Малкият град в планината е притегателен с историята и природата си, но и с чудесните условия за почивка и лечение и на тялото, и на душата
От известно време, като се заговори за Златоград, все едно няма други в Родопите. През май – празник на чевермето, през юни – на въртяното кафе, септември – Делюви празници. Решаваме да се промушим между тях, за да избегнем навалицата, тъй че поемаме натам през юли. От всичките хотели и къщи за гости избираме СПА хотел „Александър“, той излиза най-отпред в търсачката, а и е с най-много положителни ревюта. При това е в старата част на града, където според обещанията има много какво да се види и преживее.
Джипиесът ни разтоварва пред голяма и красива триетажна сграда досами реката, оказва се, че това е същинският СПА хотел с минерален басейн и останалите условия за уелнес терапии и глезотии. Свързан е с двуетажен покрит мост с другата част от комплекса, където сме запазили стая.
Балконът ни гледа към стената на съседната къща, но отчитаме това като бонус – слънце няма да ни пече и все пак не сме точно над басейна, където се плацикат деца.
Първата ни вечеря е край него, впрочем тук и ще закусваме, и ще обядваме, и ще вечеряме в случай че не ни се обикалят другите заведения в града.
Честно казано, не ни се обикалят, защото са много подобни и като обстановка, и като храна. И като стана дума за храна, нека да изчерпам темата, тъй като храната в много случаи е единствената причина да отидеш някъде или да не повториш.
Вътрешният двор на комплекс „Александър”, органично вписан в старата част на града с забележителното кафене (снимката в ляво), блести откритият басейн
Закуската, включена в цената на нощувката, е много българска – баница, мекици и пържени филийки, сирене, кашкавал, шунка и кренвирши, яйца бъркани и варени, кисело мляко и прясно за любителите на зърнени закуски. Краставици и домати. Диня, винаги великолепна, но ми се иска да изпея
песен за доматите
Питах откъде ги доставят – от Неделино. И ги ядох с настървение сутрин обед и вечер, убедена най-сетне, че доматът е плод, при това от най-сладките. Най-често добавях към салатата качамак със сирене, макар да ми хареса и „тежката артилерия“ с печен кромид лук и телешка саздърма. Порциите пататник и клин са толкова големи, че или трябва да си ги пазиш за следващо хранене, или да ги делиш с някой немесояден, който не налита на шкембе чорба и на останалите месни ястия или риба. Нека да кажа, че в „Александър“ дават пресни шаран и пъстърва от собствен развъдник – едно от условията за звезда Мишлен е къса верига на доставка, нали. Край този развъдник в с. Ягнево наблизо има чудно ваканционно селище от бунгала с инфинити басейн и ресторант, захранван от собствена зеленчукова градина. Но най-вече с прелестна гледка към вълнуващите южни пластове възвишения на Родопите, на каквато не може да се наслаждавате с изпотена чаша в ръка в Златоград; бившето село Беловидово – заради белите лица на къщите, или Даръ дере, както е турското му име, защото е опнал снагата си покрай река Върбица.
За да получиш
най-доброто от планината като фон за снимка
трябва да се изкатериш поне до някой от четирите параклиса наоколо. Местните казват, че ако ги обиколиш всичките, неофициално ставаш малък хаджия. До тях са маркирани екопътеки и са написани разстоянията. След като изпъшкваме в жегата до „Света Марина“ (за да видим и мандрата на кмета), решаваме, че ще наемем джип за другите. За 100 лв. си причинихме преживяването офроуд по пътища, които само служители на горското и на Гранична полиция познават. Но пък гледката към най-високия връх над Гюмюрджина и към цялата част от Средните Родопи в Гърция си заслужава тръшкането под съпровод на рок парчета, които нашият водач беше избрал да конкурират рева на ретро джипката. За този Франкенщайн на съветското автомобилостроене той каза: „Мързяло ги да направят пътища, измислили газката“, и я потупа по рамото.
Не ви е нужна високопроходима кола, за да се разходите по природните феномени наблизо – скално-култовия комплекс край селата Дедец и Бенковски, известен с името Каменния град, а напоследък и като Долината на скалните хора. Това е цивилизация, чието възникване е датирано през V хилядолетие пр.Хр., като кулминацията в развитието се смята че е през II-I хил. пр.Хр., епохата на траките. За център на тази култура се смята Перперикон, а долината на река Върбица в района между Златоград и Бенковски се пада най-западната точка на цивилизацията на скалните хора, принасяла дарове за боговете си върху Костенурката, Крокодила, Слона, край който и сега на едно дърво наблизо се ветреят парцалчета, оставяни от жени, искащи да заченат. Недалеч е и добре известната пещера Утробата, тракийски храм, посветен на Богинята-майка, с една дума – капища да искаш.
Достойнствата на Златоград обаче не се изчерпват само с природата и храната, както бихте предположили от разказа дотук. Искрено възхищение извиква фактът, че е съхранена и коректно реставрирана старата част от града, в който, както споменах, е органично вписан и хотелският комплекс „Александър“, носещ името на своя собственик инж. Александър Митушев. На него в Златоград дължат и възстановяването на местните занаяти – гайтанджийство, грънчарство, цървулджийство, тъкачество… в малки работилнички, в които и да погледаш, и да поснимаш, и да си купиш нещо за спомен.
Тъкмо срещу рецепцията на хотела се мъдри дюкянъ, откъдето, излизайки на разходка, се запасяваме с бутилки минерална вода. Водата от чешмата, казват, не е добра за пиене, тъй като съдържа тежки метали.
Пред дюкяна по пейките са накацали като броящи се преди отлитане на юг лястовици местни мъже, разхлаждайки се с по бира. Малко по-встрани от тях, на малка веранда на едноетажна къщичка друг един човек на тяхната възраст подрежда чиния със свежа салата и потно шише ракия. Питам дали това е ресторант, а той отвръща не, берберница е, бръснарница демек. Аз продължавам с въпроса всекиму ли, дошъл да се бръсне или подстригва, сервират такива благини, а бръснарят се смее и обяснява, че все още не са стигнали толкова висок стандарт на обслужването. Наздраве, викам, и продължавам по калдъръма покрай музея на съобщенията, в чийто сенчест двор цвърчат дечурлига. И хоп, на портата на съседната къща, Пачиловата, гледам
обява „Булка за крадене“
Отбелязвам си да го кажа това на заинтересуваните; има край мен ергени. На другия ден обаче обявата я няма – или са откраднали булката през нощта, или ѝ е минал меракът да я влачат в тази жега кой знае къде. Всъщност защо булка, не подлежат ли момите на крадене, мисля си. И ако аз туря една такава табелка на вратата си, дали ще има някой кандидат, или отдавна съм прехвърлила сроковете…
Към дребните детайли от общата картина в Златоград бих добавила и това, че в музея ме посреща певицата, която снощи ни е пяла в механата. Впрочем археолого-етнографският музей и въпросната механа са в един и същи двор, над чиято порта виси наниз от хлопки. Дали като експонат или като приветствие към любителите на автентичната атмосфера на заведението, не се наемам да тълкувам. На чардака в механата, където сме запазили маса за вечеря, има наниз от чанове, които изпълнителят на „Руфинка“ разклаща при интродукцията на гайдата. И като се почва една… Не знам за вас, но за мен каба
гайдата не е инструмент, а силно емоционално преживяване
В ранните си репортерски години ходих да пиша за самодеен ансамбъл от село Гела, хората решиха да ми посвирят и попеят. И като ревнаха двете най-добри гайди – на Дафо Трендафилов и Михал Калфов, ревнах и аз. Тук, в Златоград, само се просълзих, когато една вечер на съседна маса в ресторанта на хотела една момче внезапно извади гайда и засвири. Народът засвятка с телефоните и заснима видео, аз замръзнах, оставяйки се на музиката да ме носи нависоко, нависоко…
Но да се върна към музея, накъдето бях тръгнала. Интересната част от експозицията, поне за мен, е тази от разкопките на тракийските могили, некрополи и светилища, а тук те са в изобилие. Неслучайно в Златоград се е заселил, купувайки си стара къща, проф. Николай Овчаров и с финансовото рамо на инж. Митушев продължава да разкрива следите от древните жители на тези земи. Колекционер и меценат, Александър Митушев издържа със собствени средства и архелого-етнографския, и
музея на Дельо войвода
същия от песента, дето лети в Космоса и с която започна денят ми под душа, преди да тръгна към родния му край.
Тук Дельо хайдутин е навсякъде – в центъра е внушителният му паметник, издигнат през 1984 г., край реката е камъкът, връз който според преданието е паднал, застрелян със сребърен куршум от турско заптие. Първоначално този камък е бил в двора на черквата „Св. Богородица“ и на него са се кланяли християните, защото никой не знае къде е гробът на техния закрилник. И въпреки че някои оспорват дори самото съществуване на такава личност, в музея тук са събрани и най-малките трохички от историята на хайдутството през XVII, XVIII и XIX век в пределите на Османската империя. И е разказана обраслата с мистика и романтика кратка Дельова житейска история, като са посочени дори годините на раждането и смъртта му. В интерес на истината и текстът, и филмът за Дельо, който може да изгледате тук, са базирани на песните за него и най-много на тази, популярна в изпълнение на Валя Балканска. Познаваме много малка част от нея, а тя е дълга, предълга… И в нея се пее не само за подвизите, а и за любовта на Дельо с мохамеданката Гюлсюме – невъзможна връзка заради различната вяра.
В Златоград, освободен от турско чак през второто десетилетие на XX век, християнството е опазено за разлика от околните села, в които стърчат минарета. Най-старата черква „Св. Успение Богородично“ е завършена през 1834 г. върху останките на по-стар храм. Вкопана половин метър под земята, тя е оградена с дувар, над който и турчин на кон не можел да надникне. Три
икони е нарисувал за нея Захарий Зограф
който минавал през Златоград на път за Гърция. А в женското ѝ отделение са изложени много олтарни икони, скрити под покрива ѝ от техните собственици при набезите на турските бюлюци. Намерени са случайно десетилетия по-късно, много от тях необратимо повредени. Интересна е тази, на която Богородица е изобразена със забит в сърцето нож – наричат я Матер Долороса, изографисана е от Николаос Адриануполитис през 1856-1857 г. Жената, която посреща в черквата, разказва, че тази пък икона, типична за критската иконописна школа, била намерена в другата златоградска черква „Св. Георги Победоносец“, построена през 1871 г.
В нея иконите са възхитително красиви, почти всички са датирани от 1877 г. и са рисувани от трима зографи от Дебърската школа – Нестор Трайков и братята Михаил, Пане и Теофил Гюрчинови.
Черквата е очевидно подновена и иконите са реставрирани с европейски пари. Прави впечатление, че в Златоград се усвояват средства по европейски програми за повишаване на туристическата атрактивност на района. Като прибавим към тях и средствата, давани от местни благодетели, градчето с 8000 жители се превръща със сигурност във великолепно местенце, където посрещат и изпращат по родопски щедро и по високи европейски стандарти.
