Знам, че е тривиален въпрос, но би ли припомнил как стартира поредицата за Хари Хуле? Мога да ти кажа, че беше чисто и просто съвпадение. Моя приятелка от университета работеше в издателство, като по същото време аз започвах да свиря в група. Бях и автор на песни. Тя хареса текстовете, дойде и ми каза: „Знаеш ли, мисля, че можеш да напишеш книга. Можеш ли за нас да напишеш книга за групата? Бихме искали да я издадем.“ Аз отвърнах, че няма как да пиша за групата. Но мога да напиша нещо друго за нея. И така отидох в Австралия, за да видя континента, бях с приятел, който беше живял там. Пътувахме заедно, но той остана само за две седмици, защото трябваше да се върне на работа, аз останах. Реших, че това е моят шанс. Имам време да пиша. За пет седмици написах първия си роман за Хари Хуле – „Прилепът“. Въз основа на един полицай, фамилията му беше Хуле, беше местен шериф до дома на баба ми…
Образът Хари Хуле е базиран на реален човек, така ли? Името му е базирано на истински човек, но никога не съм го виждал. Просто баба ми често ме плашеше с него. Казваше ми: „Ако не си вкъщи и в леглото до осем часа, Хуле ще дойде да те вземе.“ После се върнах от Австралия и изпратих романа. Няколко седмици по-късно от издателството казаха, че ще го публикуват.
А как реши да стане поредица? Сега Хари Хуле разполага с колко… мисля, че са 13 книги? Да, нещо такова. Доста са наистина. Знаех, че искам да го направя, защото първата книга беше добре приета. Не се продаваше толкова много, но имаше добри отзиви от критиците. Получих няколко литературни награди. Но не беше като да можех да си изкарвам прехраната с това. Когато си казах, че ще напиша нов роман, осъзнах, че искам да пиша за същия герой. И го направих. Именно по време на писането на втория ми роман за него („Хлебарките“ – бел. авт.) наистина се заинтересувах от героя на Хари Хуле.
Коя ти беше най-трудната книга за писане от поредицата? Вероятно „Червеношийката“ (третата – бел. авт.).
Това е първата книга за Хари Хуле, която прочетох и страхотно ми хареса. Защо е била най-трудната? Тя е базирана до голяма степен на преживяванията на баща ми по време на Втората световна война. Той е бил на 19 години тогава. Норвегия е била окупирана от германците. И той, и баба ми, и дядо ми идват от Съединените щати. И са твърди антикомунисти. И разбира се, Норвегия има граница с Русия. Така че те са били много по-притеснени от Сталин, отколкото от Хитлер. Баща ми се присъединява към германците, за да се бие срещу руснаците. Толкова много от историите от окопите извън Ленинград са базирани на разказите на баща ми! За мен тази книга беше като много лична история. Първите ми два романа са написани от гледна точка на Хари Хуле, той беше единственият глас. „Червеношийката“ беше като преминаване от свирене в група или соло на китара към дирижиране на симфоничен оркестър. С всички тези сюжетни линии и различни гледни точки, което означаваше, че това е един много по-голям проект. Един критик написа много добра рецензия, но спомена, че докато го четял, имал усещането за кораб, който можеш да чуеш как скърца. В някои моменти от историята сякаш корабът ще се разпадне. Дали ще успее, защото става твърде сложно? Точно такова чувство имах, когато го пишех. Сякаш бях на ръба да загубя контрол над целия роман. Така че да, беше трудно. Но се радвам, че ти харесва. Беше голяма стъпка за мен като писател.
Имаш ли модели за подражание и кои хора те вдъхновяват като писател и като човек? Да, мисля, че това е баща ми. Той е направил избор, който се оказва най-голямата грешка в живота му. Трябвало е да прекара три години в затвора след Втората световна война, защото се е бил за германците. А аз не знаех за това, преди да навърша 15 години. Когато научих, бях съкрушен. Представях си го с тази германска каска като чудовище. Спомням си, че го попитах: „Бил ли си се някога с германците?“ И тогава той ми каза: „Да, ако искаш да ме чуеш, можем да говорим за това, но не е нужно, ако не искаш.“ И аз отвърнах, разбира се, че искам да говоря за това. Имам много въпроси. Как така направи този избор? Знаеш ли какво се е случвало с Холокоста и така нататък? Той каза: „Можем да седнем и да поговорим.“ За мен това беше началото на разговор с баща ми. Знаеш как на 15-годишна възраст много млади хора започват да се противопоставят на родителите си и на бащите си, но за мен това беше началото на близко приятелство с баща ми. Той отделяше време, сядаше и не се оправдаваше. Просто разказваше. Мисля, че за мен опитът да разбера някого, направил нещо, което съм възприемал като престъпление, определено е повлиял на писането ми. Искам публиката ми да се свърже не само с главния герой, с Хари, но искам да разбере и антагониста и защо той прави нещата, които прави.
