Обикновено се събуждам към 7. По това време мъжът ми вече е станал, много често и излязъл, синът ми още спи. А аз се протягам към телефона и пиша „Добро утро!“ на тях – моите момичета. Така започват дните ми.
„Моите момичета“ са група от 20 жени във Фейсбук. Познаваме се от около 15 години, от един женски форум. Тогава децата ни бяха все още бебета, а ние – все още млади. И някак между цялото „акахме и папкахме“ успяхме да се разпознаем и да усетим, че има още толкова много неща, за които да си говорим.
Днес децата ни са пораснали. Някои от тях ни вбесяват с пубертетските си изцепки, други вече са в двайсетте си, взели живота си в ръце и напът да ни направят баби. Има и трети, които тепърва прохождат – защото може и да са минали 15 години, но ние все още сме млади.
Това, което започна като взаимна симпатия и сходно чувство за хумор, прерасна в лични съобщения, групови чатове в Скайп и група във Фейсбук. И в крайна сметка – в една част от живота ни, която е много важна за всички нас, по един куп причини. За подкрепа, за съвет, за отдушник или просто да си говорим глупости и да се смеем с глас и сълзи пред мониторите.
С част от тези жени сме се виждали наживо и сме пили кафе (или друго) като „нормалните хора“. С повечето не сме. Живеем в различни градове, в различни държави. С някои от тях вероятно няма да се видим никога. Това не променя нещата между нас. Картичките, колетите, среднощните чатове и срещите в Зуум стигат там, където ние самите не можем.
За всичките тези години минахме заедно през какво ли не. Смяна на местоработи и професии. Смяна на местоживеене. Разводи, нови любови, нови бебета. Загуби на близки хора. Страшни диагнози. И някак… просто минахме. Плакахме, радвахме се, смяхме се, държахме си ръцете – не „наистина“, но въпреки това много наистина.
Силата на женския кръг
е нещо, което открих късно, чак през втората половина на живота си. Като млада не се разбирах много с жените. Всъщност, не се разбирах много с хората като цяло. Винаги съм била особена – сега му викат „интроверт“, навремето си му викаха просто „бурсук“. В моя капсулиран свят си бях самодостатъчна и на пръсти броях хората, които допусках до себе си. Имах по една близка приятелка и толкова, повече не ми беше нужно. И близката приятелка се сменяше на всеки 5 до 7 години. Не защото преставах да я обичам, а защото животите ни тръгваха по различни линии. Поне това е по-щадящото обяснение. По-нещадящото е, че вероятно нямам капацитет да поддържам отношения, които вече не са ми интересни – ей така, заради доброто старо време, заради близостта, заради всичко, което сме преживели заедно. Завиждала съм на хората, които имат приятелства, продължаващи цял живот, и съм се чувствала гузно, неспособна на истинска и дълбока привързаност.
Това, че 90% от приятелките се заиграваха с гаджетата ми, въобще не ми помагаше. И не че съм станала подозрителна след първия случай, изобщо не. Аз съм човек, който прави едни и същи грешки десетки, стотици пъти, защото вярва, че този път вече ще е нормално, почтено и ще ми се обади такова, каквото съм повикала. Е, не става точно така. Но това е друга тема.
Така или иначе, доверието ми в жените беше сериозно подкопано. Дали съм се превърнала в женомразка? Едва ли, след като продължавах да се сприятелявам (и да съжалявам после). Нека кажем просто, че нямах особено високи очаквания.
Нямах особено високи очаквания и от тази група, защото тя беше направена на шега. За разпускане, за смях, за клюки, ей така, между другото. Вече казах, че съм имала само по една близка приятелка, нали? Убедено вярвах, че две жени могат да водят сериозни, интересни, задълбочени разговори, такива, каквито водя с мъже. Но съберат ли се повече от две, става кокошарник, така си мислех.
Е, този кокошарник
ме опроверга
Не защото не говорим на „кокоши“ теми – говорим, и още как. И за клюки, и за гримове, и за месечни цикли, и за мъже, и кой какво ще готви днес. Но между всичко това постепенно осъзнах нещо друго – тези жени са страхотни бойци. Всички до една. Преминаха през такива неща, през които мъж не би могъл да премине, без да се пречупи и да затъне в самосъжаление, хленч и сопол. Моите момичета са от оцеляващата порода. Дори онези от тях, които на пръв поглед са крехки и незрели, всъщност са толкова силни, че им се възхищавам от сърце.
И не само за силата им се възхищавам. 20 жени, всяка със своята професия, експертност и житейски опит, представяте ли си какъв ресурс е това? Какъвто и проблем да съм имала – здравословен, юридически, счетоводен или личен, те са били на линия с адекватен съвет и навременна помощ. Различните гледни точки към даден казус винаги са полезни, защото помагат да се погледнеш отстрани. И макар понякога това, което виждаш, да не ти харесва, все пак минимизира риска от грандиозен провал.
Извън рационалното и експертността започва едно друго поле – това на сетивността и на общата енергия. Когато една мисъл на добронамереност и подкрепа се умножи по 20, тя добива силата на заклинание. Ние сме ежедневни, битови вещици без други суперсили освен една – тази на женския кръг. В нашия делничен ковън стискаме палци, надяваме се, молим се и непоклатимо вярваме, че нещата ще се наредят за всяка от нас. И те се нареждат. През последните месеци покрай един личен мой проект за пореден път разбрах колко важни са за мен тези жени и колко мога да разчитам на тях. „Не съм свикнала на такава подкрепа“, признах им – аз, единакът, бурсукът. „Е, ами ще ти се наложи да свикнеш“ – отговори ми една от вещиците. Не знам дали някога ще успея да свикна или всеки път ще се изумявам, но усещането е страхотно – когато скочиш, 20 чифта ръце да те поемат, за да не се разбиеш.
15 години са много време, много възходи и много провали. Заедно изкарахме следродилните депресии, кризите на средната възраст, ще изкараме заедно и климактериума, само да сме живи и здрави. А после… после ще си купим красива вила в Прованс, Тоскана или в краен случай някъде из южното Черноморие и ще остареем заедно. Такива са плановете ни. На шега, разбира се, но знае ли човек? Понякога животът има изненадващо чувство за хумор.
Засега ми е достатъчно да знам, че утре сутрин ще ми пожелаят „Добро утро!“ и ще изпием кафето си заедно, преди да се захванем с животите си. Че мога да разчитам на подкрепата им за всичко, макар че невинаги умея да изразявам благодарността си. И че когато трябваше да напиша текст за женския месец, съвсем естествено беше да пиша за тях – моите момичета.
Ако сте останали с впечатлението, че всичко при нас върви по мед и масло, лъжете се. 20 ПМС-та на едно място няма как да съжителстват безоблачно. Караме се, цупим се, даваме непоискани съвети, настъпваме лични пространства повече от необходимото. Понякога побесняваме и раздаваме виртуални шамари. Понякога се обиждаме и напускаме групата. Но знаете ли кое е най-хубавото? Да имаш свободата да си тръгнеш, защото вътре в себе си знаеш, че има кой да те върне.
