Зеленото ми лято

Фотография iStock

Синьо. Цветът на лятото по подразбиране е синьото. Като небето, като морето, като очите на летния флирт. Моето обаче винаги е било зелено. И бодливо

Когато ме попитат откъде съм, ми е трудно да отговоря. Като при повечето деца от моето поколение първите ми години минаха в сноване между домовете на двете ми баби. После почти неусетно дойдоха квартирите и общежитията, автогарите, саковете, пътуванията, животът от типа „минавам само за малко“. И макар вече двайсет години да съм уседнала, все още пазя някои от номадските си инстинкти – мога да вдигам тежко, да събера за десет минути най-необходимото, да не се привързвам прекалено.

Но през цялото това време едно нещо е неизменно и сигурно – родопската ми кръв. Невидимата ръка, която ме хваща за гърлото, когато чуя гайда. Усещането за вътрешното „у дома“, на което дори не му е нужно конкретно място, стига му само да улови отнякъде миризма на смола или отблясък от спомен. Нося планината навсякъде със себе си – татуирана в сърцето ми, запечатана в ирисите ми, продължена в гените ми. Моята си планина.

Морето… Разбира се, че обичах морето и все още го обичам. Странно, непонятно, необятно, привличащо и плашещо. Няколко дни, в които да излезеш от черупката на обичайното и да бъдеш нещо различно – русалка, делфин, пират, каквото си поискаш. С нетърпение чакам тези дни и солта по кожата си. Но лятото, моето лято,

не е морско

То е зелено. Като борови иглички, като нацъфтяла ливада, като ледената вода на планински поток. В моето лято има ягоди и боровинки, мащерка и кантарион, сърни и лисици, пъстърви и пататници. Планини, които полягат спокойно като жени, върхове и крепости, несравнимото с нищо усещане да гледаш света отвисоко. Има роса, езера и крайпътни чешми, каменни мостове и къщи с прозорци като очи. По три месеца всяка година от седмата до осемнайстата ми, а след това – колкото мога.

Всичко започна, когато едната ми леля реши да остави големия град и да стане хижарка. Днес биха го нарекли дауншифтинг. Тогава беше просто някакво нейно житейско решение. Може би връщане към корените – хижата в сърцето на Родопите е била построена от нейния баща (и мой дядо) някъде в средата на миналия век. За мен тя беше част от детската ми митология  заради историите, които баба и дядо ми разказваха. Знаех всички детайли за хижата, за поляните наоколо, за тъмната прегръдка на гората още преди да съм я виждала, рисувах я във въображението си отново и отново.

Когато леля ми се качи горе и предложи да ме оставят при нея за лятото, светът ми се промени. Тогава все още не знаех как и колко. Днес си давам сметка, че най-важните неща за живота съм научила там. И пак там на 7 години получих най-невъобразимо хубавия подарък –

свободата

Бях страшно злоядо дете и първата половина от детството ми мина в отчаяни опити на роднините да ме накарат да ям – мъчителни и за мен, и за тях. Сърцето ми се свиваше по три пъти на ден, даже четири, ако броим следобедната закуска. До деня, в който се качих на хижата. „Гладна ли си“, попита леля ми. „Не съм!“, отговорих отбранително аз и се настроих за битка. „Добре – каза леля ми, – като огладнееш, знаеш къде е яденето.“ Толкова. Същото се повтори и с обличането, и с прибирането. Всичко беше лесно и просто при нея – ям, когато съм гладна, обличам се, когато ми е студено, и имам достатъчно ум в главата да се прибера навреме. Така научих първия си урок – свободата е безценна и всеки я заслужава.

Все още невярваща на късмета си, започнах да опознавам планината. Сутрин грабвах  филия с масло и излизах. Понякога дори без обувки, боса. Скиторех от светло до тъмно из гората като Маугли, без да се налага да ям, да бъда послушна, да оправдавам очаквания. Бях просто едно диво, рошаво, некъпано и щастливо хлапе с черни ходила и драскотини по краката, което открива света. Берях диви ягоди и ги нижех на сламка, за да си ги изям бавничко една по една по-късно. Дъвчех дъвка от смола. Ръсех си раните с прахан, за да заздравеят. Позволявах на мравките да полазят по пръстите ми, после внимателно ги изтръсквах и облизвах мравчената киселина. Случвало се е цял ден да наблюдавам мравуняк или да гледам облаците. Така научих втория си урок – всички сме част от

едно цяло

и никой не е по-важен от другия. Лежах в тревата и бях по-малка от мравките, по-голяма от облаците, точно такава, каквато трябва да съм, на мястото, на което трябва да съм, частица от вълшебството, наречено живот.

Понякога излизахме заедно с леля ми и събирахме зимнина. Научих се да разпознавам кои гъби стават за ядене и от кои да стоя далече, кои билки са хубави за чай и кои лекуват, къде се крият ягодите и боровинките. Вечер се прибирахме уморени и доволни, слагахме билките да се сушат, пържехме гъбите и варяхме сладко в огромни хижарски тави в някакъв почти алхимичен ритуал. „Не забравяй – повтаряше ми тя, – каквото и да береш, колкото и да береш, винаги оставяй да има и за другите, за животните и за хората, които ще дойдат след теб. Набери само толкова, колкото ти трябва, не повече. И никога не изскубвай с корените, за да може да порасне и другото лято.“

Години по-късно, когато открих Кастанеда, с изумление прочетох почти буквално същото. Не, леля ми не го беше чела. Това беше простичката мъдрост, която държи света в хармония, и тя е една и съща навсякъде, независимо дали беше изречена от нея или от някакъв стар шаман. Аз пък научих третия си урок – когато минаваш през света, остави го такъв,

какъвто искаш да го намериш

Често съм се питала как така не ме е било страх да бродя сама, без телефон (разбира се), без никой да знае къде съм. Дивите животни бяха навсякъде, чувах шумовете им, виждах следите им – тук разровено от глиган коренище, там стъпки от мечка, понякога усещах, че ме наблюдават. И въпреки това не се страхувах. Бях убедена, че няма да ми направят нищо лошо, по някакъв начин се усещах една от тях, част от цялото. Веднъж се изгубих в гората и си намерих посоката по лишеите на дърветата и по слънцето. Абсолютно спокойна, с мисълта, че знам какво правя и че природата няма да ме излъже.

Когато леля ми почина преди две години, реших най-накрая да заведа сина си на тази прочута хижа, за която толкова много съм му разказвала. От двайсет години не бях ходила, знаех, че хижата не работи вече и никой не я стопанисва, но разрухата ме стресна. Нищо не беше така, както го помнех. И вероятно е излишно да казвам, че умрях от страх и подскачах като уплашен заек при всяко изпукване на съчка. Мисля, че тогава осъзнах четвъртия си урок – страхът се появява, когато се откъснеш

от истинската си същност

Когато благата на цивилизацията, информационният шум и предубежденията заглушат сърцето. Когато не се чувстваш на мястото си и си изгубил връзката с простите, с естествените неща.

Днес в градската гора се опитвам да живея така, както живеех тогава, и да не си забравям уроците. През повечето време ми е трудно, признавам. Но когато успея да открадна време и да се върна при планината, ми стига само да се събуя и да тръгна боса по поляните. И всичко се намества – точно така, както трябва да бъде.

Spread the love
Tags from the story
,
More from Дона Делова
Кривото огледалце на стената
„Не ти!“ – сопва ми се рязко огледалото в отговор на въпроса,...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *