянова Анова е на 23 години. Кръщава се сама Ани Даниелс. Така се и запознавам с нея преди години в The Art Fondation, където правехме изложби, концерти, театри, моноспектакли с приятели и сподвижници, любители на изкуството. Тя влезе в полезрението ми една вечер, когато заедно с още двама музиканти направиха трибют на „Рамщайн”. Няма лошо, ще кажете, но Ани свиреше на гъдулка!
Представям ви момичето с лилавите коси, гъдуларката, която може да изсвири всичко на трите си струни.
Десет години без баща
Анна е от семейство със заплетена история. Запознава се с баща си, когато е на 10 годинки. През 2008-а трябва да пътува до Русия и за това се иска съгласието на двамата родители. Отношенията им потръгват доста плавно, на моменти са драматични, но днес са приятели и често работят заедно въпреки трудния характер на бащата. Сдобива се и със сестра от друга майка. Разказва, че за тези десет години от детството си не е изпитвала дори и за миг нужда да има баща. Но после живее няколко години с него, за да запълни липсващите пространства от пъзела, наречен живот.
Гъдулката като избор на сърцето
Съвсем малка Ани започва да играе народни танци, а корепетиторът на състава я взима присърце – може би поради факта, че не е имала баща. Виждайки, че тя се увлича от народните танци, започва да я изпраща на турнета. Когато е на 10, ѝ казва, че е много ритмична и се отличава от другите деца. Пита я дали не иска да се занимава с музика. Първият инструмент, който Ани хваща, е акордеон, но ѝ се вижда сложно. По-късно я насочват към народен инструмент, трябва да избира между гъдулка и тамбура, без да е виждала дори как изглеждат тези инструменти. И в главата ѝ се появява ясно думата „гъдулка“.
Отива с ментора си до Плевен да си вземе инструмент. Майсторът посвирил на всяка една от гъдулките, а тя си избира по сърце – тогава е на 12 години. Нямат музикант в рода, тя е единствена. Кандидатства в Музикалното училище в София и я приемат. Стабилно подготвена е с гъдулката. Тази специалност просъществува само десет години и махат народните инструменти впоследствие.
Звук за кино
Ани Даниелс, както вече всички я познават, намира, че с баща си имат странен общ път към киното, защото двамата работят в една и съща кастинг агенция за филми и реклами, ходят на терен, организирайки масовки и актьори. Имала е желание след училище да кандидатства тонрежисура или музикална педагогика, което се трансформира в намерение да учи звук за кино. Кандидатства в НАТФИЗ, иска„сценография“. Виждайки от опит на терен каква магия е киното, решава, че работата на сценографа е много интересна – хвърчи, прави разни неща с ръцете си, изработва други в реално време. Само шест месеца Ани се подготвя с уроци по рисуване. Баща ѝ я съветва да запише още една специалност и тя записва като второ желание „Филмов и телевизионен звук“. Кандидатства и в двата факултета. Приемат я „Звук“ и учи, работейки. Тази година ще се дипломира като бакалавър.
Но това не я спира да продължава да свири.
Вибрато на три струни
Докато още е ученичка в 11 клас в Музикалното училище, започва да свири с актрисата Анастасия Левордашка и приятеля ѝ Йонко. Анастасия пее, Йонко свири на китара и пее, а Ани свири на гъдулка и е беквокал. Преминават от рок през поп до евъргрийни и всичко, за което могат да се сетят и може да бъде изсвирено. Всеки месец имат по няколко участия. „Започват да идват едни и същи хора заради теб – теб да слушат“, споделя Ани.
Тя получава вдъхновение да прави по-модерни неща с инструмента си от първата си учителка по гъдулка Кристина Белева. Самата Ани също изпробва различни техники като „вибрато“, каквото не съществува при гъдулката. Опитите ѝ зазвучават интересно. И за година-две, в които свири в триото, се донаучава сама на някои техники, които й вършат работа в свиренето на „Рамщайн” например.
Заедно с формация в The Art Fondation правят акустичен трибют на „Рамщайн” с китара, гъдулка и вокал. Китаристът Светослав Колев-Цвъри от дует „Ша-Ша“ няма проблем да изсвири на момента каквото и да било и да импровизира. Вибке Байхе (вокал) е германка, което много помага за изпълнението най-малкото за да обясни за какво се пее в дадено парче. Ани Даниелс успява умело да вплете звука на гъдулката в музиката на „Рамщайн”. Казва, че всичко опира до емоция. Много обича групата и познава репертоара им изключително добре. Притеснението е да не обърка тон или два. А и не свири пред самите „Рамщайн”, дето се вика. Повтарят трибюта два пъти – наистина впечатляващ концерт, който си струва да бъде видян на живо.
Изсвирени разкази
Друга интересна история с гъдулката е свързана с една бележка в месинджъра от човек, когото Ани не познава. „Здравейте, попаднах на ваш видеоклип в Ютюб, много ми харесахте. Искам да свирим заедно.“ Така се срещат с Мирослав Моравски, лидер на групата „Жилмор секстет“. Правят няколко репетиции и установяват, че не е търсеното звучене. Ражда се друга идея. Той пише разкази на фолклорна тематика и ги разказва на сцена с музика на живо. Започват тази нова форма на пърформанс с „Невидена река“ – той разказва и свири на китара, а Ани на гъдулка. Имат си и тъпан, кахон, баскитара, певица. И както е модерно да се казва днес, е хибрид – нещо между концерт и театър. След две години решават да си изкарват песните чисто концертно. Махат историите и започват с участия по клубове в този формат.
Рок до дупка
За последно свое постижение Ани Даниелс приема участието си в акустичен албум на Милена, за което и до днес няма обяснение. Барабанистът и басистът, с които работят заедно в телевизията, един ден ѝ казват, че записват албум с Милена и ѝ предлагат да свири с тях. Записват две парчета. Милена е щастлива и доволна. Но за Ани, която е израснала с музиката на Милена и я обожава, да работи с нея е цяло чудо. „Беше яко, защото във времената на пандемия ти се случва нещо много хубаво. Не е казано, че гъдулката трябва да свири само народна музика. С нея разбиваш стереотипа и се получава нещо нечувано, ново и интересно“, казва Ани и отмята лилавата си коса.
