Третото, адаптирано издание на книгата е богат архив на националната ни идентичност през призмата на облеклото, който трябва да присъства в библиотеката на всеки българин
Венера Наследникова посвещава цели две десетилетия на мащабното си изследване на българския костюм. Благодарение на него става ясно, че въпреки огромното влияние на византийската, османската, а по-късно и европейската мода, българският костюм във всяка епоха успява да запази своя автентичен почерк. Както отбелязва авторката, историята на костюма е и част от историята на човечеството, израз на мирогледа и културните нагласи на всеки народ. Неслучайно в заглавието е използвана думата „костюм“, а не „носия“. Книгата проследява облеклото по нашите земи от основаването на държавата през VII век до епохата след Освобождението.
Българският народен костюм от края на XIX век е детайлно проучен от етнографите и документиран в изобразителното изкуство. Но какво се случва с облеклото ни през предходните дванайсет века? Този въпрос провокира дългогодишната преподавателка по история на костюма в Художествената академия да започне задълбочено издирване. Тъй като тъканите са нетраен материал, нейният труд се състои в сглобяване на пъзела от оскъдни стенописи, скулптури, портрети и писмени сведения на съвременници.
Книгата на Наследникова ни показва историята на България от различен ъгъл. Разлиствайки страниците, виждаме как след приемането на християнството облеклото логично приема византийски тип. Откриваме и изумителни свидетелства като тези в пътеписа на Бертрандон де ла Брокиер от 1432 г. Той разказва как някои жени в София, макар и облечени в дрехи, издаващи благородния им произход, са били принудени да се омъжват за овчари и орачи – стратегически ход на аристокрацията за избягване на преследванията от османската власт.
Авторката ни превежда през Възраждането, за да стигне до жадния за нововъведения период след Освобождението. Тогава европейската мода навлиза в страната ни – родни шивачи започват да пътуват до Париж и други европейски столици, за да се обучават и да внасят актуални материали. Тази инерция обаче бива рязко прекъсната с идването на комунистическия режим.
„Историята на българския костюм“ е двуезична (на български и английски) и е богата на детайлни илюстрации, дело на авторката. Използвана е и специализирана терминология за отделните облекла и аксесоари, без това да пречи на повествованието. Този баланс е пряко следствие от професионалния път на Наследникова. Родена през 1920 г., тя първоначално иска да учи във Франция, но геополитическите обстоятелства на Втората световна война я отвеждат в Берлин. Случайна среща с трупата на Народния театър по пътя във влака към България я насочва към сценичния костюм. Тя започва работа като гостуващ сценограф, а от 1953 г. става част от щатния колектив. Със създаването на специалност „Сценография“ в Художествената академия през 1945 г. и поканата да преподава там фокусът ѝ е насочен към изследването и съхраняването на локалната история на облеклото.
Всичко това води до основния извод в анализа на Наследникова – че никога през историята на човечеството костюмът не се е подчинявал на политически диктат. Индивидът винаги намира начин да изрази своята идентичност чрез облеклото.
