Чувствам се като контрабандист! Ще летя за Кения, а в куфара ми има около 30 стари телефона на приятели плюс няколко таблета и лаптопа, които искам да занеса на децата в едно училище. Много се чудих с кой точно багаж да извърша този трансфер. Представях си как на лентата ме карат да изкарам техниката от ръчната си чанта, а аз започвам да вадя устройствата едно по едно, докато очите на служителката се разширяват все повече и повече. Затова решавам да примъкна всичко в чекирания си багаж въпреки предупрежденията, че всички батерии по техниките щели да гръмнат в багажното, самолетът да се взриви и всички в него да измрем за нула време. Номерът обаче минава и след едно прекачване и два дена в път омаломощена се приземявам в Найроби.
Текст и фотография / Надя Петрова
Глад за смисъл
Докато работих за УНИЦЕФ, следях профила на Диана Дойчинова, която живее в Кения и помага на децата там. Когато разбрах, че ще идва в България и ще разказва в „Клуба на пътешественика“ за своя живот, се грабнах и отидох. В залата се носеше лежерна музика от Африка, а Диана вглъбено си танцуваше, очаквайки хората да се съберат. Когато започна да разказва, всички в залата я слушахме в захлас. Сподели и че в къщата ѝ вечно има доброволци. След края на презентацията ѝ казах: „Виж, аз ще дойда при теб.“ И тя ми вика: „Идвай! Чакам те!“
Who is mother Diana
Да си кажем честно, никой не отива да живее на другия край на света просто ей така. При Диана промяната идва, когато за кратък период от време губи почти цялото си семейство. В рамките на малко повече от година от този свят си отишли родителите ѝ. Мъжът ѝ се оказал с рядък мозъчен тумор, а синът ѝ – в плен на наркотиците. В този свят, под тази му форма за нея останало единствено другото ѝ дете, което живеело в Испания.
С малка раница и два ката дрехи Диана обиколила света. Не се задържала за дълго. С никого не искала да се сближава. Душата ѝ искала да мълчи. Осемнайсет месеца обикаляла Индия, докато ѝ препоръчали ашрам, за който се чакало с месеци, за да те допуснат. Изтормозена се добрала до него, а един монах просто ѝ отворил вратата и я поканил да влезе. Там живяла две седмици. Чистела подовете, миела, мълчала, помагала където с каквото може, медитирала. Всяка сутрин ходела и до реката, за да поплува. Един ден, връщайки се оттам, един от будистите я приканил да отиде при него. Сложил ръка на главата ѝ, помълчал, а после тихичко промълвил: Leave them go… Live your live! Тогава като че ли лъч светлина преминал през тялото ѝ, а малко по-късно осъзнала, че може да продължи напред!
След Индия работила по проекти из различни африкански държави, докато най-накрая припознала Кения като мястото, където иска да се задържи. Основала НПО Every day care for Africa и започнала с добрините. Като начало акостирала в едно училище. Днес около 200 от децата в него в секундата, в която я видят, се затичват към нея, налазват я като мравчици, искат да я прегръщат, да я целуват, всички ѝ викат „Мами, мами, мами“. Вярват ѝ, обичат я, нуждаят се от нея…
Стъпки в хаоса
В Найроби рано сутринта ме посреща Люба, тя от години живее там. Откарва ме до маршрутката, която ще ме закара до Китале (града в близост до дома на Диана и училището, в което ще съм доброволка). Спи ми се, ходя като призрак и нищо не ме подготвя за това, което предстои. Още докато пристъпваме към паркинга, тихи силуети започват да се отделят от мъгливото утро. Мъже, момчета, жени протягат ръце, предлагат да помогнат с куфарите, да покажат пътя, да се качат в колата, да ни упътят. Говорят бързо, настойчиво, приближават, докосват ни, дърпат… Отхвърляме всичко с ледени физиономии, иначе не става. Но по пътя към автогарата те следват колата, която заради трафика се движи бавно. Един, двама, петима, десетима разгневени мъже бягат около нея, блъскайки яростно по стъклата и опитвайки се да отворят вратите! „Разкарайте се, ееей!“, крещи Люба в паузите между десетките ѝ съвсем не дамски псувни.
В първите минути в Кения аз вече умирах от страх, разплаках се, не знаех защо съм там, луда ли съм и къде изобщо съм тръгнала. Когато стигнахме до въпросната маршрутка, шофьорът ѝ разгони нахалниците и ме качи в буса. Трябваше да тръгнем в осем сутринта, потеглихме около единайсет. В Кения времето е имагинерно понятие и всеки, който изисква от хората там някаква точност, не само че няма да я срещне, но и ще го гледат със смесица от недоумение и жалост.
След около 10 часа клатушкане из пътищата, осеяни с овце, крави, антилопи и маймуни, най-накрая достигам заветната си цел. Всъщност Диана ме посреща на една бензиностанция. Не помня как точно метна мен, куфара ми и самата себе си на някакъв мотор, чийто собственик ни отведе на мястото, което щеше да ми е дом в продължение на месец.
Малка къща в нищото
На следващата сутрин се събуждам в Рая. В градината на къщата птичките пеят ли, пеят. Две маймуни се гонят около каменната ограда. Имаме си и кучета, възпитани и гальовни, никога не пропускащи да те поздравят за добро утро с бодро размахвана опашка.
За да стигнем до училището, първо вземаме маршрутка, а после мотор. Моторчетата са евтини. В началото мислех, че все трябва да са от някаква фирма, да има някакъв знак по тях, удостоверяващ, че са легитимни. Иначе как ще се качиш на някакъв мотор, каран от някакъв човек. Свикнах на третия ден с така наречените бода-бода, които хвърчат из улиците и понякога спират още преди да си вдигнал ръка. Не ме е страх, в провинцията като че ли имам доверие на всички.
