Ще започна с това, че бих искала аз да бях направила стореното от тази прекрасна млада жена, на която еднакво би подхождало да е пред, както и зад обектива – фотокнигата „Далечни песни“. Издадена преди точно 10 години с подзаглавие „Образи и думи от Родопите“, тя продължава да бъде откритие и откровение за всеки, разгърнал страниците ѝ. И да вълнува с портретите и съдбите на хората, гледащи ни от тях – уж отдалеч в пространството и времето, а всъщност толкова близо и открито, че чак замъгляват очите със сълзи. Благодарение на Марги, която повечето от тях наричат „дощерко“ в непринудените раздумки. И на която доверяват с мекия си изговор житейските си истории.
Върнала се от САЩ, където завършила образованието си и където останало семейството ѝ, Марги продължила по пътя, започнат там – да снима, да участва в изложби. С вкус и към писането, се посветила и на преводи от и на английски език. Срещата ѝ с писателя Раймондо Варсано, когото познавала от дете, дръпнала спусъка за изстрел право в десетката на кръга от търсенията на Марги – Родопите. Не зная всъщност дали има значение и това, че далечните ù корени са оттам, от Бачково, вратата към този „дворец, в който отваряйки нови и нови врати, откриваш нови пространства“, както се изразява артистката.
В ателието ѝ погледът ми най-напред среща образа на познат уличен музикант. После спира на една от най-интересните фотографии на Марги, включени в книгата Context, пак колаборация с Раймондо Варсано. И накрая се задържа върху нейна рисунка, окачена точно над плота, на който е сервирала купа с кехлибарено грозде и е приготвила мънички чашлета, за да ме почерпи с вишновката на майка си.

Да започнем отначало, Марги, как стигна до идеята да „запечаташ“ Родопите в тази книга? Родопите бях за мен едно вътрешно търсене, нещо, което исках да намеря след 6 години в Щатите. Търсех контрапункт на този бързия живот, в който липсва топлото, човешкото…
Как се запозна с човека, който те е водил из планината, този Весо, на когото не показваш лицето в книгата си, но който е на корицата ѝ? Не зная. Може би беше случайна срещата ни. Но много си паснахме – и аз бях мълчалива, какъвто е и той. Усетихме се…

Коя бе най-интересната ти среща, бродейки из Родопите шест поредни лета? Сигурно си прочела за Сашо. Този странен „човяк“, като си вземеше пенсията, сядаше на мегдана с една брадва и започваше да бели лукчетата, купени с последните останали му след черпенето пари. Попитах защо го прави, а той отвърна: „Като дойдат хората тук, на село, да ги почерпя, ама да се не мъчат да ги белят лукчетата.“ Това е гостоприемност, всеотдайност… Това е нещо велико.

„Пришълка“, кадър от фотокнигата Context, в съавторство с Раймондо Варсано
Ти потвърди наблюденията ми, че хората нямат реална представа за себе си и в резултат на това смятат, че на снимка не изглеждат добре. Но каза също така, че това не важи за сниманите от теб обитатели на селата в Родопите. О, да. Много голяма част от жените, които са заставали пред обектива ми, са заявявали, че не са фотогенични. А в планината моите герои не само че не се интересуваха как изглеждат на снимките, а и се харесваха, когато се видят. Може би защото не се опитваха да приличат на някой друг, а само на себе си. Баба Дафинка, която каза: „Ногите могат да не ма държат, ръцете могат да не работат, ама устите могат цело правителство да оборкат“, поглеждайки се на дисплея на камерата, възкликна: „Я, каква съм каматна!“ На родопски „каматна“ е красива и тя наистина бе красива.
Къде е цветът в твоята фотокнига, всичките ти фотографии са черно-бели? Сега ще кажа клише – цветът е в душата. И няма нужда от цвят в тези образи, архетипни, които са извън мига. Не съм и усещала за себе си, че мога да направя цветна фотокнига за Родопите.


Как се свърза с фондацията „Хемимонт“, подкрепила издаването на „Далечни песни“? Беше от тези връзки с хора, които влизат в живота ти по немного рационален начин, бих го нарекла съдбовен. Едно момче, американец, работещ в Корпуса на мира в едно родопско село, много искаше да се срещнем. Мислех, че ще иска кадри, за да ги използва в каталозите на екопътеки. Оказа се, че целта му е да ме свърже с двама страхотни свои приятели, семейна двойка от Ню Йорк, меценати, хора на изкуството. Мъжът е от български произход – Людмил Пандев; заедно със съпругата си Абигейл Доан се оказа, че се интересуват от моя проект. Това са много важни хора в моя живот, бих казала изключителни. Те не само ми помогнаха и с преводите на разказите на английски, но и със самото издаване на книгата. Държа да спомена и Раймондо Варсано, който се включи в художествената обработка на разказите.
Имаш ли желание да направиш още нещо толкова цялостно като „Далечни песни“? Да, за мен това е смислената ми работа като фотограф. Всичко друго е изключително приятно, много обичам да снимам портрети, но искам да разказвам истории. С Раймондо сме издали още една книга, концептуална, с текст и фотографии – Context, която показахме на Моста на влюбените. Тя е като визуално хайку…

По моето скромно мнение фотографиите там са асоциативни, докато в „Далечни песни“ носят емоционален заряд. И там съзирам твоята сила и артистичен потенциал. И аз така го чувствам… Фотографията, такава, каквато ми е близка, е стремеж за връзка с другия. Дали тук, в Родопите, или някъде другаде. От години работя дългосрочно и по друга серия фотографии – „Андалусия – страстта да живееш“. Кадри от нея показах преди време в изложба за Институт Сервантес. Интересното в Андалусия за мен е страстта, с която хората живеят, усещането им за мига като нещо безкрайно. Точно както в „Песните“… Да, тези образи са на хора от Родопите. Но това, което ги прави специални, е, че са безкрайно човечни, огромни като дух. Тези неща ме вълнуват.
Марги, какви са твоите следващи проекти? Какво следва в работата ти като фотограф? Продължавам темата за страстта и скоро ще пътувам за Севиля. Там ще снимам серия фотографии на фламенко изпълнители. Другата е за необикновени хора тук, около нас. Няма да издавам повече, ще кажа само, че вероятно някои от тези „образи“ са ви познати от улиците на София. Третаma е свързана с влюбени двойки, обичам да ги наблюдавам. Сега като ти го казвам, си мисля, че между всички тези серии има обща нишка. Сигурно тази емоционалност, за която спомена.


Вляво: Децата, щастливи с играчките си, Вдясно: Баба Росица, която настоява: „Старо съм, мило, старо…”
Колко време си даваш, за да натрупаш материал по темите? Важното е да работя. Не планирам, снимките сами водят идеята. Странно, но е точно както в живота. Когато му позволиш да те води, неизбежно стигаш до това, което е твоето.