Фотографът Иглика Трифонова разказва за приключението Антарктида, което променя животи
Иглика Трифонова е авантюрист, изследовател, фотограф, писател, журналист и всичко това, събрано в крехкото тяло на модерна млада жена. Нейното приключение Антарктида започва преди 15 години, а оттогава досега Иглика посещава пет пъти Ледения континент, омагьосана от неговата сурова романтика. Разказва за нея в снимките си, а от тази есен и в една необичайна кулинарна книга „Антарктическа кухня“. Иглика я пише в продължение на две години в съавторство с водача на българската експедиция проф. Христо Пимпирев и испанския писател и изследовател Хавиер Качо. Тримата събират рецепти, факти, истории на хората, посетили Ледения континент, показвайки го като различно и все пак уютно място.
„Първата кулинарна книга за Антарктида е като моментна снимка на живота на Белия континент за всяка от 29-те бази. Показва какво се яде, какви са условията на живот, но и мотивацията на дръзналите да го посетят. Някои от готвачите в базите са изоставили зашеметяващи кариери в петзвездни хотели, в ресторанти с Мишлен звезда, за да готвят на Антарктика. Те копнеят да се докоснат до едно изключително място, но и да създадат уют там, където има само студ и лед“, споделя Иглика. В книгата има рецепти на повече от 100 години, в които се срещат екзотични съставки като яйца от пингвини, тюленски мозък. Все продукти, които първите изследователи са имали в изобилие. Днес, разбира се, животните на Южния полюс са защитени и напълно изключени от менюто. Затова пък всяка полярна програмае има свои традиционни рецепти, които с охота споделя с фотографката.
„Всяка страна има своите традиции и ги спазва. В българската база на Антарктида подквасваме мляко, правим кисело зеле. Италианците приготвят паста, равиоли, пица. Менюто се планира много внимателно – продуктите имат достатъчно дълъг срок и са в количество за всякакви изненади (като забавяне на кораба с провизиите например). Доставките са от Южна Америка, където има чисти от консерванти месо, зеленчуци, варива. Освен това по време на експедициите в Южното полукълбо е лято и има изобилие от плодове. Готвачите се съобразяват не само с вкусовите навици, но и с това, че заради студа са нужни повече калории и питателна храна. В този смисъл книгата е калейдоскоп на световната кухня, защото всеки готви това, което обича и традиционно е свикнал екипът му. В първата част проф. Пимпирев и Хавиер Качо събраха енциклопедична информация за Антарктида и първите ù изследователи, за да я представят на читателя, и така се получи една различна готварска книга“, казва Иглика.
Какво обаче остава извън нея? Това са лични случки, които фотографката е преживяла покрай експедициите си на Антарктика. Случки, които заслужават свой собствен том с приключения.
Лов на пингвини
Първият път на Антарктида не може да бъде сравнен с никое преживяване. Беше през 2006 година. Чаках това пътуване седем години. След три полета до Чили в последния етап – пътуването с кораб, открих, че имам морска болест. Прекарах три кошмарни дни на легло с хапчета, но когато наближихме крайната точка и излязох на палубата, погледът ми се удиви от приказен пейзаж – айсберги, китове, пингвини. Тогава реших, че всички неудобства на света си заслужават за един такъв миг. Помня го до днес.
В онези години имаше повече романтика в експедициите на Южния полюс заради изолацията. Връзката със света бе трудна, a днес буквално си пишеш с приятелите в София, докато си в базата. Признавам, че това малко проваля усещането и те държи вързан към ежедневието, вместо изцяло да се отдадеш на приключението. По време на моята първа експедиция учените и изследователите бяха предимно мъже, а жените в базата – малко. Затова може би срещахме известно недоверие как ще се справим със задачите си. Аз бях в ролята на фотограф, а съквартирантката ми Елмира Тракийска – учен биолог. Задачата й беше да изследва пингвините.
Трябваше да им взима кръв за ДНК изследване и понеже нямаше асистент, а всички мъже бяха заети, реших да ù помагам. Така се наложи да се науча как се ловят пингвини. В началото беше комично – гонехме ги, хвърляхме се по камъните, за да ги уловим. Пингвините изглеждат много тромави, но това е голяма заблуда. И кълват, как само кълват! Малки, сладки като плюшена играчка са, но оставят синини по ръцете от клюновете и ударите на крилата си.
Научихме се да ги хващаме след много опити – с Елмира следяхме посоката на вятъра, за да не ни подушат, учехме как да им препречим пътя към водата, защото попаднат ли в нея, може да забравиш да ги хванеш. После слагахме чорапче на главата на пингвина, за да изгуби ориентация, чакахме кръвта за пробата да потече – заради студа тя е много по-гъста. Имаше трогателни моменти. При една пингвинска двойка – те са моногамни животни, докато взимахме кръв на единия, другарчето му стоеше на разстояние уплашено. Не смееше да доближи, но не искаше и да го изостави. Когато всичко приключи, си го повика обратно и двамата се отдалечиха видимо облекчени, че са се отървали.
За месец бяхме взели проби от 58 пингвина и мъжете в базата ни признаха за ловци на пингвини. От тази експедиция още пазя една кърпа, в която бях държала пингвини. Миризмата им е специфична – подобна на нефт заради мазнината по перцата им, която ги пази от студената вода. И днес мириша тази кърпа, когато Антарктида ми липсва. За няколко секунди сякаш отново съм там.
