Наскоро ми попадна текст за „жените MAGA“ – поддръжничките на Тръмп, изповядващи консервативни ценности. Интересно ми беше как в случая политическите пристрастия се „отпечатват“ върху лицето и външния вид като по калъп. Жените MAGA правят рязък завой към традиционната женственост и залагат на рокли и високи токчета, дълги коси и подчертан грим, не се страхуват и от хирургични подобрения. „Антифеминистка“ беше наречена тази тенденция, която „отправя посланието, че значението на жените зависи от това те да са привлекателни за мъжете“. Това ме накара да се замисля какво всъщност представлява съвременният феминизъм? За какво се борим, след като вече имаме право на глас, на труд, на себеизява? Къде насочваме енергията на справедливия си гняв? Към други жени, може би? Такива, които не отговарят на възтесничката ни представа за „правилно“.
Не съм фен нито на Тръмп и идеологията му, нито на този тип естетика, всъщност на каквато и да било естетика, която е по калъп. Не се определям като консервативна, а от думата „традиционен“ леко настръхвам. Мисля си обаче, че това възраждане на женствеността – такава, каквато е била винаги, не е непременно лошо. Да не говорим, че е напълно закономерно.
Светът сякаш се поизмори от обидени, кресливи активисти/активистки/небинарни занимаващи се с активизъм хора, които настояват, че всички сме красиви, всички сме уникални снежинки и всички трябва да сме изключително горди със себе си, дори единственото ни постижение да е петдесет килограма свръхтегло.
Последните десетилетия имам дежа вю – връщат се спомените ми за соц уравниловката и за това как в първи клас другарката ме караше да сричам, независимо че можех да чета гладко, „за да не се обидят другите деца“.
За вас не знам, но мен красотата, в най-широк смисъл, не ме обижда. Вдъхновява ме. Този поизморен свят има нужда от изключително красиви хора, от блестящо умни хора, от атлети със свръхчовешки рекорди, от герои с големи сърца и кураж „като по филмите“. От всички онези хора, които аз не съм, може би и вие не сте. Независимо дали ни харесва или не, повечето от нас сме посредствени. И това не е обидно, а нормално. Колкото и гръмогласно да твърдим, че сме уникални, не сме. Вместо да се опитваме да принизим красотата и да я заклеймяваме като „антифеминистка“, можем просто да я приемем като нещо, което вдъхновява и дава цвят на живота.
Знаете ли кое ме натъжава? Негласният обществен натиск към звездите да се снимат без грим и неглиже. Посланието е ясно – всички сме хора на този свят, на червения килим може да съм блестяща, но в живота съм същата подпухнала лелка като теб. Няма страшно, не се обиждай! Забележете, че този натиск за естественост се отнася само за актрисите. Никой не иска да гледа Брад Пит естествен, с шкембе и махмурлук. Актьорите ги искаме красиви, в топ форма, радост за окото, материал за мечтаене. Актрисите… нека са обикновенички като нас, ако може.
Сещате ли се, впрочем, за рекламата на дънки със Сидни Суини, която предизвика голям скандал? „Сидни Суини има страхотни гени“… и това било обидно и дискриминативно. Ами факт е – Сидни Суини има страхотни гени. И Наоми Кембъл също, даже още по-страхотни. Природата е дискриминативна, какво да се прави.
Намесих Сидни Суини, защото тази реклама, освен че провокира, бележи началото на обществена промяна, която ще става все по-видима. Изглежда, че вече не е грях да си красива хетеросексуална бяла жена с руса коса, сини очи, разкошни естествени гърди и дупе като детско барабанче. Клише? Може би. И какво от това? „Красотата ще спаси света“ също е клише, но вярвам безусловно в него. Красотата във всякакъв смисъл, както уточних по-горе.
Но да се върна все пак към „традиционните ценности“. Жените MAGA може да са най-новото проявление на консерватизма, но далеч не са единственото. САЩ имат дългогодишни традиции в сексизма и дискриминацията и нагласите към жените доста се различават от европейските (включително и от българските). Друга актуална тенденция, която идва отвъд океана, е т.нар. tradwives – традиционните съпруги, сходни като естетика и светоглед с MAGA жените, но за разлика от тях без политически и кариерни амбиции. Традиционните съпруги са фокусирани върху дома и семейството, дните им минават в домакинстване и грижа за децата, но въпреки това успяват да изглеждат безупречно за любимия си. Степфордски съпруги пар екселанс, по-лъскава версия на нашето „боса, бременна, до печката“.
Гледам видеата на тези инфлуенсърки от нов тип със смесени чувства. Едното ми око, това на феминистката, се присвива осъдително-подигравателно. Другото обаче, това на жената със стоте дини под мишница, която не може да спи от преумора, лекичко се насълзява от завист. Не би ли бил по-лесен животът без целия този стрес, без всички срокове за спазване и сметки за плащане? С едно силно мъжко рамо за опиране, когато се уморим от girlboss позата.
Питам се къде по трасето сбъркахме и защо толкова жени се отказват доброволно от кариера и независимост, за да промотират лайфстайл, който изглежда ретрограден и сексистки.
И си мисля, че увлечени във феминисткия си устрем, забравихме за мъжете.
Очаквахме те да останат непроменени – силни, смели, грижовни, готови да влязат в огъня заради нас. Искахме мъжете да си останат мъже, докато самите ние се превръщаме в мъже. Но природата не търпи празно пространство. Колкото повече се втвърдяваме, толкова повече омекват мъжете. Все някой трябва да носи женската енергия, нали? Не е ли по-добре все пак това да сме ние, вместо да се оплакваме, че „не останаха истински мъже“? То и истински жени не останаха.
Не ме разбирайте погрешно, не адвокатствам на tradwife и MAGA лайфстайла и лично за себе си знам, че не бих го изтърпяла – безкрайно далече е от натурата и вижданията ми. Но той е закономерно следствие от други крайности и гротескни изкривявания, от потъпкването на женствеността и внушението, че ако една жена изглежда добре, то е „за да се хареса на мъжете“. Постигането на баланс е деликатен процес и идеалната ситуация звучи като мираж – да имаме кариера, хубаво семейство, подкрепящ съпруг, достатъчно време за себе си и никакъв бърнаут. Може би е дошло време да преосмислим приоритетите си, този път с внимание към себе си и нуждите си. А може би трябва да преосмислим и феминизма – с повече любов и по-малко война. Да отричаме женствеността в името на женското добруване не ми звучи нито логично, нито здравословно. И като казвам любов, нямам предвид само към мъжете, а и към другите жени – с уважение и приемане на техния избор, независимо какъв е той и доколко се припокрива с нашите ценности. В крайна сметка феминизмът може да е и това – правото на всяка жена да живее живота си както иска и да бъде каквато си иска. Домакиня, кариеристка, прогресивна, консервативна… всичко, което я прави щастлива. Дори красива.
