Ако не работиш по собствените си мечти, ще работиш цял живот за мечтите на някой друг, казва жената, която стои зад блога LillaGreen
Цвете Любенова Поп и съпругът ѝ Петер са дигитални номади. Не от онези, за които „дигитално номадство“ означава да работят от кафенето срещу офиса, а от истинските, чийто живот във всеки момент може да бъде събран в две раници и няколко сака и преместен в произволна друга точка.
Да имаш или да бъдеш? На този въпрос Цвете и Петер си отговарят преди 3 години, когато продават цялото си имущество, зарязват успешните си кариери и тръгват на път. Не като туристи, а като хора, които се чувстват граждани на света и за които домът е там, където са в момента. „Поздрави от Виетнам!“, ми пише Цвете, когато се свързвам с нея за интервю, и така в една ранна сутрин градим мост от въпроси и отговори между заснежена София и слънчев (вероятно) Виетнам – за мечтите, адаптивността, плановете и радостта от минималистичния живот.
Да започнем от самото начало – на колко години си, откъде си, как премина детството ти?
Казвам се Цвете, но много хора ме знаят като LillaGreen, на 35 години съм, от София. Детството ми премина като на повечето деца, родени в края на 80-те – училище, а след това игра на улицата пред блока. Обичах да чета книги и да пиша истории (писането ми е доставяло винаги най-голямо удоволствие). Безкрайните летни дни, които съм прекарала като дете на село, ми дадоха усещане за сигурност, свобода и безгрижие. Именно тези толкова важни за мен ценности, които позволяват да живея живота си ползотворно по моите стандарти, намирам в процеса на пътуване до далечни дестинации. С пътуването успявам да създам истински контакт с природата и неподправеното чувство, че сме родени с много по-голям смисъл от това, само и единствено да плащаме сметки и да живеем като хамстер в клетка, докато не се свърши и с нас някой ден.
А след това?
По-голямата част от съзнателния си живот съм прекарала извън България. На 19 заминах да следвам в Инсбрук, Австрия, където и завърших моите две висши образования по приложна статистика и икономика и пазарно проучване и международен брандинг. Австрия ми даде изключително много знания, не само академични. Извади ме от многото „балони“, в които се намирах, когато напуснах България. Там се научих да загърбвам стереотипи и да бъда отворена за всичко и всички. Благодарение на следването в Инсбрук в момента имам познати и приятели по целия свят – тук се „заразих“ от идеята за опознаване на нови култури, езици и странности на хора, идващи от различни кътчета на света. За разлика от много българи, които напускат България и търсят единствено контакт с българи в чужбина, за мен това не беше важно, даже по-скоро го възприех като закотвяне на съзнанието в една позиция. Не си избирам приятелите по това дали са от България или говорят моя майчин език – за истинските приятели критериите са много по-сложни. На какво ме научи Австрия, мога да напиша цяла книга, но днес се опитвам да наблегна на най-важните аспекти – научих се, че като си чужденец, не другите трябва да се напасват към теб, а ти към тях, защото ти си гостът. Много емигранти не осъзнават точно това и се чувстват цял живот като чужда клетка в един организъм, защото не искат да се адаптират. При мен е точно обратното – светът е мой дом и без значение къде се съм намирам приятели и познати. Без много неща мога да живея, но не мога да си представя живот без мултикултурен аспект. Според мен хората, които познават само една култура, четат само една страница на огромна книга… А аз обичам да чета много книги.
Какъв беше животът, преди да станеш номад?
Преди декември 2019 г. със съпруга ми живеехме в Инсбрук и имахме доста интересен живот. Работехме на пълен работен ден, но всяка свободна минута отделяхме за пътуване или изкачване на планините, все пак живеехме сред една от най-красивите планински вериги в света. Пътувахме до различни континенти по 2-3 пъти в годината, а дългите уикенди прекарвахме в кратки екскурзии из Европа. Освен за пътуване времето и финансите разпределяхме за обучения след работното ни време и през уикендите. Започнах да водя и блог – на шега, защото ми беше интересно всичко около процеса на изграждане на уебсайт. Това доведе до изцяло ново образование в сферата на дигиталния маркетинг и поемане по нов път, който ми помогна с начинанието да работя откъдето си поискам. Последните няколко турбулентни години със съпруга ми се научихме да работим един с друг, тъй като сме и по 24 часа заедно. Помага ни това, че сме изключително различни в това, което можем, и това, което ни е интересно, и така успяваме да разпределим задачите безпроблемно.
Как дойде решението да зарежеш всичко и да пътуваш? Дълго обмисляно ли беше, или по-скоро спонтанно?
Решението да продадем всичко и да тръгнем на път взехме 10 месеца преди еднопосочния полет в посока Азия. Менталната подготовка и желанието за подобен живот са дошли със сигурност преди това. Около 4 години ми отне да се почувствам готова и способна да работя по един по-нестандартен начин от така наречения 9-to-5, да осъзная, че ако не започна да работя по собствените си мечти, ще работя цял живот за мечтите на някой друг. Много хора си мислят, че подобно решение е лесно, но не е – едно е да си 4-5 месеца на път, друго е да живееш на път. Трябва да имаш знанията, мотивацията, финансите и нагласата. Всичко останало е лъжа…
Близките ти как го приеха?
Със семейството и близките споделихме за решението ни месец преди да излетим към Тайпе. Знаехме, че няма да разберат това наше решение, защото и двамата не сме от семейства на предприемачи или пътешественици. Нито пък нашите приятели са такива. Но от опит знаем, че хората проектират своите страхове и грижи за всичко, което евентуално може да се случи, а подобна енергия не ни беше нужна, защото работехме по 12–14 часа на ден с идеята да започнем нов живот и нямахме излишно място, където допълнително да паркираме чуждите страхове и съмнения.
