Художничката Рада Цанкова живее и работи в Париж,
където е завършила Висше училище за
изящни изкуства и следдипломно обучение в ателието на Жан Мишел Алберола. Родена
е в София в семейството на Петър Цанков – един от основателите на първата рок група
в България „Бандараците“, композитор и член на група „Щурците“, и плакатистката
Вени Кантарджиева. Нейни картини са в колекциите на фондации като
Benetton, “Минко Балкански”, Сolas, Plage pour Art, Asilah Forum, Мароко.
Всяка изложба на
Рада е кратка спирка по пътя ѝ на живописец. „Временно“ е името,
което тя избира за последната, в която представя два последователни цикъла,
противоположни като атмосфера, в различни колорит и звучене, но обединени от
усещането за временно уловени мигове. В първия цикъл тя запечатва образи и
видения, в които претворява действителността по време на първия ковид период,
който затваряйки ни временно, ѝ дава възможността да се вгледа по-дълго в себе
си. Уединена в ателието си, недалеч от къщата на Моне в Живерни край бреговете
на Сена, Рада наблюдава как водата се отразява в листата на крайречните
дървета, преобразявайки се в трептяща вибрираща светлина по време на
разпукващата се пролет. „Експлозията, с която се събуждаше природата, ме
изпълваше с радостно вълнение и удивление, в силен контраст с тягостното
чувство, което предизвикваше световната здравна ситуация – усещането ми за
неизвестност и несигурност за бъдещето. Изолацията се оказа креативна –
разказва Рада и продължава:
– Есауира, градът на ветровете, както го наричат в Мароко, е вторият цикъл
картини. Естественият ми стремеж към освобождаване, уловените моментни пейзажи
ме пренесоха навън към усещането за слънце, вятър и природа. Възприятието ми за
света промени посоката си, станах част от прилив на екстровертно движение. Ослепителното
слънце създаваше ярки цветове и силни контрасти, които виждах навсякъде: между
горещината на пясъка и студенината на Атлантическия океан, между стихията на
вятъра, вълните следобед и покоя на езерните огледални морски води при залез. А
сенките, подгонени от бурния вятър, оживяват и се впускат в бяг“,
допълва Рада.
Рада, кажи ми защо и кога замина за Франция? Бях на 18 години. Беше мечта и тя се избистри в главата ми. Бях чувала от родителите ми за Художествената академия там, а френски учех от съвсем малка. И като стана време да избирам училище, се изправих пред дилемата София или Париж, като изобщо не знаех как ще стане за Париж. Завърших Седма гимназия. Кандидатствах тук „плакат“, което не ми беше на сърцето, защото нямам мисълта на плакатист, но не ме и приеха. Тогава кандидатствах и ме приеха в École des Beaux-Arts в Париж. Пратих досие с оригинални рисунки и след като бяха приети, трябваше да се явя на изпит по история на изкуството на френски език, среща с журито и рисунки на място. Подредиха се нещата добре за мен. Родителите на една приятелка ме поканиха да живея при тях. Тръгнах с папката и автобуса. Много вълнения и драми. Сама в Париж, но се оправих и имах къде да отида – при приятелското семейство Христофорови, помогнали на много млади хора във Франция.
И какво ти предложи съдбата? Беше много вълнуващо тогава. Имаше професори като Абраам Пинкас, българин от семейството на Жул Паскин, който беше в комисията. Имах силна класическа подготовка от България, добро ниво на рисунка, придобито от частни уроци. Имах и учители – Андрей Даниел, Греди Асса. Приеха ме и знаех, че моментът е ключов и моят живот е заложен на карта – дали ще тръгне в тази или в друга посока. Бях със съзнанието колко важно е този успех да се случи, защото не е само един изпит, а нещо съдбоносно. След това ме приеха в ателието на Жан Мишел Алберола, един от водещите преподаватели художници. С френския нямах никакъв проблем, защото го учех непрекъснато, ходех на Алианс, с баба ми (майката на баща ми) си говорех на френски, защото тя беше в Гренобъл. Всичко се нареди по ноти просто защото много го исках.
Разкажи ни за майка ти и баща ти, как преживяха, че толкова млада ги напусна и отиде да учиш в чужбина? Ами той никога не ми е говорил за това. (Баща ѝ присъства на интервюто ни – б.а.). Имам братя – Асен, който е музикант в Париж, и Камен Балкански от страна на майка ми, който живее тук. Баща ми е музикант, композитор, първия барабанист на „Щурците“, създали са я като са били млади, дори баба ми е участвала при измислянето на името на групата заедно с майката на Кирил Маричков, те са предложили да заимстват „Щурците“ от прекрасната приказка „Щурец и мравка“. Майка ми Вени Кантарджиева е имала първи брак. Тя ми предаде реално желанието да рисувам и да се занимавам с това изкуство.
В разговора се намесва бащата на Рада – Пепи Цанков: Тя, като беше малко детенце, попълваше разни картинки за оцветяване бързо и сръчно. Спомням си, че Вени (жена ми) направи един плакат за някакво международно участие и понеже Рада рисуваше едни човечета непрекъснато, ама човечета в най-различни състояния, както и досега ги рисува, и казват, че това е вид естетика – „мравизъм“, изпълни плаката с тези човечета. Виждаш някаква форма и движение в едър мащаб, но когато се вгледаш, виждаш, че тази форма е създадена от хиляди, хиляди човечета. Рисуваше изключително прецизно, а ръката ѝ летеше. И тогава Вени реши да направи този плакат – земното кълбо, обгърнато от речни течения. И възложи на Рада да ги напълни с човечета. Тя беше много малка. Седеше на столчето, рисуваше с хъс, без да се отегчи. Всякакви човечета, в различно състояние, пози, жестове, гоненици. И го направиха. Сложи им и имена на братовчеди и приятели. Майка ѝ получи награда за този плакат. Та никога не сме се съмнявали, че тя си се роди художник. Една от картините на Рада е десетметрова на метър и осемдесет, пак с тези милиони човечета.
Родителите ти не те ли подтикнаха към музиката? Свирех на китара. Рисувала съм с музика, когато баща ми композираше в съседната стая на пианото. Винаги имаше музика. И досега работя на музика.
А във Франция научи ли се на академично рисуване? Дори когато рисувах живопис, бях на границата. Теглеше ме все пак рисунъкът и не знаех кое да избера – живопис или рисунка. Вървях към светлото изграждане. Професор Жан Мишел Алберола беше по-скоро концептуален. Той видя, че имам академична подготовка, после ни купи един сандък с книги и каза: „Първо ги прочетете и после ще говорим.“ Имаше линии на професори, с ателиета, в съвсем различни посоки на изобразителното изкуство. Алберола ни каза: „А, искате да рисувате, да правите живопис? Трябва да правите кино. Живописта е умряла.“ Провокираше ни много. Започнахме да рисуваме големи формати, преобърнаха се малко нещата. На втората година му казах, че съм се загубила, а професорът ми отговори, че е чудесно и че точно това е трябвало да се случи. И така ми даде една точка за нов старт. Тоест да ползвам това, което знам, в друга посока. Да се отворя към една свобода, в която всичко е възможно. Да видя света по моя начин. Той обърна светогледа ми. Разбира се, в академията имаше и много интересни срещи с големи художници, с филмови режисьори, писатели, артисти. Канеха хора от всички браншове да ни говорят за работата си.
