Те са от вида на хвърчащите хора, описани в прочутото стихотворение на Валери Петров. Актьори, навити да пишат върху пясъка, заливан от морските вълни – без суета, без мерки и теглилки на таланта, далеч от „мечкарството“ в гилдията. Готин съпружески дует, от който продължава да струи електричество. Родители на пълно работно денонощие върху въртележката.
Тя е Невена Калудова – една от емблемите на театър „София“ и на независимата сцена. Дъщеря на известния режисьор Андрей Калудов, който напразно се опитва да я отклони от семейната обреченост, изкушавайки я с „История на изкуството“ в Париж. В НАТФИЗ и след него наследницата му се отдава на Шекспир, Чехов, Толстой, Ибсен, на съвременната драматургия и на представления в стила на откровената документалистика. Едва ли са много актрисите тук и сега, които биха приели да пресъздадат под прожекторите руската разследваща журналистка Анна Политковская, чието убийство остава неразкрито и до днес. Както се знае, Политковская е автор на репортажи срещу политиката на Кремъл в Чечня и открито критикува властта на Путин. Невена е потресаващо автентична в „Анна непоправимата“ в „Топлоцентрала“. Без имитация, макар че десетки пъти е анализирала видеата на Политковская в интернет, изчела е книгите за нея и вярва, че може да я разбере – да разбере Анна, която се опълчва срещу системата. Невена не се съмнява, че който трупа познание и роли, трупа екзистенциална тъга, но като всеки интелектуалец осъзнава, че в безгрижието няма духовно пречистване.
Той е Пьотр Кшемински – никога не е назначаван в държавна трупа, дефилира в софийски и в извънстолични афиши. Който иска да се почерпи с нещо различно, може да го гледа в авангардното зрелище „Хипотетично“ в Народния театър, „което не е, за да потвърди, а за да се случи“, и в международния проект „37 клечки“ в „Топлоцентрала“. Пластичен, харизматичен и космополитен, отдалеч излъчва финеса на шляхтич. Син е на известния рокаджия от „Но То Цо“ Йежи Кшемински, който също е бивш български зет като басиста на култова полска група Йежи Рибински, някогашен съпруг на Мими Иванова.
Срещаме се в елегантно пространство, обладано от модата и музите – шоурума на италианския бутик „Мино“. В свободните си часове Пьотр се труди и там.
Откъде тази страст към модата, Пьотр? Майка ми беше човек на изкуството, дълго време правеше дрехи. Бутик във Варшава ги продаваше с огромен успех, модата ѝ беше голяма страст, оттам влезе и в моята кръв. В България също имаше много клиенти. От нея ми е любопитството към детайлите, към красивите неща. Вкъщи често пренареждам, понякога е като болестно състояние, но все пак съм далеч от маниакалността. С Катя, собственичката на „Мино“, се познаваме от много години, тя управляваше галерията на Малките пет кьошета. Имам осем чифта обувки оттам, чиста проба Италия. Още тогава започнахме да си симпатизираме и все си говорехме, че трябва да измислим какво да направим в тандем. И така доста време, докато преди шест месеца една сутрин се засякохме с кучетата в Борисовата градина. Вече си бях навъртял нещо в главата, много исках да е различно, когато пред нас видях Катя с нейната Алба. Седнахме на пейка, обсъдихме и следващата седмица вече работехме заедно.
Невена, вие колко сте модаджийка?
(Пьотр избухва в доволен смях и посяга към телефона, за да документира отговора ѝ.)
Никак не съм. Ами той толкова мода е поел, че за мен не остава почти нищо. Няма баланс. Често се шегувам, че Пьотр е по формата, аз съм по съдържанието.
Но пък сте много добра като Коко Шанел в „Пролетно тайнство“ на Театър 199. Мога да я играя, но не съм нея. Извикаха ме в последния момент, наложи се да вляза за седмица в ролята. Пьотр много се възбуди – започна да ми носи книги за Шанел, да ми пуска филми за нея, да ме засипва с какви ли не материали. Но аз наистина имах само седем дни да направя образа. И му казах, че първо ще изиграя Коко, а после ще я изследвам. Достоверността не е най-важното за мен в историческите персонажи. Най-важното е да предадеш посланието на личността. Винаги взимаш от нея това, което те вълнува. Толкова много актриси са били Коко, но всяка от тях изгражда своята Шанел.
Подозирам, че Анна Политковская е по-силната ви тръпка. Потвърждавам, че е така. Някои зрители твърдят, че съм по-близо до Коко, други – до Анна. Но проектът, посветен на Политковская, се оказа сложен заради своята мисия. Това е театърът, който бих желала да правя – да отразява живота на обществото, да има влияние. Като Анна се осмислям аз, Невена.
Докато репетирахте, запитахте ли се каква е цената на собствената ви свобода? О, да, разбира се. Другият въпрос е с какво плащам от себе си, за да се доближа до тази трагична съдба. Анна навлиза много дълбоко в мен и ме превежда през тъмни кътчета в душата на човека и на света. Понякога тайничко се плаша – не може да преминеш през подобна история, без да ти струва нещо.
Актьорската шизофрения е лукс. Слава Богу, че го има семейството.
Пьотр, каква е ролята ви във филма на Къци Вапцаров „Добрите родители“?
На норвежец, който се влюбва в българка, сдобиват се с две деца, заминават за неговата родина и там започват проблемите им. Той подава молба за развод, следват тежки моменти, но има хепиенд. Ето, всичко си разказах. Премиерата е през есента. Много добър първи опит на Къци Вапцаров – монтаж, звук, музиката на сина му Асен.
На режисьорите сякаш им е по-лесно да ви „проектират“ като чужденец? Те много рядко въобще ме проектират като когото и да било, но Къци търсеше скандинавско излъчване и откри мен.
Невена: Слънце, нали знаеш, че ти си най-добрият полски актьор в България!
Пьотр: Ами да, то и без това други няма. Дебютът ми в киното трябваше да бъде много отдавна. Мариана Евстатиева ме одобри на кастинг за една от двете главни роли в „Търси се съпруг за мама“. Аз обаче тъкмо заминавах при баща ми в Полша. Ето така се променят нещата от живота. Когато пък бях на крачка да запиша пеене в НБУ, някой ми каза, че там има и актьорско майсторство. Вместо наляво, тръгнах надясно. Първата ми роля в киното е в „Пролетна измама“ на Пламен Масларов. След това имах някакви епизодични нещица. Но всяко зло за добро. Всеки си върви по пътя.
Чувствате ли се ощетен от арт гилдията? Не. Аз съм встрани от нея и това никога не ми е тежало. Никога не съм бил на щат в театър, никога не съм бил в мелачката, в която е Невена. В независимите проекти работиш с хора, с които се избирате взаимно. И всичко се случва леко, много леко въпреки препятствията. Като в „Хипотетично“ – спектакъла на Галя Борисова, в който има толкова ирония към обществото и към самите нас. Докато репетирахме, всеки се зарови в интернет и във вестниците. Попаднахме на невероятно високопарно нищоговорене. От него до нищоправенето има единствена крачка. Галя е умна, мислеща, винаги е в час, фен е на минимализма – обира излишното, за да остане смисълът.
(Телефонът на Пьотр звъни и той го вдига, защото е дъщеря им Лора. Невена се извинява и хуква към стълбите, тъй като тийнейджърката чака да ѝ напише бележка за отсъствията в училище.)
Позволявам си един съвет: рекламирайте повече себе си.
Пьотр: Умението да се рекламираш е голяма част от таланта. Цитатът е на Невена Калудова, въпреки че тя хич не си пада по шума. Истината е „от уста на уста“ – най-чисто, най-резултатно.
Невена: Едни хора водят други в театъра, те – трети. И така билетите за „Ана непоправимата“ свършват десет дни преди датата му. (Тук Пьотр чука по дървената маса и казва нещо на полски, което в превод се оказва „Все така да бъде“.) Но ние знаехме с какво се заемаме от самото начало. Първото нещо, което си казахме с режисьорката Надя Панчева, когато Кремена Димитрова ни предложи пиесата, беше, че рискът е голям заради тежката политическа тема. Казахме си, че може да се провалим, да ни хейтят, да ни отрекат. Но правим ли го? Правим го! Ако нямаш смелост, ако нямаш дързост, няма как да продължиш напред и да стигнеш докъдето и да било.
Пьотр: А да проявиш подобен кураж е и единственият начин да разбереш какво се случва около теб, какви са хората наоколо, къде живееш. След премиерата за кратко имаше тишина – никой не си позволи публично да коментира пръв.
Невена: Получи се събитие. Не че не е политически театър – изигравам дори Путин за 20 секунди, но има и още много. Много внимавам да не попаднем в сферата на пропагандата. Силно вярвам, че функция на театъра е да се занимава с болните тези, да натиска бутоните, да бърка в раните, но да отиде отвъд пропагандата. Деликатно е. Но чак пък толкова да се плашим, че да ни е страх от изговарянето на нещата? След всяко представление Кремена Димитрова организира дискусия.
Ами по-лесно е, когато театрите опаковат неудобните актуални истини в исторически пиеси като „Другата смърт на Жана д`Арк“, в която преди години дебютирахте в Пловдив. Играхме я в дискотека в Рудозем, в столова в Асеновград, в Централния софийски затвор, в Кремиковци, във военен завод, за да стигнем до Бостън и Ню Йорк. В началото се хвърлях с толкова ентусиазъм в текста на Стефан Цанев за идеалите, за това, в което вярваме, за ценностите, за морала ни. Сблъсквайки се с реалността, ентусиазмът ми постепенно слягаше, не че се губеше, но някак се уталожваше. Приземявах се все повече, въпреки че Жана живееше у мен.
Невена, защо отказвате да участвате в спектакли на Андрей Калудов?
Моят прекрасен баща ме е научил на много и в театъра, и в живота, но през годините пожелах да се еманципирам. Още в НАТФИЗ се потисках, когато говореха „А, тя е дъщерята на Андрей Калудов“. Още тогава у мен се загнезди желание да ме възприемат като отделна и самостоятелна личност. Надявам се, че татко се гордее с успехите ми. Хем толкова си приличаме, хем сме твърде различни. А действително във времето той искаше да ме режисира, а аз все му бягах. Със сигурност щяхме да имаме творчески сблъсък, все пак успя да формира у мен твърд характер. Вероятно в евентуално партньорство би се получило „с неговите камъни по неговата глава“. Така че си останахме баща и дъщеря. Но ето че си намери зет, с когото прекрасно се разбират и на сцената, и извън нея. А когато работя с режисьорите от поколението на баща ми, ги чувствам като безценни.
Какво става с ремонта в театър „София“, вашата трупа вече толкова време е бездомна? Миналия сезон ми се случваше нещо особено: знам, че имам представление, но не знам към кой театър трябва да тръгна. Ремонтът продължава, а някои хора не разбират, че някои ценности са над тесните интереси, междуличностните особици и партийните сметки. Че е нужно да се работи за нещо по-голямо от тях. Както ние влизаме в театъра, за да работим за нещо по-голямо от нас самите.
Как върви усвояването на генетичната арт информация от Лора и Лука?
Пьотр: Лора е в 7-и клас. Не говори за „бъдещи творчески планове“, предпочита да учи. От малка не обича да се показва, не обича да е пред хора. Но рисува сериозно и всеотдайно. Успява да се изрази чрез ръцете. Виж, с Лука ситуацията е по-различна.
Невена: Бях бременна в последния месец с Лука, когато Фондация „Елизабет Костов“ направи спектакъл – българска драматургия, преведена на английски, поставена от американски режисьори, дошли специално за проекта. Пиесата на Ясен Василев по документални текстове беше за Гео Милев. Тогава нашият син, все още в моя корем, изигра неродения Гео Милев. Оттам му тръгна. Сега не можем да го спрем. Наскоро снима в дипломен филм на абсолвенти в НАТФИЗ. С Ясен Атанасов бяха в главните герои. Лука е момче, връчено в ръцете на най-добрия приятел на баща си. Приятелят обаче никога не е гледал деца и не знае как трябва да се държи с тях. Историята е за техните отношения и приключения. Аз нямам общо с продукцията, единственото ми задължение беше да водя и да взимам Лука. Единственото ми условие беше да пише домашните и да си учи уроците в паузите. Целият екип се впрегна, за да се случи. Сцената и камерите привличат Лука, но изведнъж може и да го стреснат. Той е дете, все още всичко се случва без амбиции, без въпроси дали ще стане, може ли да стане.
Работата е ясна. Невена и Пьотр в един тон и тембър: Ох! Може да стане и „аман“.
Вероятно и двамата са изкушени от музиката, нали са внуци на славния полски рокаджия от „Но То Цо“, която 50 години е на върха.
Пьотр: Талантът се предава през поколение. Или поне така е прието да се смята. Баща ми направи всичко възможно да ме откаже от идеята да стана музикант. И в България, и в Полша знаем онази поговорка кой може да храни къща и кой не. И тук не става дума за някакъв буквализъм, а за невъзможността да запазиш семейството си. Когато си в индустрия като рока, мислиш най-вече за кариерата си, обгрижваш я, тя те държи и те осмисля като професионалист, а съпругата и децата остават някак встрани. Но аз прескочих всичко това. Факт е, че Лора и Лука са много музикални. Тя свири на пиано от петгодишна. Дори да остане само като хоби, е огромна култура.
Невена: Опитахме Лука да хване китарата, но след десет урока всички заедно се отказахме, барабар с преподавателя му. Дадохме въздух на Лука, защото не е задължително с всичко да се започва от ранна възраст. Като стане тийнейджър, сам ще избере каквото му харесва. Тайничко не съм загърбила съвсем мерака за китарата, но изчаквам подходящия момент, в който Лука ще поеме и от моженето на дядо си. Това наследство е най-ценното.
Пьотр: В първата реклама, която Лука снима като малък, трябваше да свири на барабани. Когато отидохме на терена и видях какво ще се случва, си казах : „О, не!“ Бях сигурен, че ще ни изкълчи, за да му купим барабани. Но след двата дни, в които се простря действието, ни заяви най-тържествено, че никога повече не иска да вижда барабани. Хвърли палките, дотам беше кариерата му на ударните.
