„Започнах да се харесвам“, казва ми Росица Якобс, когато говорим за снимки, с които да илюстрираме интервюто ѝ. Правим го в София, където тя се връща от време на време, за да се погрижи за родителите си. Иначе постоянно живее в Банско, където през 2022 година завършва книгата си „Умрях, за да живея!“. Там, в полите на Пирин, Росица е набрала 10 кг джанки и точно днес сутринта е направила от тях сок, с който държи да ме почерпи.
Чули сме се за първи път предния ден, аз съм обяснила, че поводът да я потърся, е втората ѝ книга „12 рецепти за щастие“, естествено продължение на първата, станала бестселър и превърнала авторката в търсен медиен събеседник. Росица казва, че няма нищо против да се срещнем, като предлага да отида у тях. По-късно ще ми довери, че досега не е канила журналисти у дома си, както и че решението да направи изключение за мен, дошло спонтанно. Както впрочем взема всички решения в живота си след като е имала преживяване близко до смъртта преди повече от 16 години.
На 25 март 2008 г. рано сутринта Росица Якобс подкарва колата си към офиса на фирмата, за която работи в Ротердам, Нидерландия. Бърза, в първия работен ден след Великден я чакат срещи с клиенти от САЩ, Великобритания, Русия и Казахстан. Не отчита, че пътят е заледен и на ляв завой колата излита от него и пада в канал. Росица е изгубила съзнание, няма спомен как са я извадили и откарали в интензивното отделение на болницата в Утрехт. Скенерът показва счупен на две места втори шиен прешлен, повече от осем кръвоизлива в мозъка, травма на гръдния кош… В състояние на дълбока кома монтират на главата ѝ метална конструкция, която да стабилизира гръбначния стълб в областта на шията – хало фрейм. Прогнозата за бъдещето на пациентката Якобс е мрачна – ако оживее, ще остане парализирана от шията надолу и ще вегетира като нечленоразделен индивид. Прогнозата на лекарите. Но Вселената има други планове за Росица. Тя научава за тях, реейки се в една чудна, галеща, топла светлина, която ѝ дава чувство за пълна защитеност и закрила. Но научава и това, че трябва да се върне в тялото си, в „онази руина там, долу, която изтляваше в последните си мигове живот“. Уверена, че следите от катастрофата върху здравето ѝ ще бъдат напълно заличени.
Надига се на собствените си крака само десет дни след като е била докарана в интензивното в напълно безпомощно състояние, за да падне и да прибави от травмите от катастрофата нови кръвоизливи и счупвания. Този път я поставят в изкуствена кома, оперират я и я интубират. А тя отново напуска „къщичката, където живее нейното „аз“, и отново се връща към живота тук и сега.
За всичко случило се с нея след преживяването близко до смъртта – не веднъж, а два пъти – Росица Якобс разказва в книгата си „Умрях, за да живея!“. А осмислила живота си поновому, бива подтикната да сподели с читателите и своите „12 рецепти за щастие“.
Г-жо Якобс, от всичко, което зная за вас, се питам защо преди катастрофата не сте имала усещането за щастие. Та вие сте била успешна личност, постигайки детските си мечти, нищо не ви е липсвало, за да чувствате пълнота и пълен комфорт. Ако оставим щастието ни да зависи от това дали се случват или не определени неща отвън, то няма да го преживеем. Щастието според мен не е нито субект, нито обект на причинно следствена връзка. Не ми трябва да се случват специални неща, за да съм щастлива. Щастието, както аз го разбирам, е състояние на душата. Удовлетвореност, радост, обич и изобилие отвътре. И нагласа на личността. Преди бях меланхолична, живеех със сложни въпроси, които трябваше да решавам. Все нещо не ми достигаше, все нещо трябваше да постигна, все имаше нещо, с което трябваше да се преборя. Много често се усещах сама, усещах липса на цялостност, което е присъщо на голяма част от хората.
След катастрофата ми от 2008 г. от човек изцяло потопен в материалното, от човек, който живее единствено за кариерата си и за реализацията си в много силно конкурентните професионални среди на Западна Европа, аз изпитах дълбоката нужда да намиря обяснение на това какво точно се случи с мен, докато лежах в дълбока кома, и да го проумея. Тогава в живота ми „случайно“ се появиха хора, които ми казаха, че не не съм луда или мозъчно увредена, че най-вероятно тогава в комата съм имала не халюцинации, а близко до смъртта преживяване. Тези хора, които просто „случайно“ се бяха появили в живота ме, ме насочиха да чета книги в областта на науката за близките да смъртта изживявания, която възниква през 1968 г. с дисертацията на американския лекар, философ и изследовател Реймънд Муди (Raymond Moody), издадена като книга под името „Живот след живота“ (“ Life after Life”). Тази книга, както и „Безкрайното съзнание“ (Eindeloos bewustzijn”) на холандския професор Пим фан Ломел (Pim van Lommel) откриха нови хоризонти за мен, помогнаха ми да си обясня какво точно се случи с мен, тогава когато попаднах в друго измерение, където имах невероятно интензивни и незабравими изживявания.
Потрябваха ми години, докато развия съзнанието на физически и психически изцяло здрав и пълноценен човек, докато престана да се прикривам, коя съм аз всъщност и да лъжа какво ме занимава. От живот, отдаден изцяло на кариерата и материалното благополучие, аз се пренасочих и съсредоточих върху духовното си израстване. От идеята за недостиг – да получа, да взема, да постигна, към усещане за изобилие – колко много ми се даде. Както каза моята енергийна терапевтка, на тебе ти се даде много, сега е ред ти да дадеш.
С какво друго сега сте различна от жената преди катастрофата? Не планирам в детайли. Оставям в живота ми от само себе си да идват неща, които колкото и да се мъча, не бих могла да измисля. „Ти си чудо“ ми казваха хора, прочели първата ми книга. Не, аз съм каналът, през който се случи чудото. В болницата, а по-късно и в работата ми, аз му проправях път. Защото в начина, по който е подреден животът ни, в институциите, които трябва да го регулират и да направляват, то е невъзможно. Те са създадени, за да не се случи чудото. Животът ни е устроен така, планиран и разграфен, за да няма в него чудеса.
Чудото се е случило с помощта на енергийната терапевтка, която условно наричате Тея. Как ѝ се отплатихте и за това, че ви вдигна на крака, а няколко месеца след излизането от болницата ви е помогнала да се отървете от бързо нарастващо новообразувание в гърлото, отнело гласа ви и способността да се храните? Първата ми книга е посветена на нея. Дафи е завинаги неразделна част от мен и моя живот, няма думи и материални неща, с които бих могла да изразя дълбоката си обич, признателност и възхищение към нея. Казано е „Направи добро и го хвърли като хляб във водата. Никога няма да се върне при теб, но ще иде при други, които имат нужда.“ Дафи е в сърцето ми и аз всеки ден благодаря на Бог, че ми е отредено да познавам и да изживявам близостта си с нея в това измерение. Тя прави чудеса и с други хора. Пред очите ми продължават да се случват чудеса благодарение на Дафи, пардон ,„Тея“, Божествената.
Росица Якобс в софийския си дом, където е част от колекцията ѝ наивизъм и магически реализъм
Фотография / Добрин Кашавелов
В книгата си „Умрях, за да живея!“ оспорвате методите на традиционната медицина и въздавате единствено на лечението с прана. До събитията през март 2008-а не ми бе хрумвало да пробвам други лечения освен предложените от официалната медицина. Пътуването в друго измерение – безкрайна разкошна светлина, топлина, закрила, радост, утеха, любов, ми донесе и информация. Когато трябваше да се върна обратно в руината, така определях тялото си – имах много въпроси, не можех да се върна в развалина. И тогава ми се даде информация – всички отговори бяха там, включително и това, че руината ще се възстанови и ще мога да тичам отново. Всяка клетка от тялото ми знаеше това, когато се върнах в него. Информацията бе тотална, съвсем друг вид знаене…
Тук искам да изкажа дълбоката си благодарност към лекарите в Университетската болница в Утрехт, Нидерлавдия затова, че закрепиха и поддържаха тялото ми в перфектно състояние по време на онези повече от 5 дни, прекарани в състояние на дълбока кома с установена мозъчна смърт, докато аз се реех в другото измерение. Ако лекарите не бяха си свършили толкова добре работата и тялото ми бе загинало, аз нямаше да има къде да се върна, а камо ли да се възстановя на 100%.
Събуждайки се от кома, бях парализирана от врата надолу, лекарите казваха, че това няма да се промени. Според изследванията твърдяха, че над 50% от мозъчната ми кора е увредена непоправимо. Бяха преброили осем кръвоизлива, един от тях във фронталния кортекс. Аз обаче не исках да ги слушам, започнах да ги гоня от интензивното, когато идваха на визитация. Знаете ли, когато се оставим да ни вкарат в определен коловоз – детето ни да е в еди коя си детска градина, да носим точно тази марка дрехи, да членуваме в еди кой си клуб – това ни отделя от себе си и ни прави нещастни. Следването на стереотипи не е за мен, винаги съм правила обратното. И никога не се оставих да бъда вкарана в коловоз, дори тогава, когато животът ми висеше на косъм.
Сигурно са повече от една причините за връщането ви в България, но коя е основната? На 29 декември 2021-ва си купих еднопосочен билет за София след 22 години в Нидерландия се прибрах в България с едно куфарче ръчен багаж и котето ми Сири. Ковид пандемията доведе до срив на детските ми мечти за един свободен свят, където бих могла напълно да се реализирам и да развия всичките си заложби и умения. Свобода на словото, свобода на духа, двобода на избора, демокрация, уважение към личността на човека и волята му – всичко рухна в рамките само на няколко месеца през 2020 г. Вървях по тъмните улици на Амстердам, с неосветени, затворени магазини и кафенета, свят без светлина, без хора, без глъчка и смях… Питах се къде съм попаднала и защо си причинявам всичко това. Чувствах се като във филма „Сталкер“ на Тарковски… И тогава казах довиждане на Биг Брадър и на затвора, където се оказа, че съм попаднала.
Решението да се завърна в България не беше спонтанно, а бе назрявало с времето след катастрофата, когато за първи път ме споходи тази идея. Свързано е и с дълга ми към моите родители – баща ми е на 93, мама на 82 и имах потребност да съм до тях. Отгледана съм от баба ми. Живели сме три поколения под един покрив и съм възпитана в почит към възрастните. В Нидерландия баба и дядо си имат собствен живот, който завършва в старчески дом, един вид птицеферма за хора. Идеални условия, но пълна стерилност – без любимите си предмети, без домашни любимци живеят хората от третата възраст, а децата и внуците им идват да ги посещават един-два пъти месечно, ако въобще се сетят. Нечовешко ми изглежда това. . И си казах, че никога няма да изпратя родителите си в старчески дом, а ще ги оставя сред техните картини и любими неща у дома.
Силното индивидуализиране на западните общества ги прави душевно и емоционално бедни. Колкото повече имат, толкова по-малко се нуждаят един от друг, смятат, че всичко могат да си купят с пари. Живеейки в общество, където индивидуализмът е взел такава преднина, поисках да се върна в семейството си и да бъда близко до любимите си хора. Сама, без роднини, усетих, че единствено успехите в кариерата и материалното благополучие не могат да ме стоплят.
Лесно ли беше да прекратите успешната си кариера? Не съм от хората, които се връщат защото не могат да пробият и да успеят на Запад, а точно обратно. Имам три висши образования, доктор на правните науки с пълно отличие. Реализирала съм се до най-високото ниво в професионално и обществено отношение, бях и в браншовата организация на фирмите, извършващи консултантски услуги в цяла Нидерландия.
Промяната в мен след близкото до смъртта изживяване доведе до прекратяването на членството ми в различни клубове, социални и професионални. Дадох си сметка, че това не ми носи нищо друго освен престиж. А престижът и това какво ще кажат другите за мен тотално спря да ме интересува след завръщането ми обратно в това измерение.
Тъкмо се бях издигнала до член на управителния съвет в една от четирите най-големи фирми в света в съответния бранш, когато през 2017 година поех ангажимент към бизнеса на мой приятел, който си отиде внезапно и много рано. Поех ръководството на фирмата, броени месеци преди да фалира, но само в рамките на година и половина я вдигнах на крака и тя утрои оборота и чистата си печалба. Така 5 години. С това завърши и периодът ми на реализация във всяко едно отношение.
Фотография / Добрин Кашавелов
Прочитайки книгата ви, смятам, че поне за едно нещо е трябвало да повярвате на лекарите. Цитирам: „Започнаха да обясняват, че аз никога вече няма да бъда същата, както преди катастрофата, че характерът и личността ми ще се изменят, че аз ще се държа по друг начин и ще реагирам по друг начин.“ Може ли да се каже, че сега сте на 16 години от втория си живот? Изживях смъртта като освобождение и облекчение, полет нагоре. Попаднах в друго измерение, останала без материална обвивка. Като малка частица от голямото цяло се почувствах защитена и свободна. Разбрах, че когато сме разделени на аз, ти, той, ние сме уязвими. Но когато сме едно цяло, не може нищо да ни се случи. Цялото не пропада и не се губи. Преминах през период, в който се научих да превъзмогвам себе си и да се потапям в усещането на това да съм само малка част от цялото, от единното.
Това ли е причината вече да се харесвате, след като преди не сте? Като външност не се харесвах, никога не съм била от красивите момичета. А сега се харесвам, защото намерих човека до себе си, който ме направи красива – Симеон (партньорът на Росица Якобс – бел. ред.). Започнах да се харесвам на снимките, които Симеон ми прави. А сега дори като се оглеждам в огледалото, се харесвам!
Каква сте била като малка? Хм, родена съм като вегетарианка – имах алергия към всякакъв животински белтък. Това ми пречеше като ученичка да ходя на лагери и екскурзии, защото за мен трябваше да се готви отделно. Просто повръщах, ако в храната имаше нещо с животински произход. Не се чувствах дефектна или ощетена, напротив чувствах се по-различна. Във всяка част от цялото Творецът проявява своята творческа енергия.
По-малък и по-весел дефект е клаустрофобията, от която страдам. Не можех да спя в палатка. И по време на едно екскурзионно летуване спях с тяло в палатката и глава навън. Но цялото звездно небе бе мое! Клаустрофобията доведе до това да си издействам по-добри места в самолетите, с които непрекъснато летях, както и по-големи хотелски стаи, дори сюити. В „12 рецепти за щастие“ разказвам как от дефектите си ние можем да направим предимство, ако не се взимаме толкова на сериозно и се оставим тази игра, наречена живот, сама да ни води.
Ако имате възможност да се върнете в миналото, кой точно момент бихте избрали, за да промените нещо? Връщате ме към Ницше, който бе тема на магистратурата ми по философия. Свръхчовекът на Ницше не съжалява за нито един избор, който е правил. И аз не съжалявам за нито един избор, който съм направила, дори за разрушителните, защото те са ме придвижвали напред. И от грешните съм се учила повече.
На втория тест на Ницше за свръхчовека – ако 1000 пъти се прераждате и 1000 пъти стоите пред същия избор, ще го направите ли, аз отговарям с да и го взимам! Но на третия тест обаче ме скъсват – ако всички хора са изправени пред този избор и го направят като вас, това добре ли е? Не е, ако всички като мен решат да нямат деца. Човечеството ще свърши и това не е ОК.
Съученичките и приятелките ми казват, че още от 13-годишна съм афиширала, че не искам да имам деца. и нито веднъж досега не съм преразглеждала този избор. Смятам, че е правилният за мен. Между другото, в Нидерландия над 30 процента от жените отказват да раждат, посвещавайки се на професионална реализация. Но пък останалите имат по повече от две деца; колкото по-висок е стандартът на живот на едно семейство, толкова повече деца има в него, понякога и четири, и пет. Майката обаче не работи.
Фотография / Добрин Кашавелов
Какво четете? В момента чета Дънов, но винаги по две-три книги седмично. С удоволствие чета и Владимир Зарев, с дъщеря му Неда пораснахме заедно, и Пол Остер, и Руперт Шелдрейк, и не на последно място Милан Кундера и Габриел Гарсия Маркес. (Показва ми цялата колекция от романи на Себастиан Фитцек, на немски, разбира се.)
Впечатлена съм от специализираната литература, която сте прочела, търсейки информация за близкото до смъртта преживяване. По-голямата част от нея е на английски; пишете в книгата си, че той, заедно с руския и късата ви памет е бил напълно изчезнал след комата. Да, събуждайки се от изкуствената кома, в която ме поставиха след злощастния ми опит да стана и да тръгна само дни след катастрофата и почти веднага след излизането ми от кома, съм говорела първо само на немски, после на български и нидерландски. От английския и руския, с които боравех свободно и работех, нямаше и следа. За мен бе предизвикателство заедно с останалите по време на възстановяването ми да си върна уменията, за да мога да работя отново пълноценно. Започнах с упражнения, с папагалско повтаряне на думи и изрази. После си поисках книги, които да чета. Виждах редовете не като хоризонтални линии, а като вълни, при това с различна дълбочина. Криех се, за да не види никой как въртя книгата или страницата на документа пред себе си. Дори когато вече ходех на работа за по няколко часа на ден, не можех да виждам добре текстовете 6-7 месеца след катастрофата.
Шофирате ли сега? Две години след катастрофата не шофирах. Сега пак го правя, но вече не бързам. Защото съм пристигнала. Аз вече съм там, в себе си. Симеон се побърква, когато по магистралата карам с 80-90 км/ч. Но аз се наслаждавам на момента.
Как поддържате физическата си форма? Всяка сутрин правя по половин час гимнастика, комбинация от упражнения, йога и дишане. Ходя по 12-15 км на ден пеша. Вече не мога да тичам, защото се възпали колянното ми сухожилие. Впрочем преодолях болката с помощта само на хомеопатия, като сама си намерих средствата и си определих дозите. От 2008-ма не съм пила никакви лекарства. Всяка година си правя профилактични прегледи. Докато живеех в Нидерландия, постех от 5-8 дни в един австрийски манастир по системата на Бухингер-Люцнер само на вода и по половин чаша плодов сок на ден.
