Фей Ли Пу и китайската кухня
Връщайки се в София, младият Лхамсурен наел квартира и прибрал майка си. Прогнозата била лоша – рак на гърдата, открит в късен стадий. Филип започнал работа в китайски ресторант, това била единствената възможност за него. Покрай хамалогията в кухнята научил китайски. Дали му даже и китайско име – Фей Ли Пу. Той се грижел за майка си, която гаснела пред очите му. И на двамата било ясно, че не им остава много да са заедно. Спряла всички лекарства, за да не удължава агонията, Ганханд издъхнала в ръцете на единствения си близък човек. Вкъщи.
Филип я кремирал и по монголски обичай разпръснал праха й по планините. „В Монголия казват, че мъртвите не трябва да заемат място на тая земя, тя е за живите.“
Животът му продължил с китайците, които станали неговото второ семейство. Монголия не излизала от главата му, китайците просто я замествали. След смъртта на майка си се преместил във Варна, не искал нищо да му напомня за преживяната загуба. Там един южноафриканец го подлъгал с работа – ще му плати пътя, но след това ще му удържи парите от заплатата, която ще му дава. Филип веднага се навил, но се явила непреодолима пречка – не бил отслужил. Наложило се да я преодолее с връзки и ходатайства. Само че не да се откачи от казармата, а да влезе в нея. Нямало значение къде ще служи и колко. Важно било да му се отвори вратата за емиграция в Южна Африка. Обаче, излизайки от казармата, бил загубил връзката с обещалия му работа бизнесмен от другия край на света. Затова се върнал при китайците. Отново Фей Ли Пу. Освен тънкостите на китайската кухня усвоил и другите тайни на готварството, така че за известно време бил главен готвач на пицария. Той обаче не се виждал да остане в тази роля и на тази територия. Неистовата мечта да хване пътя по широкия свят се оформила в решение да се запише в
Чуждестранния легион
Възможността след пет години служба да получиш френско гражданство била поблазнила хиляди от целия свят, затова според Филип французите отсявали перфектните мъжки екземпляри. Издържал „приемния изпит“, без да реагира на провокациите, държейки емоциите си под контрол. Важно било и да не показва колко е свободолюбив. Подозира, че го взели, защото нямал семейство, т.е. нямал какво да губи.
Първото обучение в Пиренеите преминал успешно, „подкован“ от интерната, където живял известно време като дете, и от казармата в България. Дори и беглото познаване на няколко езика също му било от полза. Войниците се делели на езикови мафии – латиноси, славяноси, нигроси, а той бил навсякъде приет, тъй като комуникирал свободно.
След година му предложили да подпише 5-годишния договор с две възможности за мисии – в Ирак и Афганистан. Той обаче избрал 3-годишна мисия във Френска Гвиана. Много трудна, но даваща възможност за висок военен сертификат, равняващ се на този на американските тюлени. Обещаваща дори чин само след една година. Филип обаче разбрал, че в тази мисия е най-висок процентът на дезертьорство – примамвали легионерите с големи пари като бодигардове в Колумбия и Мексико. Тази перспектива не го блазнела, а да бъде килър никак не искал. Дори и за три години. Решил да съхрани психиката си. Върнал се в България и пак запасал престилката на готвач. За малко. Защото набирали участници в
телевизионното риалити „Сървайвър“
„Това беше глътката въздух, от която имах нужда“, казва Филип. Освен че си представял как ще си купи жилище с парите от наградата, искал да го види отнякъде и баща му, на когото всички, които са го познавали, твърдят, че прилича. „Бях сигурен, че няма как да не ме изберат. А ме елиминираха много рано от играта на Острова на перлите, защото видяха в мое лице може би най-сериозния претендент за наградата.“
Баща му не се появил в живота му, Филип дълго и упорито се опитвал да го издири. Установил, че този човек е имал два брака, от които две дъщери. Едната не пожелала да се запознае с младия Лхамсурен, другата сама го намерила. Появила се на представянето на първата му книга – „Душата на човека“.
Завръщайки се от Панама, много скоро Филип отново е неустоимо притеглен от Монголия. За трети път през живота си през зимата на 2009 г. той пътува в степите на майчината си родина. Спътник му е тетрадката, където записва впечатленията си и уникалните преживявания. Тетрадките се трупат и вече в България от записките в тях се появява „Душата на човека“. Малко след нея от връзката на Филип с Мария, с която се среща в „Сървайвър“, се ражда дъщеря им Баяна.
В продължаващите изследвания на своите собствени граници, през 2013 година Филип премина 10 000 километра с възможно най-оскъдната екипировка, с възможно най-неподходящия велосипед, с възможно най-невъзможния минимум от храна, пари и лекарства по свръхтрудно трасе, прекосявайки планини и пустини, степи и реки, подлагайки на изпитание тялото, волята, ума и сърцето си. Изкатери се до най-високите планински плата в Памир, спусна се в най-грозните урви, стъпи на дъното на мъртвото Аралско море, срещна човечност и нищета, корист и добронамереност.
„Избрах да се движа бавно, да се наслаждавам на времето, на срещите, на откритията си. Крайната цел е просто извинение, за да пътешествам. Реших да тръгна и независимо от къде и как ще се движа, да следвам посоката изток, откъдето изгрява слънцето. Ще пътувам без убеждения за фалшива сигурност, by fair means, без да губя свободата си“, пише Филип в „Забравените пътища“
пътеписът на неговото азиатско приключение. Където е подготвял не само тялото, но и душата си за Амазония, която сънувал, докато изгладнял, отслабнал и болен, натискал педалите из дебрите на Кавказките планини.
„Аз винаги ще бъда там, накъдето гледам, винаги ще усещам това, което постигам, и винаги ще ме боли, ако не го правя. Една магия може цял живот да ни задържи и ние ставаме пленници на тази краткотрайна независимост от нашата жажда.“
Свободата е най-ценното притежание на Филип. Той няма нищо друго освен нея и с никого не иска да я дели. Избрал е да бъде сам, самотен дори, за да живее в мечтата си. Затова бяга от града, където нищо не го привлича и задържа. В планината живее трудно, но той от трудности не бяга, напротив, търси ги, защото каляват тялото и волята му. Дават му самочувствието, което други получават от властта, парите, връзките и ласкателствата. Помислете само колцина от мъжете, които познавате, могат да се справят с предизвикателство като прекосяването на Амазонската джунгла. Сами. Без по петите да ги следва екип от лекари, оператори, всякакви помагачи и зяпачи.
Само шестима души досега са го правили по този начин, по-малко, отколкото са стъпили на Еверест или на Луната. За Амазонка няма навалица от желаещи, както и за пустинята, за която Филип написа, докато я прекосяваше: „Никой не воюва за пустините. И в този нагледно празен храм изповядвам своята незначителност, за да разбера само за няколко дни, че няма нищо непоносимо.“
А за да добиете представа как пише Филип за дъждовната гора, ето ви още един цитат от „Прегръдката на Амазония“: „Залезът окървавява езерото, а дърветата по бреговете се превръщат в тъмни сенки. Пред лицето ми започват да прелитат обичайните безмълвни прилепи, а в дърветата над лагера ми се оттегля смутена женска маймуна баригудо с малкото си, вкопчено в гъстата й като на катерица козина.“
Книгата му, богато илюстрована и изключително интригуваща, ще бъде на пазара този месец, а е завършен и едноименният документален филм, който търси своята телевизионна премиера.
