Страната върви напред с телекомуникациите и ядрената енергетика, но се спъва в невидимите атоми на традициите. Образованите мъже все още искат мама да им избере съпруга. А младите жени очакват средновековно наказание, ако родят дъщеря
Текст и фотография: Светлана Баталова
Крави и прасета ровят в планини от боклуци, някой се къпе на улична чешма, друг край него приключва с физиологичните си нужди; в близките павилиончета цвърчи храна в огромни тигани или лепне захарен сироп от тръстика; а само на метри диша друг свят – с луксозни сгради, приказно красиви паркове, улици, излъскани до блясък и огромни немски автомобили.
В Индия тези контрасти се виждат (и помирисват) лесно. Но други особености остават скрити за обикновения турист.
Въпреки че се гордеят с развитието на съвременните технологии, индийците раболепно скланят глава пред семейните и кастови правила. Дори най-модерните мъже очакват от майките си да им изберат съпруга. След брака момичетата, включително отлично образованите, остават вкъщи, гледат боливудски сериали и се молят да не родят момиче, защото в тази част на света то е разход, а не очаквания от роднините актив.
Индия не е от захаросаните страни, които се харесват на всеки. Срещата с нея шокира. Но след като оставих страховете и предразсъдъците, се престраших да опитам храната, приготвена в разрез с всякакви правила за хигиена, и се запознах с доброжелателни, приветливи и усмихнати хора. Приех този различен свят, който бибитка с клаксон срещу мен, метнал традициите на гърба си.
В първите дни, след като се прибрах в България, дълго не можах да се съвзема от преживяното, да подредя впечатленията си. Нямам обаче съмнение, че при първа възможност отново бих се върнала в Индия.
Руснаците, новите хипита
Съществува една порода прехласнати духовни пътешественици, които не крият, че Индия винаги е била мечтата на живота им и с трепет пътуват към нея в търсене на своите духовни уроци. Признавам, не съм от тях. Тръгнах към „тъмна Индия” с любопитство и по най-баналната причина – имаше евтини самолетни билети за малкия щат Гоа – мястото, което и досега пази репутацията на любима хипи дестинация. Хипита вече няма, но от октомври до април, когато започва дъждовното време, тук царува огромна колония от руснаци, прогонени от сибирския студ на родните си земи, привлечени от ниските цени, безкрайните купони с местния ром „Old monk” и евтината трева.
Наташа, която вече 8 години работи като гид в Гоа, а през лятото е флоралист в Петербург, твърди, че всеки път, щом стъпи на индийска земя, усеща, че се връща у дома. Изпълнена е с огромна любов към всичко – към кравите, които стоят насред улицата и не реагират на гръмките клаксони, към бедните и просяците, които ловко те дърпат за дрехата (или както ми се случи в Чанд Баори – скитник, увит в мръсен чаршаф, директно заби чуканче, вместо ръка в ребрата ми, с подканващото: „Мъни, мъни”). За Наташа всичко това е нормално. Тя намира за много романтични рикшите и триколките „тук-тук”, които се провират и в най-голямото улично задръстване. Според нея най-вкусната храна, колкото и да е абсурдно, се прави често точно на уличните сергии. В жегата, недалеч от напечените от слънцето храмове в Хампи, тя не се гнуси да се разхлади с парче диня, което й подава продавач с мръсни нокти. „Всяка есен, когато потеглям към Гоа, баба ми е ужасена: пак ли отиваш при циганите! – смее се Наташа. – Как да й обясня, че тук е животът ми.” Наташа работи като екскурзовод, но не идва на гурбет в Индия, за да печели. Споделя, че получава само заплата, но няма и ден трудов стаж, който биха й признали в Русия, както и някакви социални осигуровки. Това обаче не я интересува, поне засега.
Още един, различен поглед
За разлика от Наташа, аз не успях да почувствам романтиката на Гоа. Още щом прекрачих прага на летището в Даболим, един от големите градове в щата, вече мислех кога ще си тръгна обратно – жега, лепкава тропическа влага, шум, мръсотия, миризма на мръсна канализация, плюс притеснение от екзотични болести. Първата ми мисъл беше как се подлъгах да дойда тук. Въздухът тук е пропит и с тежката миризма на подпалени боклуци. За 14 дни в Индия видях, че изгарят отпадъците на всевъзможни места, включително и съвсем близо до плажа в Морджим.
Казват, че Гоа е различна от другите части на Индия, защото до средата на миналия век е била португалска колония. Донякъде това е вярно, до индуистките храмове има катедрали, а Стара Гоа е умалено копие на Алфама в Лисабон. Много прилича и на нашето Черноморие от времето на соца – в цяла Индия хазартът е забранен, а тук има плаващи казина, но достъпни само за чужденците. Самият плаж е безкраен, пясъкът е фин като брашно, сив на цвят, а вълните на Арабско море са огромни. Райско място за сърфистите. Аз обаче не останах дълго.
На другия ден вече летях за Делхи. Полетът е 3 часа. Поне една трета от пътниците сме от Европа. Срещу мен седи русо безполово като елф създание, ръцете му са татуирани с мантри, похапва кълнове от пластмасова кутийка. По някое време вади книгата „Защо йога ни помага да бъдем щастливи”. В Индия е пълно с мъже и жени, които трескаво търсят формулата на щастието, запътени към ашрами, аюрведически и йога центрове.
