Андреа дел Кастаньо е виновникът за „Тайната вечеря” в катедралата, а Андреа дел Верокио – за позлатената топка, вдигната над купола благодарение на сложна машина. В този проект участва и Леонардо да Винчи, ученик на Верокио в онези години. Топката е съборена от гръм през 1600 г., но после е възстановена отново. Самият Микеланджело завършва (от отхвърлен от всички мрамор) статуята на Давид вътре в катедралата. Дълго време там стои и неговата „Пиетà”…
Вазари започва да изписва тавана на катедралата, но умира, преди да я довърши. Делото му завършва неговият последовател Федерико Дзукари. Преди смъртта си обаче Вазари успява да напише книгата „Животът на най-известните художници, скулптори и архитекти”, от която и до днес черпим информация.
След духовното пречистване в Дуомо сядам на сянка на стъпалата на отсрещната сграда. А когато неволно се обръщам, виждам мраморен барелеф с дупка в него. Оказва се, че съм седнала на „камъка на Данте”, както е известен тук, под нещо като средновековна „касичка”, на която пише: „Подаяние за бедните болни”. Какви милостиви хора били флорентинците! Изправям се и пускам своята лепта. След което се замислям, дали тукашните са наистина толкова милостиви… Защото се сещам за едно ужасяващо място в същия този град. На един от най-красивите площади, наречен „Пиаца Сантисима Анунциата”, се намира жестоко свидетелство за отминалите векове – мраморна боклукчийска дупка, но
не за изхвърляне на отпадъци, а на деца.
На извънбрачни или нежелани новородени!
В онези свирепи времена моралът бил криворазбран, вероятно захранван от страха от Инквизицията. И въпреки че разгулът бил повсеместен, на младите жени от аристокрацията не било разрешено да имат извънбрачни деца. Ерго, налагало се да се освободят от тях. Носени и оставяни точно на това място, бебетата често били спасявани от благочестивите монахини и отглеждани в манастира, който се намира в непосредствена близост. Ако до децата имало златна монета, късметът им бил по-голям… Не се учудвайте: родителството в онези дни било твърде различно от това сега. Заможните флорентински майки например не участвали активно в отглеждането и възпитанието на потомството. Детето се давало на дойка до възраст, в която можело да бъде поето от скъпоплатени учители, както и… да се запознае с родителите си. О, времена, о нрави!
Но да продължим с обиколката на града. Със сигурност не пропускайте пазара в центъра, откъдето можете да си купите висококачествени кожени изделия от флорентински майстори, както и да пипнете зурлата на бронзовия глиган. Според поверието той носи късмет и много пари. Намира се непосредствено до „Понте Векио” и е наричан Порчелино.
Едно от най-невероятните места, за които няма да намерите нищо в туристическия пътеводител, е прекрасно палацо, което се отваря на доброволни начала само за няколко часа четвъртък следобед – къщата-музей Мартели. Мраморните стълбища с фрески и венециански полилеи отвеждат до стаи, една от друга по-големи и богати, истинска съкровищница на картини и статуи.
Има дори оригинали на Брьогел,
а на един от стенописите са изобразени писателите на Флоренция, между които самият Данте заедно с тогавашния собственик на къщата. Някои стени са още с копринените червени тапети от онези епохи. Драпериите са впечатляващи. Всеки орнамент е докоснат от съвършенството. Един от салоните е превърнат от държавата в модерна концертна зала, така че ако имате късмет, ще се насладите на прекрасна музика в ренесансова обстановка. На долните етажи на къщата са разположени салоните за вечерни, прохладни разговори. Всички стени са плътно изографисани с летни свежозелени сцени; с горски пейзажи, с поляни по залез, с изворчета и реки. Тази визуално въздействаща техника е способствала да се преодоляват адските жеги, спохождащи и до днес Флоренция.
На път за двореца на Медичите, съзирам и Музея на Леонардо да Винчи. Не се стърпявам и се снимам като Джокондата. И вие можете да го направите. В хладния коридор, водещ към музея, има на постамент увеличено копие на Мона Лиза, с изрязана дупка на мястото на лицето ѝ. Забавно е.
Идва ред и на Двореца Медичи–Рикарди. Намира се на улица „Кавур”, в непосредствена близост до Дуомо. Внимавайте да не отидете в сряда или събота, защото тогава е затворено. А без да видите този дворец, посещението ви във Флоренция няма да е пълноценно! От строгата красота и величието на дворове, коридори, стълбища, арки, статуи, фрески и картини лъха могъщество и богатство. Думите не стигат: просто посетете това място! А ако искате да си тръгнете с перфектния спомен, непременно се отбийте в магазина за сувенири и скъпи бижута – реплики на накитите, носени от господарите на този дом. И го направете, преди да обиколите залите, спалните, галериите, параклисите и будоарите. Защото след този тур ще бъдете в унес. Заглеждам се в изрисуваните с птици огледала и се подсещам, че
гълъбът е символ на Флоренция
Също като кралската лилия, за която италианците твърдят, че е син ирис. Може би и затова, освен в червено, както е изрисувана по жезлите на монарсите, лилията може да се види и в ирисово синьо. Но тя, царската кръв, нали и без това си е синя.
Портретите в двореца са на всички Медичи подред. Сред тях, разбира се, е и прословутата Катерина Медичи. Къде без нея!
Замаяна от двореца, сядам да си почина на коневръза. Над главата ми има огромни метални халки, за които са били връзвани поводите на конете. Достатъчно е да затворя очи, за да се пренеса напълно в онези времена…
За галерия „Уфици” е писано много и няма да се изкуша да повтарям информация от туристическите справочници. Само ще спомена, че откъм задната фасада, почти до Арно, се намира слънчевият часовник на Галилео Галилей с всички зодиакални знаци, направени върху настилка от бял и черен мрамор. По-скоро ще побързам да ви заведа до най-великолепната сред всички флорентински църкви – „Санта Кроче”. Тя е от особено значение не само заради произведенията на изкуството в нея, но и заради факта, че
тук са погребани Галилей, Микеланджело, Макиавели
и още близо 270 изтъкнати жители на Флоренция. Точно на „Пиаца Санта Кроче” е изигран и първият „калчо фиорентино” – първообраз на съвременния италиански футбол.
Завършвам своя пътепис с „Понте Векио” и „Коридорът на Вазари”, неслучайно. Старият мост е оцелял повече от седем века, преживял е наводнения и бомбардировки. Съществува още от времето на етруските! По него е минавал пътят „Виа Касиа”, свързващ Рим със Северна Италия. Мостът е многократно разрушаван от придошлите води на Арно, а през 16-и век претърпява коренно преобразяване по нареждане на Козимо I. А „Коридорът на Вазари” представлява покрит пасаж – от галериите „Уфици” до „Палацо Пити” оттатък реката. С течение на времето Медичите прогонват всички търговци от моста и на тяхно място настаняват златари и ювелири. И днес тук е пълно с бижута и часовници – истинско изобилие от злато, сребро и корали, ценени много от флорентинците.
Малко преди да се отправя по този вековен мост, на сянка под колонадата на „Уфици” аз срещнах любовта. Разпознах я веднага в зелените очи на един висок и рус италианец, в чиито обятия беше въпрос на време да се хвърля безвъзвратно. Случайност? Не и във Флоренция!
Това е моята история за този приказен град. Ако ви е харесала, достатъчно е да отидете там и да я преживеете. Кой знае, може и вие да намерите любовта…
