И с втория си роман „Трифена“ писателката заяви интереса си към историческата проза
Фотография / Невена Рикова
Още с дебюта си „Трето царство“ Костадина се позиционира в една опразнена ниша в родната литература – историческите романи. С него тя „изпрати“ читателите в 1893 година, време на съдбовни решения и кръстопътища, на драматични разделения и обещаващи съюзи. България е извоювала свободата си и се опитва да затвърди позициите си на модерна и просперираща страна на европейската политическа карта, докато се бори с вътрешните си колебания, продиктувани от управлението на Стамболов. Покрай амбициите на Фердинанд I да преобрази София столицата се радва на бурен социален живот, в който ролите са внимателно разпределени. В най-висшите кръгове на обществото се нареждат приближените до царското семейство и онези, в чиито ръце лежи бъдещето на страната. На фона на пищни балове в столицата Костадина заплита любовна история. Няма да ви издавам повече, защото искам да ви приканя да прочетете книгата.
Повод за разговора с нея е вторият ѝ роман – „Трифена“. Този път читателят се връща в първото столетие от Новата ера, за да прочете незабравима история за пътя на една понтийска принцеса до Перперикон. Написан с майсторство и размах, „Трифена“ е базиран на детайлни проучвания, исторически роман за траките, но е и епична сага за човешкия избор, изтъкана от множество обрати и ярки герои. Стъпвайки на малко позната древна история, Костадина Костова разказва за дълга на кръвта и предрешения избор, за обречената любов и покварата на властта, за израстването и отговорността.
Какво привлекателно има в историческия жанр? Самата ти какви книги и истории харесваш? В историческите романи има всичко – драматични събития, непозната поглъщаща атмосфера, възможност за лично обогатяване, бягство от настоящето, но и вечни теми и проблематика; уроци какви сме били и какви да бъдем. Като писател намирам в жанра изключително богато поле за действие. Попадам на личности, които в сравнително краткия си живот са преживели войни, предателства, бунтове. За които залозите са били невероятно високи, а пречките и ограниченията – обозрими и често непреодолими. Като читател харесвам книги, които ме потапят в своя свят и ме разтърсват дълбоко било то със сурови истини или с вълнуваща любовна история. Които подчиняват реалността на внушенията си. Те събуждат у мен някакво очакване, еуфория. И да, много често посягам към исторически заглавия, те са ми любими. Редувам ги със съвременна литература или по-романтични сюжети.
В „Трифена“ се връщаш в I век и времената на траките, с какво това време те привлече и защото реши да разказваш за него? Много обичам да чета антични сюжети, особено такива, свързани с политиката на Древен Рим, и ми липсваше роман, който да е свързан с нашите земи. Проучването ме заведе до Антония Трифена, а и до историите на други, малко познати влиятелни жени от нейното време. Мисля, че всеки, поглеждайки толкова назад в миналото, би искал да може да види отвъд оскъдните сухи факти, да си представи вълненията и вътрешния свят на личности с толкова интересна съдба.
Антония Трифена, твоят основен персонаж, е истинска принцеса на Понт и римска клиент-царица на Тракия. Ако погледнете в много общи линии известните факти за нея, Антония Трифена вече звучи като героиня от роман или дори приказка – тя е принцеса, сключила династичен брак в чужди земи и превърнала се във важна фигура на една много широка политическа сцена. Семейството ѝ е свързано с най-влиятелните фигури на епохата – Марк Антоний, императорите Август, Тиберий, Калигула; известен факт е, че децата ѝ са били приети в дома на Ливия, съпругата на Август, и са отглеждани и възпитавани в Рим. В същото време земите на Одриското царство са сцена на политически сътресения и противоречия между про- и антиримските настроения. Писателят у мен не можа да устои на размаха и възможностите, които тази история обещаваше, а читателят би искал да я прочете на всяка цена. Измежду фактите търсех една „истинска“ Антония, нейните страхове, вълнения, слабости и сила. Човешкото лице, сърцето на жената. Един от надписите, в който тя е спомената, я назовава „дъщеря на царе и майка на царе“. Аз исках да я извадя от сянката на тези царе и да разкрия различните превъплъщения на жената.
А доколко историята в твоята книга се припокрива с реалността? Доколкото е възможно. Придържала съм се напълно към известните исторически факти, макар някои от тях да са по-скоро в сферата на хипотезите. Разминаванията, както и причините за тях съм споменала в авторовите бележки в края на романа. Самото естество на историята и нейната отдалеченост във времето оставят много на въображението. Художествената измислица в романа също е съобразена с епохата. Моето желание е читателят да се потопи в един напълно достоверен свят и да забрави, че чете книга.
