В 8-милионния Ню Йорк две приятелки, без да знаят, започват да се срещат с един и същи мъж в една и съща вечер. Скоро и двете осъзнават, че не заслужава любовта им
Текст Карла Рингелхайм
Когато на първата ни среща от нашето виртуално запознанство той ми сподели, че иска сериозно обвързване – къща с двор, скоро и деца, веднага ми мина през главата: „Може би трябва да го запозная със Зерин?” Моя добра приятелка, която търси точно това. Нямаше как да подозирам, че по-късно същата нощ в този осеммилионен град Зерин има уговорена среща именно с него.
Честно казано, не бях наясно какво искам, но къща и семейство с този човек не ми бяха приоритет. Това бе първата ми среща, след като се ваксинирах. Беше ранна петък вечер, нюйоркските паркове тъкмо бяха разцъфнали, от ботаническата градина се чуваше възпоменателна мелодия в памет на загиналите от ковид-19.
Същия уикенд прекарах часове в усамотение и медитация вкъщи за повишаване на интуицията, лекуване на терзанията и освобождаване от негативните влияния. Или нещо такова. Изкарах последните 15 месеца сама и общувах с близките от екрана… Та какво ми костват още няколко дни? За 15 години имах няколко сериозни връзки с мъже, за които мислех, че в много отношения са като мен. Бях убедена, докато не се оказах в грешка.
Учителят ми по медитация ме посъветва да се обърна към вътрешния си глас. Сякаш от това зависи животът ми? Оказва се точно така…
„Не е лесно”, отбеляза той. Особняк с вируса на ХИВ, оцелял в две страховити пандемии, днес той живее и благодари за всяка глътка въздух.
В понеделник вечерта се съгласих за втора среща с мъжа от интернет. Когато ме попита за трето питие, вътрешният ми глас се обади: „Ако иска да отидеш в дома му, кажи – да.” „Разбира се”, отговорих му.
Първото нещо, което забелязах на влизане в дома му, бяха портрети на голи жени по стените. „Дали е безопасно?”, запитах се. „Да, той е артист, картините му са хубави, а не вулгарни!” Така че останах за нощта.
На сутринта, докато все още бяхме в леглото, той очерта петгодишен план за съвместния ни живот. Даде ми отсрочка от година, в която бих могла да си поживея на воля сама, преди да си намерим наша къща. Жест на щедрост, който по-късно щеше да ми отвори очите колко сбъркано е всичко това.
След петгодишната му концепция за бъдещето го попитах какво го мъчи в живота, какви са му терзанията. Въпреки че съм дъщеря на социален работник, или пък може би точно по тази причина, така и не се научих по-деликатно да задавам този въпрос. Всъщност така и не се научих да спра да го задавам.
„Справям се добре, наистина добре”, каза ми той.
Зачудих се на неговия вътрешен глас. Има нещо у него, което го държи буден през повечето нощи, наред с това нетърпеливо дърдорене. Да живееш далеч от семейството си, разведен с жената, която някога си обичал, няма как да не отвори черна дупка в гърдите ти. При него бе толкова очебийна, че дори усещах гравитацията как ме дърпа натам.
Чувам вътрешния си глас: „Този човек ще те задуши емоционално!”
По-късно разбрах, че още на следващия следобед той е отменил втората си среща със Зерин – в последния момент с оправданието, че го боли гърлото. Явно го е заболяло от среднощното му похождение с друга жена. Нещо, което в крайна сметка призна на Зерин в откровен, но прекалено изповеден разговор.
Естествено, Зерин не разбра, че другата жена съм аз. Очаквано беше смутена и ядосана. Той се държеше много мило и всеотдайно с нея, даде ѝ надежди за едно голямо съвместно приключение. Това бе музика за ушите ѝ след толкова години по срещи в Ню Йорк.
„Това е ужасно”, явно се обади вътрешният ѝ глас.
В онзи вторник следобед, след като си тръгнах от неговия апартамент, още под въздействието на човешкия нагон си помислих: „Е, имаме някакви общо неща. А и все пак няма как да е всичко. Може би това е Той?”
Преди всичко обича музиката – и аз пиша музика. Освен това, като си купува нова тениска, дарява друга от гардероба си на нуждаещи се – както правя и аз! И като ме попита на кой плод се оприличавам, казах му – манго. „Тогава трябва да имаш чувствителна обвивка, приятна вътрешност и силна сърцевина”, рече ми той съвсем на място.
Това са от онези моменти на хубави, но по-скоро случайни съответствия, които ни хвърлят в заблуда, че сме родени един за друг. Само след 24 часа бях наясно, че това не е Той. Добра самопреценка, за която се гордея. Този път ми отне само часове, а не години.
Скоро след като приключих с него, той възобнови срещите си със Зерин, която явно вярва във „втория шанс”. На една вечеря в същия ресторант, където водеше и мен, тя обаче също усети, че любовта му е задушаваща. След като си отиде вкъщи, дойде краят и между тях.
Две седмици по-късно със Зерин решихме да се понаконтим и да излезем на тихо място, където да хапнем грил и да се почерпим с прехвалени коктейли на залез- слънце. Когато пристигнахме в ресторанта, за наша изненада срещнахме общата ни приятелка Хана, която седеше отвън. Тормозеше я неособено приятната среща с един нахакан моторист. Този дръзвал да кара из града без каска, въпреки че е загубил пръст на крака си при последния инцидент…
Слушах с душа и сърце Зерин да разказва цялата болезнена процедура по замразяването на нейни яйцеклетки. За подуването, болките в гърба, изтощението. Любовната песен, която всяка сутрин пее на яйчниците си. Приятелското милване по корема за късмет. За шанса да има отзивчив работодател и пари за ежедневните медицински прегледи. За неустоимия копнеж да дадеш живот.
През годините споделяше, че има нужда от застраховка в любовта. Докторите запазиха 34 нейни яйцеклетки, една за всяка година от живота ѝ. Казаха, че толкова не са виждали при друга жена. „Вече се чувствам като майка”, сподели ми тя.
В това време на Хана ѝ се наложи да пренебрегне моториста с оправданието, че трябва да разходи кучето си. След няколко обиколки на квартала, отново без каска, той отпраши, а ние се обадихме на Хана да се прибира спокойно.
Тя се присъедини към нас на масата и в този момент прошепнах тихо молитва в името на женското приятелство. Обсъждахме дали любовната искра е задължително условие за вечна вярност. Дали химията идва с времето, или може да я усетиш от пръв поглед. Дали може да се доверяваме на вътрешния си глас в търсенето на някого с нашата енергия и стремеж.
Докато разказваше за предишните си срещи, Зерин спомена името на онзи мъж. Непознатия, с когото за кратко планирахме брак и семейство, след като изкарахме всичко на всичко 21 часа заедно. Казах ѝ, че наскоро съм излизала няколко пъти с мъж със същото име. И че съм възнамерявала да ги запозная, преди да разбера, че всъщност ние двете го делим.
„Момент, в понеделник вечерта ли излизахте”, попита тя.
„Да, така мисля. Втората ни среща беше в понеделник вечерта. Преди това се видяхме в петък, рано вечерта. Но само на екран. Защо?”
Зерин и Хана бавно се спогледаха и след миг избухнаха в смях: „Боже мой, ти си другата жена!”
В град с осем милиона души, 35 000 си отидоха в пандемията, докато други разправят, че се „справят добре”. В град с осем милиона души две скъпи приятелки, без да знаят, започват да излизат с един и същи мъж в една и съща нощ. И двете независимо една друга решават, че той, макар и с някои плюсове, не заслужава любовта им.
В град с осем милиона души един мъж на мотор не проявява грижа за собствения си живот, а се очаква да пази другите. И когато имаш нужда, в точния момент идват на помощ твоите приятелки.
В град с осем милиона души е трудно да си кажеш с ръка на сърцето: това е Той. Математиката е стряскаща… толкова много възможности – винаги има друга, но никога не е точната.
Казват ми да следвам вътрешния си глас, да давам втори шанс. Да живея спокойно, за да стигна сигурно вкъщи. Да си замразя яйцеклетки и да не се тревожа. Никога да не се налагам, а да се нагаждам. Не зная дали мога да се доверя на вътрешния си глас за онова, което наистина си заслужава. Все още се уча на неговия език.
* Кайла Рингелхайм е от Ню Йорк, здравен и социален експерт, музикант. Текстът й е публикуван във в. „Ню Йорк таймс” в популярната рубрика „Модерна любов”
