Първия си роман за полицая дегенерат с името на местния шериф от селото на баба му норвежецът, чиито родители са родени в Щатите, пише в Австралия. Истински започва да се интересува от героя си от втория роман от поредицата, наброяваща вече 13
Фотография / Златина Гочева, Невена Рикова
Ю Несбьо – една от най-големите модерни звезди на норвежката и нека бъдем честни – на световната литература – дойде у нас по покана на издателство Емас, за да представи новия си роман „Кръвни връзки“. Посещението му в България – не за първи път, както се оказа – беше като рок концерт.
Посрещнат с аплодисменти и изпратен с автографи, снимки, селфита и възторжени въпроси и коментари, Ю Несбьо зарадва българските си читатели с дълъг разговор, чувство за хумор, за мярка и с новината, че поредният роман за любимия дегенерат на криминалната литература – детектив Хари Хуле, вече се пише.
Освен писател Ю Несбьо е катерач и е изкачвал поне две планини в България, свири в банда и обича да опитва нови неща. „Не се страхувам от провал и не ме е срам от почти нищо“, сподели той и най-вероятно това е ключът към успеха му, дължащ се на таланта да разказва истории.
Докато чакаме сериала на Netflix за Хари Хуле, който трябва да излезе догодина, се потапяме в мрачния свят на книгите му. Последната –„Кръвни връзки“ – е продължение на „Кралството“ и е горещо препоръчана от всеки почитател на трилъра. Но който и роман на Несбьо да разлистите – от хоръра „Нощна къща“ до детската му поредица за доктор Проктор, която пише за дъщеря си – няма да останете разочаровани. Предполагам, ще ви бъде интересно и интервюто, което писателят даде за списание DIVA.
Коя е книгата, която промени всичко за теб? Мисля, че най-вероятно беше „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Спомням си ясно, че това беше първия път, когато една история наистина ме отвлече, просто накара ума ми да пътува до място и момент, в които забравих всичко около себе си. Баща ми ми четеше тази книга. Той е израснал в Съединените щати, така че американската литература и Америка означаваха много за него. Тогава не мислех и не знаех, че искам и ще бъда писател, но определено знаех, че искам да чета истории. Марк Твен ме накара да се влюбя в литературата. По онова време не го възприемах като литература, за мен беше просто история. Независимо дали беше нещо по телевизията, или нещо, което баща ми, лелите и чичовците ми разказваха, всичко бе истории. Още тогава разбрах, че съм влюбен в историите, не в книгите. Беше толкова интересно, идеята за измислянето, което идва от нищото, не струва нищо, просто някой седи, мисли и ти разказва нещо. Това промени всичко за мен. И до днес все още ме изумява, че някой може просто да използва фантазията си, за да създаде нещо наистина важно, което не е нищо физическо, а е просто история.
А коя беше първата история, която ти самият написа? Дълго време си бил футболист, свириш в банда… и това е, преди да станеш писател. Мисля, че писането започна в ранните ми тийнейджърски години, когато бях на 14 или 15. Всичките ми приятели свиреха в различни музикални групи, а аз не. И тъй като бях написал есе или нещо подобно, ме попитаха дали мога да им напиша текст за песен. Казах „да“ и започнах да пиша текстове. Използвах три куплета и рефрен, опитвайки се да напиша история.
Можеш ли да си спомниш сюжета на някоя от тези песни? Не ги помня, но знаеш ли, вероятно първата ми история, която не е песен, е била есе на тема „Хубав ден в гората“. Учителят ни накара да напишем две страници. Бях написал 10 по темата, която започва с хубав ден в гората, но се развива така, че никой от образите не успява да се върне жив. Бях малко увлечен от собствените си истории тогава, а те бяха прекалено сложни. Нали знаеш как свиренето на музика е реакция от слушането на музика? Мисля, че за мен писането на истории беше реакция на четенето. И разбира се, в началото просто преписвах това, което четях. Но идва момент, в който започваш да се доверяваш на собствената си способност да напишеш нещо, базирано само на твоя собствен опит, на реалния ти живот и на теб самия.
Обожавам историите за Хари Хуле, невероятни са, умопомрачителни. „Снежният човек“ е любимият ми роман от поредицата, защото е толкова мрачен. На какъв житейски опит са базирани тези страховити трилъри? Радвам се, че харесваш Хари. Мисля, че дори когато вземеш нещо нетипично за теб, ти основно описваш собствения си живот. Използвайки криминалния жанр в поредицата за Хари Хуле, използвам и неговите традиции, дори в рамките на този жанр все още мога да пиша за реалния живот. Например когато пишеш за пристрастяването, както Хари Хуле е пълен алкохолик, как можеш да използваш себе си в тази история? Или на какви преживявания се основава това? Е, разбира се, може би на факта, че свиря в група и съм преживял пристрастяване близо до себе си. Разбира се, трябва да откриеш и собствената си зависимост. Може да не е алкохолизъм, а нещо друго. И трябва да го използваш. Да, хората казват, че всички писатели пишат основно за себе си. И това е много вярно. Но не като индивидуална връзка с това, за което пишеш. Ако обаче опиташ да пишеш за нещо, което не познаваш, обречен си на провал.
С какво те привлича жанрът трилър? Харесвам да пиша трилъри от типа „кой го направи“, към което се връщам сега с нов роман. Защото „Синът“ и „Кръвни връзки“, който е втора част на „Кралството“, и „Ловци на глави“ са по-скоро трилъри с обрати и напрежение, а не „кой го направи“. Хари Хуле е от другия тип истории. Първият роман, който написах, беше точно „кой го направи“. И сега осъзнавам, че този тип истории са като да водиш интимен разговор с читателя. Какво имам предвид – в „кой го направи“ казваш на читателя: „Добре, ще ти дам информацията, от която се нуждаеш, за да разрешиш този случай, преди да ти дам решението. Но трябва да следиш всяко изречение, което пиша.“
Не знам дали има друг жанр, където да ти е позволено да си нещо като магьосник. Докато те манипулирам да гледаш дясната ми ръка, аз правя трика с лявата. И намирам този почти интерактивен разговор, който водя с читателите си, за очарователен.
В криминалната история е позволено да правиш разни неща, да мамиш… Не можеш да нарушаваш правилата или да пишеш лъжи, но е позволено да заблуждаваш читателя. Дори се очаква да го заблудиш. А от читателя зависи дали ще прозре през манипулацията ти.
Имаш ли любим от типа „кой го направи“? Разбира се, има филм „Обичайните заподозрени“. Гледала ли си го?
Да, но той е доста подвеждащ, пълен е с лъжливи моменти и сцени, не мислиш ли? Веднъж говорих с един комик, за комиците е свързано с тайминга. И аз се чудех какво всъщност означава това. Той ми каза, че това е като кулминацията, момента, в който пускаш смешката. Така че когато се смеете, се смеете, защото осъзнавате каква е кулминацията точно преди да ви бъде дадена горе-долу в същата секунда. Това е таймингът. Същото е и с криминалната история. Ако писателят си е свършил работата добре, моментът на кулминация трябва да дойде, когато читателят получи решението на загадката. У него не трябва да има объркване, а осъзнаване. Все едно си казва: „Ама разбира се, трябваше да се сетя по-рано.“
Таймингът при нас е моментът, когато читателят подсъзнателно вече знае решението.
Имах същото чувство, когато получих решението на загадката в „Обичайните заподозрени“. Наскоро четох, че ако човек разгледа и проучи детайлите в историята, реално решението няма никакъв смисъл. Мисля, Хичкок беше казал, че такова нещо се нарича „разтвор в ледената кутия“ или „реакция в ледената кутия“. Това е, когато излезеш от киното и си мислиш: „О, това е брилянтно, какво решение!“ И прибирайки се вкъщи, докато отиваш до хладилника да си вземеш лед за питието, си казваш: „Ей, чакай малко, това не се връзва.“ Независимо от това историята ти харесва. Ако някой току-що излязъл от киното си мисли, че това, което си направил, е брилянтно, значи си си свършил работата.
Какъв е твоят метод на работа и как изглежда работното ти място? Всъщност нямам метод. Една книга може да бъде написана по много начини, но в повечето случаи аз започвам с основна идея. Понякога може да не е това, за което ще е романът в крайна сметка. Но ако имам идея, която ми харесва, първоначално работя няколко дни или върху нея, или просто обмислям нещата. Ако почувствам, че наистина трябва да намеря време да напиша това, за което мисля, започвам да приоритизирам и намирам време да работя върху него. Това означава, че наистина съм развълнуван от историята. След това работя върху нея една седмица. И ако все още съм толкова развълнуван, тогава знам, че това е тя. Близо половин година пиша синопсис. След това сядам да пиша самата книга. Започна ли с първа глава, имайки синопсис, вече съм доста наясно как ще се развие сюжетът. Знам всичко. Някои писатели пишат брилянтни романи, без да знаят какво ще се случи. И се получава. Аз харесвам усещането, че имам брилянтна история, която искам да разкажа. Не я измислям на момента. Преразказвам я възможно най-правдиво въз основа на идеята си и синопсиса. В моето семейство повечето от роднините ми бяха страхотни разказвачи и преразказваха старите семейни истории. Всяка година едни и същи, но всеки път някой променяше сюжета съвсем малко, за да направи разказа по-интересен. И на мен ми харесва чувството, все едно преразказвам стара история.
