Понятието време не съществува във венецианската лагуна, макар часовете там все още да се отмерват с ударите на камбаната на базиликата „Сан Заниполо” (местното име на храма „Св. Йоан и Павел”) – точно както и през 1217-та, когато е завършена. XIII, XIV, XV, XVI и т.н. векове са епохите, с които местните боравят и насред които съществуват. И не само заради признатите от ЮНЕСКО за световно наследство емблематични плаващи сгради. Дори не и заради множеството идентични черни гондоли, поклащащи се в почти всеки канал (точно както в картината „Изцелението на Лудия” на Виторе Карпачо от 1496-та; лодките и вида на градския пейзаж включително, запазени непроменени и до наши дни). А заради духа, който витае сред тях. Из уличките, в които срещуположното преминаване е невъзможно заради липсата на пространство за разминаване и които буквално като лабиринт преминават край и над каналите на лагуната, разделяща града на повече от 100 отделни миниатюрни острова.
Фотография / Getty Images, Личен архив
Заради изцяло пешеходното придвижване (осъзнаването на факта, че във Венеция липсват дори велосипеди отнема повече от 48 часа). Заради звуците под прозореца, съставени от гласовете на минувачите, поскърцването на акостиралите на частните си паркоместа лодки и целодневното потракване на всевъзможни ръчни колички по павираните мостове и пасажи (използвани от хората за пазаруване, от децата за раници, от строителните работници за пренасяне на материали, от куриерите за разнасяне на пратки). Заради работилничките, в дъното на които млади и стари майстори с ръкавици и очила обработват топлинно и после излагат на витрината изделия от стъклото, произвеждано на съседния о. Мурано. Заради функциониращата многопрофилна болница Scuola Grande di San Marco, която изниква след грешен завой (заради заглушения в каменния лабиринт GPS сигнал на навигацията) – внушителна готическа сграда с 4-метрови прозорци и осветени тавани, чиито фрески (на Джакопо Тинторето и сина му Доменико) могат да се видят дори от улицата навън. Заради базиликата „Фрари“ насред жилищната част на града, където оригиналният олтар Успение Богородично, изрисуван от Тициан през 1518-та, все още стои непокътнат (а до него и друг шедьовър на художника – Мадоната от Пезаро).
Венеция трябва да идва с предупреждение – пътуването до там е не само пространствено, но и времево. Добре дошли на летище „Марко Поло“, температурата е 15 градуса, местно време 17:00, година 1626.
Пресечна точка
Сякаш пристрастени към история и изкуство в едно, в началото на годината (един от най-спокойните периоди тук, не искам и да си представям какво е, когато е натоварено) венецианци се готвят едновременно за откриването на Олимпийските игри, за настъпващия иконичен Карнавал с маски, както и за 61-вото Международно арт биенале, което стартира през пролетта и ще продължи през по-голямата част от 2026-та. Карнавалът следва традиции и легенди, завещани от XII век, а Биеналето празнува постиженията на съвременното изкуство с мултидисциплинарни изложби и представления из целия град (сякаш хилядолетия древна история и безценно изкуство, вплетени в самия им град, не са им достатъчни). При това напук на околната древност през тази година Биеналето, озаглавено „Минорни тонове“, предлага модерен, алтернативен поглед върху изкуството отвъд конвенционалното ядро, а за организатор е избран най-известният тъмнокож арт куратор в света (при това жена) Койо Коуо (чиято работа по събитието ще бъде представена посмъртно). Така Венеция се оказва едновременно оазис от миналото и буквално буря за културните рецептори. Въпреки всичко това посещението в града преди планираните грандиозни събития се усеща като приключение на ръба на позволеното, което неизбежно дава достъп до интимната и човешка страна на всекидневието и подготовката. То е като надникване в съблекалнята на актьорите насред международен дебют.
1001 нощ
Събуждам се в любим роман – „Граф Монте Кристо“ – и в главата ми се редят пасажи от сюжетната линия, в която Графът пътува до Италия за Карнавал с маски, отсяда в огромен апартамент с най-добрия изглед към предстоящото шествие, само за да организира отвличането на собствения си син насред празненствата. С разочарование осъзнавам, че историята в книгата е свързана с идентичния на Венецианския карнавал, провеждан и в Рим, но в съзнанието ми Карнавал означава Венеция, така че асоциацията остава непокътната. Наоколо са 4-метров, съвършено подреден гредоред, под с цветна мозайка и стени от XIV век, построени за дом на някогашния венециански търговец Пиеро Капелис. Колкото и да се ровя и разпитвам, не откривам нищо повече за него и затова се задоволявам да пусна фантазията си да се рее. От невероятно тежката дървена врата на сградата в къса напречна, задънена пряка (на ъгъла на един от каналите, кръстосващ се с пасажа, водещ до острите готически кули на „Сан Заниполо“), нагоре по каменното стълбище, покрай първия етаж с табелката на живеещия там мистериозен професор Самбо до временния ми дом на второто ниво. От високите прозорци с ала-1001 нощ Оге арка – типично венецианска с ориенталско влияние – и преповтарящи формата ѝ от вътрешната страна на стъклото тежки завеси, наблюдавам местните хора. От вчера навън, по протежението на цялата улица до „Сан Заниполо“, са изникнали дълги дървени платформи, в подготовка за предстоящия Карнавал. Днес обаче те все още са само част от игрите на децата по пътя към училище и заместват напълно липсващите в града детски площадки.
Времето също е сюрреалистично като цялото пътуване – слънцето се редува с мистична белезникава мъгла, надвисваща над водата и филтрираща единствено светещия кръгъл прозорец на Базиликата в далечината. Ако все пак завали, ще се скрием в някое палацо.
Времевърт
Съвсем скоро в тази роля влиза Palazzo Ducale – дворецът, от който избираните за доживотна служба владетели – Дожи – управляват утопичната република Венеция цели 1100 години (до 1797-ма, когато нашествието на Наполеон Бонапарт слага нейния край). Разположен на най-големия, параден от столетия, площад „Сан Марко“, дворецът е буквално готически шедьовър, описан от английския изкуствовед Джон Ръскин като „централната сграда на света“. Макар и опожаряван няколко пъти през времето, дворецът все още пази шедьоври като „Рай“ на Тинторето в главната зала. Външният открит коридор на палацото, опасващ фасадата със спираща дъха колонада от бял и розов мрамор, ми напомня за колекцията на Max Mara pre-fall 2025, проведена именно тук и превърнала за първи път древното място в сцена на модно представяне. Сега колекцията ми изглежда още по-логична с ориенталските си препратки заради кръстопътното местоположение на Венеция между Изтока и Запада. Както и с коприните и кадифето, символизиращи раждането на лукса преди векове като резултат от невероятните пътувания по Пътя на коприната на местния търговец Марко Поло, който донася платове, подправки и скъпоценности от екзотични земи. Именно с неговата фамилия се свързва легендата за произхода на символа на града – крилатият Лъв на Св. Марк, кацнал на една от двете масивни каменни колони встрани от входа на Palazzo Ducale. Скорошни анализи на материала в ядрото му го свързват с река в Китай, до където предшествениците на Марко Поло пътуват и откъдето вероятно донасят първообраза на статуята в родните си земи (ремонтиран после многократно). Венецианци посвещават екзотичния тотем на покровителя на града си Сан Марко, чиито останки според друга легенда се пазят в съседната на двореца сграда – внушителната готическа базилика, носеща името на светеца. Едни от най-красивите и популярни кадри на Венеция пък са заснети източно от древните колони, в посока към лагуната. Там като мираж се рее заобленият бял купол на мраморен храм, носещ се сякаш върху водите на Гран Канал. Църквата „Санта Мария де ла Салют“ е проектирана точно с тази идея от Балтасаре Лонгена, започнал строителството ѝ през 1631 г., като благодарност към Дева Мария за края на опустошителна епидемия от чума.
Маскарад
Точно по това време за първи път във Венеция се появява специфичната, зловеща маска Medico della Peste (Чумният доктор) с издължена като клюн предна част. Действително използвана от лекарите по време на чумната епидемия в града с цел предпазване (освен за осигуряване на дистанция, тя спомага и за дезинфекция на въздуха с помощта на пълнежа от билки и камфор), с времето тя става част от местния фолклор и съответно от най-популярното местно социално събитие – Карнавала. Днес тя се нарежда по популярност редом с иконичните Баута (бяла, покриваща цялото лице) и Моретта (черно домино). Самият Карнавал бележи напълно осезаемо облика на града и до днес с десетките магазини за ръчно изработени маски и костюми, някои от които с колекционерска стойност и които с времето са се превърнали в целогодишен символ на местното занаятчийско майсторство и креативно изкуство. Възникнал като всеобщ празник в чест на военната победа през 1162-ра година (според поредна за Венеция легенда), Карнавалът се развива като празненство маркиращо края на зимата, преди приближаващите великденски пости, а маските осигуряват социална анонимност в общество на строго класово разделение и съответни ограничения. Маските стават не просто аксесоар, а символ на свобода и временно изравняване на социалните различия. Събитията в календара на Карнавала пък през вековете се разрастват до регламентирани шествия, балове, театрални представления и паради на гондоли. През XVIII век празникът вече има международна слава, привличайки туристи и дипломати от различни точки на света, което с малко историческо прекъсване важи и за днешни дни.
Seppie al nero
Паралелно с пръснатите навсякъде магазини за маски, само на 3 минути от Готическия дворец на Дожите, изникват бутиците на най-известните модни къщи в света и техните лъскави витрини, за които дори няколко месеца назад във времето изглеждат твърде остарели. Най-новата интерпретация на чантата за книги на Christian Dior (предложена за първи път от Мария-Грация Кюри през 2018-а и вдъхновена от скица на Марк Боан от 1967 г.) в изпълнение на Джонатан Андерсън е в центъра на прожекторите. Точно до гондолиерите в широкополите си шапки и раирани блузи, излизащи от обяд от близката остерия.
Колкото и малък да е градът, той буквално поглъща посетителите си във вихрушка от усещания и обиколките из каменния лабиринт (дори за местните хора) продължават до късно вечер. Магазините за маски остават отворени и тогава, а на всеки ъгъл изникват ресторанти, предлагащи класическа италианска и местна кухня – като потресаващия чисто черен Seppie al nero – сепия в собствен сос от мастило, с полента за гарнитура. В тъмните часове на денонощието на няколко различни локации в града се провеждат акустични концерти по музика на местния композитор Антонио Вивалди. По график в църквата Santa Maria della Pietà, датираща от XVIII век, все още на живо звучат „Четирите годишни времена“. Храмът остава дълбоко свързан с историята на композитора, който приживе преподава на децата от съседното сиропиталище. Концерти и балетни представления се провеждат и в Театро Ла Фениче от XVIII век, привличаща туристите заради външния си вид и невероятната си история – тук в присъствието на композиторите им се провеждат премиерите на оперите „Танкред“ (на Росини) и „Риголето“ и „Травиата“ (на Джузепе Верди).
Вечерта завършва обратно в някогашната къща на фамилия Капелис. След дълги часове съзнанието ми най-сетне започва да различава по-фини детайли, претопени в началото сред грандиозното общо впечатление от сградите и околността. Осъзнавам, че покойният ни домакин Пиеро е предвидил в жилището си и частен закрит док за лодка. Той се намира вдясно от входа на сградата, в просторното и студено фоайе подобно на закрит вътрешен двор, и представлява дълбоко водно легло, вкопано в каменните основи с директен достъп до канала навън, посредством двойни дървени врати, отварящи се навътре. По каменното стълбище ни очаква и друга изненада – на всяко второ стъпало проблясва с жълтеникаво сияние по една голяма свещ. Пътеката от светлина води до входа на професор Самбо, което естествено предизвиква ума за спекулации със самоличността му – от психолог – семеен консултант, до специалист по окултни науки. Във Венеция, точно както в света на Монте Кристо, на ръба между европейското и ориенталското, и реалността и фантазията, в една нощ като от 1001-та от приказките, всичко е възможно.
