„Новото нормално“, или добре забравеното старо

През последните месеци изразът „новото нормално“ се настани трайно в речника и в съзнанието ни. Отначало плахо, сякаш да пробва дали ще падне на меко, а след това все по-категорично. И изглежда няма намерение да си тръгне скоро

Няма какво да се лъжем – COVID пандемията е нещо, за което децата ни ще разказват на децата си, а ние на внуците си. Ако извадим късмет да не сме пряко и необратимо засегнати, независимо здравословно или финансово, в края на краищата дори горчивината ще избледнее и ще остане усещането за благодарност, че сме оцелели, и смътна гордост, че сме се справили.

За хората от моето поколение на 40-50-годишните това не е първата криза. Преживяхме смяна на политическата система и двете тежки зими на Прехода. Помним опашките и купоните, празните рафтове в магазините и цените, които скачаха десеторно в рамките на деня, стачките и протестите. И глада – истински глад, а не „не мога да си позволя да вечерям в ресторант“ глад. Половин пакетче солети за обяд, другата половина за вечеря. Когато вече нямаше солети в магазина, дойде ред на кашата от запържено брашно с малко чесън и оцет за вкус. Личното ми дъно, с което не се гордея, беше денят, в който влязох в тоалетната на заведение за бързо хранене и излязох с рулото тоалетна хартия в раницата.

Но… имаше едно голямо „но“ – бяхме млади. Тежестта и стреса ги изнесе поколението на родителите ни, а за нас, 20-годишните, беше някакъв вид извратено приключение. На 20 човек може и да гладува, и да краде тоалетна хартия, и въпреки всичко да му е забавно, защото не му се налага да носи отговорност за някой друг. Децата са тези, които правят тънката, но категорична разлика между приключение и стрес. За нас беше една добра школа по оцеляване, защото се научихме да живеем и с много, и с малко, разви адаптивността и изобретателността ни.

Този път обаче

беше различно

Ако досега се бяхме калявали в трудности и лишения, сега заплахата атакува директно живота ни. Не „живота, с който сме свикнали“, а живота в неговия суров, биологичен смисъл. И страхът, който ни заля, беше атавистичен. Ще оживея ли? Ами близките ми, ами възрастните ми родители? Да, коварни вирусни щамове излизаха периодично, но никога с такава глобална ярост и мощ.

След него дойде другият страх – от изолацията, а за немалко хора и от самотата, особено тежка за по-възрастните. Децата въпреки опасенията ни се справиха добре. За тяхното дигитално поколение общуването в Мрежата е реалност и ежедневие, немного по-различно от общуването на живо. По-трудно беше за нас, но каквото и да си говорим за интернет и риска от ескалиране на истерията, благодарение на него можехме както да комуникираме, така и да работим. Достатъчно, за да съхраним разсъдъка си горе-долу непокътнат.

Когато първоначалният шок поотмина, започнахме да се приспособяваме. Дезинфекцията, маските и избягването на тълпите се превърнаха в някакъв условен рефлекс, над който дори не се замисляме толкова. Постепенно престанахме да броим труповете на всеки час и започнахме да го правим веднъж дневно, а после и веднъж седмично. Човекът е адаптивно животно и свиква с всичко, дори с война. И започва да търси дребните радости където може.

Някъде по това време едно еретично чувство се запрокрадва през страха. Толкова немислимо, че не смеехме да го споделим, а когато все пак го направихме пред близки и приятели, установихме, че съвсем не сме сами. Беше започнало

да ни харесва

Не болестта, тревогата и изолацията, разбира се. Но принудителното превключване на по-бавни обороти ни донесе ползи, които не очаквахме. Животът, неподвластен на аларми, трафик и вечно бързане, се оказа неподозирано приятен и спокоен. Времето, прекарано със семейството, също. Допълнителните два часа сън, които дистанционното обучение осигури на децата, направиха чудеса с концентрацията, пък и с оценките им. Осъзнаването, че извън корпоративната въртележка от 9 до 17 има толкова много други неща, дойде като някакъв масов дауншифтинг.

Впрочем вече има официални изследвания по въпроса. Според проучване на Colliers, проведено в 25 държави, над 70% от хората не искат да се връщат в офисите. Половината от анкетираните твърдят, че продуктивността им се е повишила и вършат изискваща концентрация работа по-добре, когато са вкъщи. Тези резултати може би звучат изненадващо на пръв поглед, но са логични и закономерни. В онези час или два, които губим всеки ден в пътуване до и от работното място, можем да свършим още някаква допълнителна работа – така смятат една трета от участниците. Или да общуваме със семейството, да сготвим нормална храна, а не полуфабрикат, да се занимаваме с хобито си, да обогатим културата си или просто да се наспим. Всъщност… нормалните неща. Такива, каквито би трябвало да са по принцип, но по една или друга причина сме ги забравили.

Оказа се, че пандемията ни е направила подарък – започнахме да си връщаме

фабричните настройки

и да преоткриваме радостта от по-простия, неусложнен от излишен шум и стрес живот. Да си припомняме кое е наистина важно. Да осъзнаваме силата на емпатията, взаимопомощта и грижата за по-слабите. Да изпитваме удовлетворение, когато направим нещо не за пари, а от сърце.

Фабричните настройки си връща и планетата. По-малко от месец ѝ трябваше, без да препускаме по нея и да я замърсяваме с дейностите си, за да се изчистят въздухът и водите, животните да се върнат в естествените си местообитания, дори да намалее сеизмичната активност. Всичко, за което екоактивистите напразно тръбят от години, разчитайки на нашата съвест, стана възможно по принудителен път, при това в много кратки срокове. Дали най-накрая сме си дали сметка колко сме се самозабравили? Дано да е така.

Не се наемам да прогнозирам как ще се промени светът, когато всичко приключи. Иска ми се да вярвам обаче, че ние, хората, ще сме по-различни. Може би по-предпазливи, да. Но и по-осъзнати. Ако идеята, че всичко и всички сме взаимосвързани, досега беше по-скоро абстрактна философска теза, вече видяхме как работи на практика – и по лошия, и по добрия начин. Не можем да си позволим да сме самонадеяни и безотговорни, когато животът на другите зависи от нас – така, както нашият зависи от тях.

Онова, което наричаме „новото нормално“, е добре забравеното старо нормално, завръщането към базисните неща. Към природата, към размисъла, към малките радости. И към времена, в които хората може и да не са се прегръщали толкова често, но са можели да разчитат истински един на друг, защото животът го е налагал. Ако трябва още известно време да стоим на два метра разстояние, нямам против, стига в сърцата си да се усещаме по-близки. А ако в добавка продължим и да си мием ръцете редовно – толкова по-добре.

Spread the love
More from Дона Делова
Аз, (драма) кралицата
Обичайната представа гласи, че всяко малко момиченце мечтае да бъде принцеса. С...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *