В Софийската градска художествена галерия 30 от тях разкриват тайните на живота
Павел Койчев и на 87 остава големият властелин на зрелището и смисъла в българската скулптура. Композициите на последния жив класик в жанра са кинематография, театър, карнавал, Библия, сюрреализъм, фентъзи, екшън… Неговите пришълци, както ги нарича кураторът Иво Милев, владеят до ноември залите на Софийската градска художествена галерия. В експозицията „Четирите елемента“ се дивим на хора и животни, на растения, небеса и природа, а около тях витае духът на Създателя. Тъкмо с него е диалогът на артиста, който с 30-те си фигуративни произведения в изложбата казва ако не всичко, то със сигурност много за света. Живописният Ной дърпа по водата надуваема лодка, пълна с четирикраки и летящи твари. Българският Адам подава цвете вместо ябълка на тукашна Ева, но изкушението си струва до последното листенце. Край тях е прочутата биволица на Павел Койчев, която, оцветена в лилаво преди, стигна дори до Венецианското биенале.
В инсталациите има много светлина. Всички искат да са свободни, да няма препятствия пред тях, да им е леко, да ходят, да плуват, да препускат, просто да не им пука. И заедно се опитват да пазят крехкото равновесие, върху което като по чудо продължава да се крепи грешният ни свят. А Койчев материализира петия елемент – вдъхновението, подпалено от Божията искра, провокирала го за интерпретациите на огъня, водата, земята и въздуха, за техните форми и метаморфози. Докато го прави и без да се подмазва на Господ, маестрото се съобразява със заповедите му, които може да бъдат „разчетени“ в посланията на персонажите му. Без дидактика, назидание или присъди – както и в „Оригиналите“, „Торен бръмбър“, „Доли или нещо за клониране“, „Високомерна разходка“, „Водна паша“, все скулптури, които възхищават зрителите от няколко генерации. Във всяка от тях, както и в сякаш оживелите притчи в СГХГ, се усеща изключителната личност на твореца – един от най-интересните мъже в гилдията, който искрено и често цитира приписваната на Сократ фраза „Знам, че нищо не знам“. Почитател и на китайската сентенция: „Когато допуснеш машината до себе си, сърцето ти става машинно – тогава забрави за пътя, няма да го постигнеш!“
„Човекът е обречен на общуване, въпреки че технологиите се опитват да го спъват. Хич не съм почитател на „онлайн“ и „виртуално“. Но се надявам, че моите скулптури водят към позитивни емоции“, споделя Павел Койчев.
От четирите елемента Койчев най-много обича земята. Още от детството, когато заради бомбардировките над София през Втората световна война го изпращат на село при роднини. Няколко месеца прекарва в Тодоричене, на пет километра от Луковит, където открива съвсем нов свят. Влюбва се в полята и животните – пасе биволи, работи на полето, само не може да оре.
Той е едва на шест, когато непознат мъж във влака го пита може ли да рисува. Отговаря „Не“. Изненадан, човекът му подарява новогодишна картичка със заек, захапал морков, и дете със сурвачка. Павел ги прерисува и оттам нататък нищо друго не го вълнува. „Влязох в Художествената гимназия в разгара на комунизма – през 1954-та. Още тогава осъзнах, че не ми е писано да бъда силен с цветовете. Господ дава различно. Има гении като Леонардо, но не са много. Тогава за първи път започнах да правя скулптура в мазето на училището.“ После го късат по рисуване. Справя се с поправителния и с обща оценка „среден“ избира скулптурата за специалност.
Не вижда нито една картина на световен автор в оригинал, докато не заминава за Будапеща десетина години по-късно. Андрей Лекарски, който по това време вече живее във Франция, сравнява женските и мъжките торсове на своя съученик с тези на Ботеро, а Павел Койчев дори не е чувал за феноменалния артист от Колумбия. В средата на 70-те е обявяван за формалист. Първите му ателиета са в антрета, мазета, сутерени, бараки. Минава доста време, докато напрегнатите ъгловати и ръбати форми на работите му започват да се успокояват и да се заоблят.
През 1968 г. млади интелектуалци се събират, за да обсъждат какво се случва в Чехия. Там Павел среща Калина. Сватбата е в края на същата тази размирна 68-а. Койчев е минал Рубикона на 30-те. „Ако не беше Калинка, щях да си ергенувам и досега“, сериозно обяснява той. Рисувал я е няколко пъти. Шегува се, че дори е „пробутвал“ портрета ѝ на изложба през соца, посветена на 9 септември.
Първата му самостоятелна изложба е чак през 1982 г. в София. После получава национални награди на имената на двама големи скулптори – Иван Лазаров и Марко Марков. През 1999-а е четири месеца в Ню Йорк по програма за творци от всички континенти. Канят го да се включи в изложбата „Световни художници на хилядолетието“ на ООН, като всеки от тях е на не по-малко от 60. Сред колегите му са и култовата 88-годишна Луиз Буржоа, и Иля Кабаков – концептуалистът от Украйна, който от 1989-а живее в Ню Йорк. Павел Койчев другарува с някои от артистите от галериите на Лео Кастели, преобразил световния арт пазар през втората половина на XX век и от чиито зали тръгва авангардното американско изкуство.
Павел Койчев, който досега е направил над 1300 скулптури, сподели при откриването на „Четирите елемента“, че напоследък всяка премиера му струва известно количество нерви. Напрежението обаче идва не от проблеми със стиропора или ваятелството, а от необходимостта да бъде сред много хора. Защото все повече го блазни тишината, съпътстваща сътворяването.
