Изложба във Виена, продължаваща до 28 януари, е ярка материализация на психоанализата от една от най-страстните феминистки на миналия и на сегашния век, която олицетворява майка си Жозефин в паяк
Всеки ден трябва да се отказваш от миналото си, т.е. да го приемаш. Когато човек не успее да се помири с него, става скулптор“, твърди Луиз Буржоа, една от най-ярките феминистки на XX и XXI век, която експертите класират в топ 3 на съвременното изкуство заедно с Пикасо и Анди Уорхол. Респектиращата изложба във виенския дворец Белведере „Непоколебима съпротива“ за първи път показва в Европа почти неизвестни картини на изключителната дама. Експозицията, посветена на 300 години от създаването на галерията, може да се види до 28 януари. Авторката на най-известните паяци извън киното е представена с платна от късното ѝ творчество. Но едва ли някой подозира, че в разкошния парк на Белведере липсва представител на монументалните бронзови членестоноги, които пълзят пред музеи и по площади в Стария и Новия свят.
А въпреки че навлизаме в ерата на изкуствения интелект, кураторите са убедени, че работите на Луиз Буржоа, отразяващи междуличностните отношения и ролята на нежния пол в патриархалните общества, са все така вълнуващи. Неслучайно критиците уточняват, че в произведенията от „Непоколебима съпротива“ Буржоа материализира психоанализата (къде другаде, ако не във Виена) – опълчва се срещу собствените си страх, ярост, гняв, тъга, срещу вътрешните си колебания и конфликти, анализирайки любовта, раждането, сексуалността, разочарованието, насилствената смърт. Но Луиз не се влияе нито от обсебващите тенденции на времето, като сюрреализма в Париж или експресионизма в Ню Йорк, нито от капризите на публиката. Тя обединява противоположностите – мъжествено и женствено, съзнателно и несъзнателно, предметно и абстрактно. В работите ѝ напират кошмарът на миналото, загубата в настоящето и паниката от нестабилното бъдеще. Непрекъснато изследва самотата и ревността, стигаща до канибализъм, а тези ѝ терзания, естествено, идват от детството – мъчителен извор на нейното творчество. Мащабните скулптури и инсталации, вдъхновени от собствените ѝ травматични преживявания и спомени, са наситени със сексуални послания и емоционална агресия.
Френско-американската художничка и скулпторка Луиз Буржоа е снимана в студиото си в Челси, Манхатън, 1982 г. (Снимка: Jack Mitchell/Getty Images)
Луиз е класическа парижанка – родена е край Левия бряг на Сена през 1911 година. Родителите ѝ – Луи и Жозефин Буржоа, са собственици на елегантно арт пространство, в което излагат гоблени от Средновековието и Ренесанса, реставрирани в ателието им в предградието Шоаси льо Роа. За да помага, Луиз рисува фрагменти от липсващи картини. Луи не обръща внимание на дъщеря си, докато тя не започва да се изявява като талантлива художничка. Момичето е на 10, когато разбира, че той спи с гувернантката от Лондон и това продължава с години. Майка ѝ, инвалид с кротък характер, не успява да се противопостави нито на деспотичния нрав на мъжа си, нито на постоянната му любовница. Луиз живее с усещане за несигурност, която по-късно ще се отразява в мрачната интерпретация на мъжко-женските връзки. Луи често избухва и унижава Луиз. След време тя пресътворява своята кръвожадна фантазия „Унищожението на бащата“ – разчленяват и изяждат любимия ѝ татко върху маса с ръбати форми, наподобяващи женски гърди и фалоси, около които се въргалят биоморфни гадости от мек латекс като от жертвено изкормване. Гоблен, който е изпран на реката и четирима го извиват силно, за да изцедят водата, провокира девойчето да си представя, че точно така ще прекърши врата на прелъстителката от Англия. Предателството на Сади Гордън Ричмънд – коварната възпитателка, бележи емоциите на Луиз буквално до края на живота ѝ.
Анди Уорхол и Луиз Буржоа в галерия „Робърт Милър“ (Последната снимка, която фотографът прави на Уорхол преди смъртта му.), 6 януари 1987 г. (Снимка: Patrick McMullan/Getty Images)
На 20 влиза в Сорбоната, за да учи математика и геометрия – струва ѝ се, че само подобни дисциплини може да осигурят социално спокойствие. Не след дълго се разделя с голямата илюзия, че академизмът е базиран на правила, и отива там, където ѝ е мястото – в училище за изкуства, а неин учител става прочутият художник Фернан Леже. Баща ѝ не одобрява, окачествявайки съвременните художници като скитници, и отказва да я издържа. Тя се дипломира и без него, но е сполетяна от трагедия – умира майка ѝ. Решава да отвори малка печатница до фамилния имот – Луи най-после я подкрепя финансово, наивно смятайки, че дъщеря му се е заела със сериозен бизнес, далеч от артистичната еуфория. Един ден през вратата влиза нейният бъдещ съпруг Робърт Голдуотър, професор по изкуствата в Нюйоркския университет. Той я отвежда в Ню Йорк, където тя продължава да се образова. Нарича себе си „момиче беглец“ от Франция. А бяга от Париж, защото не е убедена, че би могла да бъде художник в Града на светлината. В Ню Йорк внезапно става независима, доказвайки, че французин е равно на свобода.
В ранните ѝ работи се чувства носталгията по дома и тъгата от изолацията, но тя задоволява най-вече нуждата и правото на себеизразяване. Общува с европейските сюрреалисти, които бягат от Втората световна война, но по-късно се дистанцира от тях.
Луиз и съпругът ѝ се връщат във Франция, за да осиновят момченце, тъй като тя не може да забременее. После в рамките на година ражда двамата си синове Жан-Луи и Ален. В периода на безплодие извайва паниката си в скулптурата „Арката на истерията“.
Прави първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк през 1945 г. – високи като стълбове фигури, замислени като портрети на членове от семейството и приятели. Енергично се бори с мачизма на 50-те. Фактът, че пазарът не се интересува от творчеството ѝ, защото е жена, смята за истинска благословия. Никой не я безпокои излишно. В края на 60-те се ангажира с женското движение в САЩ. Пътува до италианските градове Карара и Пиетрасанта, където създава множество големи скулптури от мрамор. След смъртта на съпруга си през 1973-та започва да преподава – в Колумбийския университет и в Йейл. Популярността ѝ расте, въпреки че за 30 години прави само четири самостоятелни изложби.
Тя е дребна, с метален глас, отривист маниер. Гледа с подозрение всеки, който иска да я интервюира. Рядко излиза от дома си в Челси и от ателието в Бруклин. Редовно страда от безсъние – дори не си ляга, когато рисува активно или пише в дневника си. Твърди, че притежава „религиозен темперамент“ – по-склонна е да се смята за жертва.
Всемирната слава се излива върху Луиз Буржоа през 1982 г., когато Музеят за модерно изкуство в Ню Йорк подрежда нейна ретроспектива – това се случва за първи път на жена. Най-после получава широкото признание, с което обикновено се разминава. Публиката се диви на Fillette – жаргон на френски за младо и неопитно момиче. В случая то като свръхуголемен пенис от латекс виси на кука, а до него Буржоа се обяснява в любов на мъжа си: „Когато искам да изобразя някого, когото обичам, обикновено изобразявам пенис.“ Друга знаменита нейна творба е „Изследване на природата“ – безглав сфинкс с мощни нокти и множество гърди. „Занимава ме болката, съществуването ѝ не може да бъде отхвърлено – физическа, емоционална, психическа, ментална и интелектуална. Давам форми на фрустрацията и страданието, не предлагам лекарства или извинения. Артистът може да направи онези неща, които останалите хора се страхуват да извършат.“
(Снимка: Christian Ohde/McPhoto/ullstein bild via Getty Images)
И за да демонстрира непукизма си на артист, към една от гравюрите си прилага следния сюжет:
Мъж се ядосал на съпругата си, накълцал я на малки парченца и направил яхния. Поканил приятелите си на вечеря и си прекарали чудесно.
През 1994 г. в изложбата „Местоположение на паметта“ показва 11-метров паяк – създание, което асоциира с майка си. Ода за Жозефин – „умна, търпелива, утешаваща, благоразумна, грациозна, проницателна, крайно необходима, изкусна и полезна като паяк“. Тъкачка, защитник и безценен приятел на Луиз. Паякът е споен от метални тръби – малко страшно, много деликатно, едновременно чуплив и заплашителен, идващ от магията, мистерията и мъките на детството. Следват внушителни изложби във Франкфурт, „Тейт модерн“ в Лондон, Центъра „Помпиду“ в Париж, Ню Йорк, Лос Анджелис, Вашингтон, в „Кралица София“ в Мадрид и Ермитажа в Санкт Петербург. През 1993 г. Буржоа участва в Биеналето във Венеция, където предизвиква с откровеното сексуално излъчване на скулптурите си. „Жените получават много повече удоволствие от докосването, отколкото от наблюдаването“, коментира Луиз. Отворена е за всякакви материали – гипс, пластмаса, тъкани, дърво, цимент, латекс, каучук, бронз, мрамор, стомана, еротични, остроумни. Техниките също са неограничени – от живописта и рисунката до гравюрата, от скулптурата до архитектурата.
Дефинират стила ѝ като „емоционален индивидуализъм“ – никога не тича след модата, чака тя да я настигне. „Аз не съм аз, а това, което създавам с ръцете си“, категорична е тя. За нея творецът съществува само в света на тишината.
В края на миналото столетие започва да използва паяка като основа на всичко, което създава. С Хелмут Ланг проектират в тандем тениски и шалове, а тя записва саундтрак за негово шоу. За своя рекламна кампания световният дизайнер използва портрета на Луиз Буржоа, правен от Робърт Мейпълторп, когато тя е на 85 – на него се усмихва до огромни фалоси. През 2008 г. френският президент Никола Саркози ѝ връчва Ордена на Френския легион – церемонията е в собствената ѝ къща. Луиз Буржоа умира на 98 през 2010-а. Година по-късно неин паяк от серията „Маман“ достига на аукцион 11 милиона долара – рекорд за произведение на жeна. „Изкуството е микрокосмос на големия свят, в който мъжете и жените се състезават постоянно“, заявява приживе легендарната феминистка.
