Седемте смъртни гряха на социалните мрежи

Ако не си го постнал, не се е случило. Ако не си го казал, не си го и помислил. Ако не си онлайн, значи нямаш живот. Какво стана, по дяволите!

Имам един много приятен тийнейджърски спомен – абитуриентския ми бал. А майка ми щрака с ония фотоапарати, които едно време минаваха за „уау“ много преди появата на смартфоните, но всъщност си бяха чиста проба китайски. Пълни боклуци. Майка ми обаче кипеше от ентусиазъм и направи толкова много снимки, че направо се чудех къде ще ги сложим. Може би жената си е мислила, че това е единственият момент, в който може да ме види в официална рокля, и е решила да го запечата за бъдните поколения.

Откъде да знае, че днес, само едно десетилетие и половина по-късно, ще имам няколко официални рокли, множество снимки в различни пози с всяка от тях и че тя може да ги достигне само с едно натискане на бутоните на телефона си.

В крайна сметка – да се върна на бала, всички снимки тогава се събраха в има-няма един албум. От онези старите с твърди корици. Има ме във всякакви пози – в гръб, само отпред, в близък, в далечен план, как говоря по телефона, как говоря въобще, само на една или две снимки стоя мирно и гледам в обектива. Няма филтри, няма duck face, няма хора, които уж случайно са там, но всъщност позират.

И ако сега някой човек, роден след средата на 90-те или – не дай си боже, около новото хилядолетие, прочете този текст, първо ще ми се чуди за какъв албум точно говоря, а после и ще ми се смее. Снимките ми от бала са на хартия и още си ги пазя. Както и тези от първото ми момичешко море без родители.

Ако балът ми беше днес, всички снимки щяха да са минати през някой филтър, в най-добрия случай и чинно качени в Instagram. Фотосесията, която ще напълни първата страница от социалния профил, щеше задължително да е със събуждането – пухкави завивки, лакирани крачета, секси пижама, в идеалния случай – коте спи миловидно в ъгъла. Следващ кадър – пиене на кафе в компанията на красиви приятелки, но забързано, тъй като това е денят, в който малкото момиче/момче минава в света на големите. Следват снимки с оправяне на косата (задължително с големи ролки), слагането на грим (напоследък това все е очна линия), роклята в гардероба, роклята от някой артистичен ъгъл, селфи в огледалото (с роклята) в цял ръст, снимка с гостите, снимка с приятелите, още снимки с роклята…

Ако си по-отворен, правиш и кратко видео, което монтираш за социалните си приятели. Но него може би го оставяш за вечерта, когато всички, също минали през подобни фотосесии, танцуват на някое парче.

Ако социалните мрежи и всякакви онлайн платформи, в които човешката суета и его не спират да се изявяват, можеха да се оприличат на някой от седемте смъртни гряха (а те са: похот, леност, алчност, гняв, гордост, завист и лакомия ), то Instagram застава начело като апогей на гордостта. А както някои от вас може би знаят, именно гордостта затри главата на Гуинет Полтроу във филма „Седем”.

Ако реалният живот беше като този в Instagram,  всички щяхме да сме слаби, красиви, всеки да ни харесва, щяхме да ходим само на най-яките места с най-яките хора, да водим супердинамичен и интересен живот, да имаме пари за всичко, да носим най-яките дрехи, да караме най-добрите и икономични коли, да ползваме супертелефони, да не работим, а да живеем в постоянно забавление. Чаршафите ни винаги щяха да са бели и чисти, а малки котенца щяха да спят в ъгъла на леглото тихо и почтено, без да мяукат, да мачкат или да ходят до тоалетната. Не дай си боже!

В интернет непрекъснато се въртят онези селекции как изглеждат нещата в реалния живот и как в Instagram. Обожавам да ги преглеждам и да се смея с истинско чувство на самоирония, защото моят живот е точно като този не в Instagram.

Spread the love
Публикувано от
Още от Зорница Аспарухова

Оскар Айзък – коя не би искала да й пее в леглото

„Работата ми винаги е една и съща за мен. Между „начало“ и...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ