Запитана как е стигнала до преклонна възраст, Жана Стоянович отговаря: „Със слугиня“, а баба Мика, майката на Бина Стоянович, по време на семейния обяд във вилата в Костенец връзва за крака си въже и го спуска от прозореца, за да се спасяват децата в случай на пожар или земетресение
За четири необикновени дами припомниха на публиката в Регионалния исторически музей в София. В епицентъра на факти, снимки и носталгия от експозицията „Историята помежду“ бяха жените Стоянович – интелектуалки, хубавици, феминистки, строителки на съвременна България, които предпочитат „со кротце“ и „со благо“ и без никакъв „кютек“ да решават проблемите в мъжкия свят. Те – учителки и благотворителки, елегантно участват в извайването на облика на София, включително и в създаването на Червения кръст. Неслучайно общуват с някои от най-известните личности на своето време, между които царица Елеонора Българска, втората съпруга на цар Фердинанд, и неговата майка княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска.
В някогашната Централна баня – уникална сграда, строена през 1913 година, бяха показани още видеа и рокли от гардероба на видните представителки на Стоянович. Зад изложбата стоят журналистът Димитър Стоянович, който нарича бабите си „матриархите на семейството”, и кураторката Весела Ножарова.
Мария Стоянович (1860-1925), която е известна с благотворителната си дейност, е представена до царица Елеонора Българска (1860-1917), спасила Боянската църква, а през Балканските войни (1912-1913) и Първата световна организирала със собствени средства курсове за милосърдни сестри. Тя създава и поддържа модерна военнополева болница, като отива на фронта с бялата престилка. Сред сестрите до нея е и Мария Дудункова. Вдовицата на артилерийския офицер Илия Козаров, майка на три поотраснали деца, дава квартира на харизматичния ерген революционер Иван Стоянович-Аджелето. Между двамата пламва романтична любов, която скандализира цяла София. Сватбата им в известна степен укротява духовете. Мария ражда четвъртото си дете – Петър, през 1897-а. Тя купува ъглов парцел на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“, разпорежда се в две къщи, които отдавна не съществуват. А докато тя отглежда домочадието, съпругът ѝ създава българските пощи и телеграф, доминира във важни дипломатически мисии. През 1912–1918 Мария Стоянович финансира и лично ръководи полева болница заедно с двете си дъщери. Тя е носител на личния „Знак Самарянка“ на царица Елеонора, връчван на отличилите се в грижата за ранените войници и цивилни. Мария остава в сложни семейни отношения до края на живота си през 1925-а, но е първата от династията Стоянович, чиито кости са положени на територията на столицата.
Жана Стоянович (1869-1962) преживява заедно с двамата си братя убийството на родителите им по време на клането в Стара Загора през Освободителната война от 1877 година. Тримата по чудо се спасяват от горящия град. По-големият от братята е апостолът на Съединението, министърът и дипломат Иван Стоянович-Аджелето, глава на семейството. Разхайтеният им по-малък брат е героят от войните за национално обединение полковник Сава Стоянович. Тримата не се разделят до края на дните си – живеят заедно с деца, снахи и внуци.
Жана получава първокласно образование в Швейцария и в продължение на 32 години преподава френски език в Първа девическа гимназия, която по-късно става 7-о училище. Историите за нея са гръмотевични. Тя е известна с пълната липса на чувство за хумор, което изглежда забавно в очите на заобикалящите я роднини. В състояние на прикрита сенилност през 1961-ва убеждава близки и приятели да празнуват нейната стогодишнина. Пристига дори комисия от Министерството на здравеопазването, за да установи на какво се дължи достопочтеното дълголетие. Когато я питат как е достигнала тази възраст, тя отговаря: „Как ли? Със слугиня!“ На нея е кръстена звездата на Младежкия театър Жана Стоянович – сестрата на кинокритика Иван Стоянович, леля на братята Петър и Димитър Стоянович.
Мария (Мика) Белопопска-Сотирова (1880-1978) е матроната първопроходник на друг клон в рода Стоянович. Сред четирите ѝ деца е Бина, която през 1927 година се омъжва за съседа по вила в Костенец –основателя на футболен клуб „Левски“ и председател на тютюневия концерн „Реемсма“ за Югоизточна Европа д-р Петър Стоянович. Фамилията дължи продължението си тъкмо на кротката Бина. Но нейната майка Мария – или баба Мика, както я знаят наследниците, е сериозната жена: висока почти два метра, с глава и половина над деликатния си съпруг и чешки възпитаник Христо. Тя остава в родовите хроники като тежък характер и абсолютна властелинка, която не желае да отстъпи първенството на никаква цена. Притежава забележителен нрав – дотолкова развива навика да контролира всичко и всеки около себе си, че преди семейството да седне да обядва в лятната им вила в Костенец, Мика връзва въже около крака си и го спуска от прозореца. Прави това като предохранителна мярка – при евентуално земетресение или пожар децата да се спуснат по въжето до безопасната земя. По-късно цялата фамилия на Мика Сотирова се мести от основния си софийски адрес в непосредствена близост до къщата на Стоянович. Още в края на XIX век курортът Костенец – прочут и като „Вили Костенец“ или „Костенец баня“ – се превръща в любимо място за ваканция и вдъхновение на софийския елит. Там вила има народният поет Иван Вазов, свои къщи стопанисват създателят на литературния кръг „Мисъл“ д-р Кръстев, Тодор Влайков, Георги Константинов, в курорта отсядат и творят Пенчо Славейков, Кирил Христов, Стоян Михайловски, Елин Пелин.
В Костенец се издига къщата на още една роднина на семейството – Димитрина, дъщерята на генерала от пехотата Стилиян Ковачев, по мъж Деянова. Според националната митология тя е голямата любов на великия турски държавник Кемал Ататюрк. Мици (1892-1966) е Benim Bulgar Gülüm – „Моята българска роза“ – за бащата на модерна Турция. Чувствата им се разгарят пред очите на София, но са обречени заради различни религии и вечни предразсъдъци.
Бъдещият „баща на турската нация“ пристига през 1913 година в София, за да поеме длъжността военен аташе на Османската империя у нас. Съвсем близо до легацията в елегантна къща на улица „Раковски” живее красавица, по която въздишат бедни и богати младежи, образовани мъже, военни от сой. Господата целуват стъпките ѝ, а чуждестранните кореспонденти я наричат помежду си „Балканската роза”. Тя е на 21, възпитана и изучена в Европа. С Ататюрк се запознават почти случайно, а любовта им е светкавица, но невъзможна. Мустафа Кемал иска два пъти ръката на Димитрина, но и двата пъти му е отказано от нейния баща – генерал Ковачев. До края на живота си Мустафа Кемал остава верен на българката, въпреки че сключва краткотраен формален брак. Той умира през 1938-а, а сред личните му вещи намират единствена снимка – на Димитрина. Тя напуска грешния ни свят през 1966-а, а последните ѝ думи са: „Сънувах Кемал!“
