Картини от една изложба – ярки цветове, избуяваща енергия, завладяващи емоции… Авторката им Миряна Тодорова е от събитията на сцената в София през 2021-ва. Академична, аналитична, артистична: говори четири езика, но въпреки че от години живее по света, българският й е брилянтно чист. Миряна си носи автентичност в ДНК-то: дядо й рисува пейзажи, портрети, икони и стенописи, а родителите й са архитекти.
D!VA представя младата дама, която е глътка свеж кислород сред сложния, тежък и сякаш до безкрайност декадентски пейзаж, в който виреят тукашните й връстници – живописци, графици, пърформъри.
Началото край Темза
„На 18 заминах да уча живопис в „Cентрал Сейнт Мартинс“ в Лондон. Сбъдната мечта, толкова бях слушала за този колеж, за авангардността му, за това колко е отворен към провокацията и фурорите, за комбинацията между изящното изкуство и модата… Обаче се оказа, че ми е много трудно, въпреки че сестра ми по това време тъкмо завършваше в Оксфорд. Бях като паднала от Марс. Най-силният психически трус в живота ми. Явно бях заминала, без да се информирам достатъчно – най-вече за развитието на живописта. Вътрешно се борех със себе си и вечери наред ревях. Страдах от студенината, дистанцията и йерархията, които не разбирах. Готиното бе, че другите около мен, идващи буквално от целия свят, вдигаха духа ми. Помагаха да правя творбите си, да ходя по откривания и клубове, често ме включваха в пърформанси. Приятели, които учеха мода, ме снимаха в абстрактните си фотосесии или ме пускаха в предизвикателните си ревюта. На едно от тях ми сложиха странни скулптурни форми в косата като клони на дърво, което расте от тялото ми. Тези акции ме запалиха да експериментирам. И досега ме държи силният порив да пробвам. Оттогава е страстта ми към яркостта, материите, текстурите – да си крещящ, да те видят, да комбинираш различни култури. Голяма тръпка е да създаваш нещо с някого – да станеш лице примерно на колекцията му, а после той да влезе в картината ти. И да се завърти кръгът, така необходим за движението, за да се получи енергията, която се предава от един на друг. И ставайки клетка от нещо ново и общо, да се променяш, да изненадваш и себе си.
Но каквото и да правех в Лондон, всичките ми професори се държаха ужасно надменно: или подминаваха картините ми, без да кажат нищо, все едно нямаше смисъл да коментират, или се провикваха: „С тези светли и ярки цветове закъде си тръгнала? По добре върви да ги продаваш по Средиземноморието!” Настъпваше нова серия от тръшкане, но за мен нямаше опция да използвам само сиви и тежки тонове, които според някои бяха по-сложни и задълбочени. А после се случи нещо странно – същият този професор, който най-много ме режеше за силната палитра, откри изложба с платна, които много приличаха на моите. Лицемерието определено блуждаеше навсякъде, но и аз бях много млада и зелена, тепърва разбирах какво е да си съвременен художник, измислящ сам какво и как да рисува. Ако днес се озова там – със сегашните ми самочувствие и опит, хич няма да позволя да ме сриват. Но истината е, че трябва много да си чел и да си гледал. Един от най-близките ми приятели разправяше, че за една година в Лондон съм минала със 100 напред в познанията си в историята на изкуството. Но тогава из повечето галерии край Темза всичко беше сиво и агресия. А формулата на успеха предъвкваше противоречивия Деймиън Хърст и затварянето на животни в стъклени витрини.“
Гонки из улиците на Вечния град
След като завършва „Сентрал Сейнт Мартинс“, Миряна записва в Рим анимация в IED – Eвропейския институт за дизайн, но междувременно рисува в големи формати. Излага ги по пазарите, за да променя средата. Но това не й е достатъчно – иска й се да наслагва нови реалности във всекидневието. И започва да снима видеа, в които тя е основният герой. А веселбата във Вечния град е голяма. „Накачулвахме се в автомобилите и започваше едно циркулиране, постоянно пеехме, ядяхме сладолед, редяхме се за топли кроасани в 4 сутринта. Но в Италия историята тежи във въздуха и никой не вярваше, че ей така, с лека ръка, ще успея, защото съм талантлива, или защото се боря, или понеже работя непрекъснато. Витаеше разбирането, че всеки от нас трябва да е търпелив и да чака, докато му дойде времето“, връща лентата Миряна. Но понеже тя не е от най-търпеливите, снима анимационен филм – тотално абсурден и авангарден като техника, суперсложен за изпълнение. Никой не вярва, че има шанс да го довърши – всички очакват да се издъни. Всеки кадър е рисуван с маслени бои, после обработван дигитално и комбиниран със стоп моушън… Голяма играчка. На конкурса за късометражки към института печели точно въпросната лента. „Понякога това, което искаш, е абсурдно и странно за другите, но е твоето и е хубаво“, искрена е Миряна, която в онзи момент получава примамливо предложение да работи в телевизията.
Със световни архитекти в Барселона
Но понеже си е шило, което в торба не стои, излита за Барселона – за да работи година с архитекти в проекти, посветени на промяната в публични пространства. Така попада в обкръжението на световноизвестните Руди Бауер и Сантяго Сирухеда. А понеже градът на великия Антонио Гауди зарежда не само с позитивни флуиди, но и с много естетика, българката се чувства там като риба във вода – и в бизнеса, и в любовта. Но настъпва поредният обрат в битието на момичето, което не спира да рисува – пристига писмо, че е приета в най-рейтинговото училище за визуални изкуства в Ню Йорк: престижно, скъпо и труднодостъпно. И Миряна няма как да се откаже от сбъдването на пореден сън – прелита над океана и започва пак отначало.
В центрофугата Ню Йорк
През първите месеци е ошашавена. Всичко наоколо се движи на супербързи обороти, а умът и рефлексите й трябва да щракат десет пъти по-бързо, отколкото в Европа. Но центрофугата, наречена за благозвучие Ню Йорк, й харесва още от предишното й делово посещение, когато създава огромни картини, в които комбинира ярки багри с колажни техники и графити, вдъхновени от улицата. Защото мегаполисът е нейното място.
