Катя Антонова е будител, който концентрира своето влияние там, където е ключово – в бъдещото поколение. Със своето издателство „Рибка” от седем години тя дава на малките онези книжки, от които имат нужда, за да посягат по-често към библиотеката. Защото е време да признаем – децата днес са толкова различни от всички поколения деца преди тях, колкото са разликите между XX и XXI век, и не може да очакваме, че историите, с които си лягахме ние, ще увличат и тях (поне не на сто процента).
„Рибка” ни дава книжки, в които жабите не се превръщат в принцове (както в „Принцесешки истории”), маймуните искат да са хора (като „Бруно”), момичетата не са само главни герои, но и са агенти (например Агент Ванилия от поредицата „Феята на захарницата”, последната книжка от която излезе през март). Принцесите пък вече не са Пепеляшка и Снежанка, а Амнезия, Жабалина или принцеса Еднодневка Китайска (събрани в шедьовъра на Филип Лешермейер и Ребека Дотремер „Принцеси”).
Освен книги за деца („Феята от захарницата“, „Двете кралства“, „Рибка“, „Принцесешки истории“, поредицата „Какво значи да си…“) Катя пише и за възрастни. Подписала се е под романа „Призракът“ и сборниката с разкази „Десет женски изневери“.
Скъпа Катя, да започнем с отношението на възрастните към детските книги. Какво могат да открият порасналите за себе си в изданията за малки? Има ли нещо вярно в това, че когато вече сме големи, подценяваме детските книги (а по този начин всъщност отдалечаваме децата си от тях)?
Вероятно някои хора неглижират детските книги, но аз имам поглед върху клиентите на издателство „Рибка“. Те питаят голямо уважение към детската книга и дори са по-склонни да я надценяват, отколкото да я подценяват. В каталога си имаме заглавия, които не просто забавляват, а помагат на малките да опознаят емоциите си, да изградят ценностна система, да се справят с различни ситуации. Родителите често споделят, че тези книги са били полезни и за самите тях.
Чуваме от млади родители колко им е трудно да приучат или по-скоро да запалят децата си за четенето. Ясно е, че конкуренцията на технологиите е голяма, но какво все пак може да направят те, за да отгледат читател? Нищо ново няма да кажа. Ако малките виждат четящи възрастни около себе си, вероятността да се влюбят в четеното е по-голяма. Мисля, че е много важно на детето да се чете от най-ранна възраст, да му се предлагат различни книжки, да свиква, че книгата е част от забавлението, от ежедневието. Вярвам, че не бива да се настоява то да чете определена книга, а по-скоро да бъде оставено да избере онази, която наистина е привлякла интереса му.
Кой трябва да избира детските книги – родителите или детето?
И родителите, и децата! Родителят би трябвало да се погрижи за богатството на домашната библиотека, но ако детето избере самичко някоя книга в книжарницата, добре е тя да му бъде купена. Убедена съм, че пари за книги не бива да се пестят. Родителят може да предложи на детето книга от своето детство, да му разкаже как я е открил и с какво я свързва. Но детето има право да не хареса въпросната книга. И не бива да бъде нито критикувано, нито притискано да я чете.
От опит разбрах, че моите любими детски книги „Макс и Мориц” или „Емил от Льонеберя” не успяват да развълнуват сегашните деца. Защо ни е трудно на нас, порасналите, да приемем това? И понякога дори отричаме новите детски заглавия като недостойни…
Това е нормално за всяко поколение. Нашата музика, нашите книги, нашите игри бяха чудесни, а днес… Родителите ни със сигурност са били скептични към възхваляваните от нас атрибути на нашето детство – точно както ние сме скептични към заниманията и интересите на днешните деца. Това е нормално и в него се чете и сантименталност, и его. Редно е да осъзнаем, че ние сме били различни от родителите си, както и че нашите деца са различни от нас. Всяко време има своите предимства, предизвикателства и капани.
Какво имат съвременните детски книги, което някогашните нямат? Какво вие се опитвате да включите във вашите детски книги?
Съвременните книги са предназначени за съвременните деца – те се раждат и живеят сега. Нормално е да са си по-близки. В моите книги се опитвам да проявявам любов и разбиране към децата. Което означава да приема техните желания, нужди, цели – без да съдя. Опитвам се да им кажа някои важни неща, но говорейки на техния език. Любовта към този, за когото пишеш, е важно условие. Винаги си личи, когато я има. Тя се превръща в изключително силна спойка между текст, писател и читател. Без нея писането е фалш. А децата умеят да усещат фалша и никак не са толерантни към него. Това тяхно качество безкрайно много ценя.