Единствената в света българка, навъртяла 200 000 километра на мотор, доказва, че стига да имаш смелост, може да сбъднеш и най-невъзможните наглед мечти.
Фигуративно казано, от близо 13 години тя не слиза от мотора си „Харли Дейвидсън“ в опит да преброди сушата на Земното кълбо. До момента е изминала хиляди километри през Европа, Азия, Австралия, Южна и Северна Америка, което се равнява на 9 месеца непрекъсната езда. Приключението на Виолета Иванова започва през 2019-а и засега продължава до средата на юни миналата година. Първата ѝ книга излиза преди началото на последното ѝ пътуване – „С милостта на Кали“, в която разказва за премеждията си в Индия. Втората се очаква всеки момент. А ние успяваме да поговорим с авторката малко преди отново „да отпраши към залеза“, яхнала своя мотор Борис.
Как дойде идеята да се качиш на мотор и да обиколиш света? Идеята зрееше в главата ми още когато бях на 18-19, но я осъществих чак на 36 години. С качването си на мотор за първи път като водач разбрах, че това е моето нещо, а след първото пътуване до „далечно“ Банско знаех, че е любов. Открих я през 2011 година и тя се развиваше, обогатяваше се и по естествен път доведе до мечтата да обиколя света сама с моя мотор. Вече бях понатрупала опит и смелост в пътешествията из Европа и ми се искаше да направя нещо по-голямо от мен самата. Докато се грижех за новородената си втора дъщеря, следях няколко жени, които пътуваха сами с моторите си по света – Кинга Танджевска, Анита Юсуф, Алисия Сорноса. Четях за пионерите, прокарали пътя – като Лоис Прайс, Бенка Пуло, Елшбет Беърд. И си казах: „Това искам да направя, за да покажа на това мъничко същество до мен, че всичко е възможно, няма значение на колко си години, няма значение дали си във форма или не, стига да си смел и да посмееш да опиташ, може да сбъднеш всяка мечта. Важното е да опиташ.“
Как направи плана къде да минеш и какво да посетиш и как го приведе в действие? Почти като в детската игра, в която въртиш глобуса и забиваш пръст някъде! Само че в моя случай трябваше да прокарам пръст по глобуса и да реша коя от всичките възможности да избера за кръга около него. Твърдо реших, че ще пътувам на Изток, защото западната посока не ме привличаше, вече бях обиколила почти цяла Европа. Оттам си избирах точки през Турция, набелязвайки интересни места по, общо взето, почти най-прекия път към Грузия. Така предварителният план продължи през Азербайджан, Иран… Колебаех се дали да минавам през Туркменистан и останалите „стан“-държави, както са известни сред пътешествениците, за да стигна до Китай, но твърде тежките и тромави визови режими, както и скъпото удоволствие да карам през страната на Великата китайска стена ме отказаха. Трудно е да опиша всички етапи на подготовката, но в общи линии след начертаването на подробен, ама много подробен маршрут през целия свят, ден по ден, с планирани километри и дни за почивка, следващата стъпка беше визови и здравни изисквания, а след това логистиката през континентите. Разбира се, плановете са, за да се нарушават, но винаги е добре да ги има. Другото предизвикателство беше да се определи най-подходящият момент за начало на пътуването заради метеорологичните условия в различните части на света. Бях подготвена за студ, за сняг, за дъжд и жега. Накрая реших, че ще тръгна в началото на април, но заради забавяне на визите отложих за края на месеца. Така на 24 април 2019 запалих мотора и потеглих.
Колко километра си изминала до момента и кога беше последното ти приключение? Почти 200 000 километра на различни мотори в различни краища на света, най-много от тях с моя Борис – вече над 100 000 км. Моят Борис, известен и като мистър Борис, е „Харли Дейвидсън”, модел „Фат Боб”, роден през 2015 година. Двигателят му крие 1690 кубика, тежи почти 320 килограма, грее като печка през зимата, но аз го обожавам и той е моят верен спътник във всички приключения. Често ме питат дали съм имала технически проблеми с него и отговорът е – никакви! „Последното“ ни приключение в смисъл на дълъг преход по далечни земи беше преди година – от април до юни изминахме с Борко 16 000 км от Панама до Канада, а след това добавихме още 10 000 км по пътищата на Европа, тичайки по различни събития в Унгария, Франция и Италия.
А защо моторът ти се казва Борис? Аз винаги давам имена на моторите си и те носят някаква символика. Винаги съм харесвала името Борис не само заради историята на България, макар да са противоречиви владетелите с това име. А и нямах познати или приятели, които да ми създадат приблизителен образ. Мислех си, че ако имам син, бих го кръстила така, въпреки Димитър Димов и неговия „Тютюн“. И тъй като имах само една дъщеря по онова време, не беше трудно да реша да кръстя мотора си Борис – на майка ми. Тя се казва Бисерка. Името на първата ми дъщеря беше избрано дълго преди тя да се роди – с моя мъж единодушно се бяхме спрели на името Стефан или Стефана. И двамата харесвахме името, символиката му е свързана със старогръцката дума, означаваща сватбен венец – нещо като върха на любовта в брака, увенчана с дете. Борис, моят мотор, влезе в нашето семейство малко преди да се появи втората ни дъщеря, така че той носи буквата на майка ми.
Как майка ти приема това, че моторът ти е кръстен на нея? Честно казано, не беше особено впечатлена от моя избор да кръстя мотора си на нея. Тя по принцип не одобрява моето влечение към моторизма, така че не прие това посвещение като знак на уважение, а по-скоро като някаква моя прищявка, която няма връзка с нея. Но за мен винаги ще има връзка и почти 10 години след влизането на Борис в живота ми знам, че съм го кръстила на майка си, без значение дали на нея й харесва или не.
Дипломиран психолог и мениджър „Човешки ресурси“ странно как стига до обикалянето на света с мотор… Няма случайни неща и всичко си има обяснение, мога да кажа като психолог. Четях много книги още от най-ранна детска възраст – научила съм се да чета едва на 3 години, а разказите на баща ми, който беше капитан и пътуваше до местата, за които четях, подхранваха страстта ми към приключения. Покрай работата си също пътувах много, а когато най-накрая двамата със съпруга ми реализирахме детските си мечти да караме мотори, това беше моят начин да избягам от стреса на корпоративния живот и да открия една съвсем различна свобода на духа. След 15 години работа в стремеж да правя хората щастливи на работното им място реших да потърся начин да съчетая придобитите умения със страстта си към моторите и през последните 10 години работя в тази посока.
Колко време общо си прекарала на мотора и кои са най-интересните случки, които си преживяла през това време? Трудно е да изчисля точно времето, прекарано на гърба на моя мотор Борис. Общо цялата обиколка на света ми отне 9 месеца, но разпокъсани във времето на три години. Интересните случки са безброй. В последната част от обиколката ми миналата година в Централна и Северна Америка преминавах през река в Андите в Гватемала, карах в пясъците на Баха, Мексико, мръзнах, къмпингувайки в Мисури, събудих се в кална локва в Тенеси и бях избрана за моторист на месеца в Канада. В Южна Америка се разминах за броени часове не един, а два пъти с порои, влачещи коли по пътищата в Арика, Перу, а в началото на пътуването ми през този любим континент останах без никакъв багаж, когато чантата с почти всичките ми дрехи изчезна от мотора в Сантяго, Чили. В Австралия карах по време на най-големите горски пожари за последните години. Брах страх, когато се наложи да карам след залез в дъждовните гори, гледайки как животните застават като в шпалир край пътя, и се молех да си стоят, където са. В Индия преживях и катастрофа заради лошите пътища и натрупаната умора, която ми струва три месеца прекъсване на пътешествието заради счупени китка и челюст.
Как се вписват в твоите приключения две дъщери и съпруг? Без подкрепата на семейството ми не бих се справила. Мъжът ми беше и е човекът, който ме подтиква да следвам лудите си идеи, а дъщерите ми са моето вдъхновение. В моментите, когато съм се чувствала отчаяна и разкъсана между тях и мечтата си, винаги са ме окуражавали да продължавам и че могат да се справят за няколко месеца и сами. В началото на обиколката на света мъжът ми и малката ми дъщеря, тогава на 3 години, се присъединиха към мен с идеята да пътуваме заедно, а голямата ми дъщеря да се включва през ваканциите. Не се получи и след катастрофата в Индия те останаха у дома, а аз продължих сама. През цялото време мъжът ми „пътуваше“ с мен – следеше движението ми в реално време чрез GPS тракер и ми изпращаше съвети, като проверяваше прогнозите за времето по пътя ми. Пропътувах пет континента без тях физически, но винаги бяха с мен и усещах подкрепата им в моментите на възторг и отчаяние.
Имаше ли отчаяние по време на пандемията? Пандемията ме завари в Южна Америка и колкото на никого да не му се вярваше, светът изведнъж захлопна врати. Тъкмо бях влязла в Колумбия и се надявах да прескоча прочутия Дериън Гап в джунглите към Панама, за да изпреваря доминото на затварящите се граници. Не се получи и намерих убежище в един разкошен мото къмпинг в триъгълника на кафето в субтропичната част на страната, край селцето Зарзал. Там се спасих от участта да остана на улицата, защото в повечето държави в Южна Америка разпоредбите бяха всички хотели, къщи за гости и къмпинги да затворят и да изгонят гостите си. Не носех палатка и нямаше вариант да къмпингувам на диво, а и достъпът до храна също беше ограничен – заведения, магазини работеха в режим, който почти правеше невъзможно снабдяването с провизии, ако си чужденец. За щастие моите домакини от Дънки Сънрайз ме „скриха“ от властите и както казаха: „Сега ти не си гост, а част от семейството.“ След две седмици задължителна карантина през март 2020-а се надявах да мога да стигна до карибското крайбрежие на Колумбия и оттам да се прехвърля някак към Панама, но се оказа невъзможно. С помощта на българското посолство в Бразилия се сдобих със специално разрешително да се движа с мотора по пътищата на Колумбия и да се кача на един от последните евакуационни полети към Европа. Дори ми предлагаха да кача и мотора на самолета. Но аз се надявах, че светът скоро ще се осъзнае и ще отвори отново врати, така че оставих моя любимец в столицата Богота при един напълно непознат нов приятел. Да, така се случват нещата в света на мотоциклетите, където Борис, моят „Харли Дейвидсън” прекара почти година в очакване да се върна. После го местих дистанционно с помощта на друг приятел американец в неговата къща, където прекара още няколко месеца в хола му в компанията на неговия мотор. Накрая се предадох и го натоварих на самолет към България, което беше нещо, неправено никога от транспортната компания. Борко и аз предизвикахме голямо объркване и на митницата на Летище София, защото и там не се беше случвало български мотор да пристига сам от другия край на света. Чак след три години успяхме да се върнем с него обратно по онези ширини и да рестартираме пътешествието си от Панама. Когато отидох да изпращам мотора към Централна Америка, се оказа, че на митницата още ни помнят.
Планираш ли да се запишеш в Рекордите на Гинес? При добро желание с Борис може да сме носители на титлата първата жена и първия „Харли Дейвидсън” мотор, обиколили заедно планетата. Спирачката, която натискам по пътя към рекорда, записан в Книгата на Гинес, са процедурите и купищата документи, които трябва да се представят, както и 800 евро такса, която трябва да се заплати за целта.
Ти си президент за България на WIMA – международната организация на жените мотористи, и твоето приключение има мисия. Да, искам да вдъхновя дъщерите си да следват мечтите си и да не се боят да опитат да ги постигат, колкото и невъзможни да изглеждат. Осъзнах, че това се отнася не само до моите момичета, но до всички жени, които срещат отпор по пътя към своите мечти. Едно от най-прекрасните преживявания, свързани с моите приключения, са именно доказателствата, че съм успяла – в Малайзия моя приятелка ми каза: „Сестро, ти върви напред, ние следваме твоите стъпки.“ Почти всеки ден получавам съобщения от непознати хора, вече не само жени, че благодарение на това, което правя, са събрали смелост да тръгнат по пътя и на своите мечти. Един мъж ми сподели, че след като прочели книгата ми заедно, съпругата му започнала да го придружава при неговите пътувания с мотора и това е променило изцяло брака им след повече от 30 години съвместен живот. „Правите хората щастливи и дори не знаете колко много им помагате“ бяха думите му. За мен това е най-голямата награда за всичките дни, прекарани далече от семейството и децата ми, и за всички преживени болки, умора, пот и синини.
Първата част от приключенията си издаваш в книга „С милостта на Кали“. Кога да чакаме следващите? В „С милостта на Кали“ разказвам за началото – от идеята за околосветското пътешествие с мотора през месеците път до Индия, катастрофата, възстановяването и завръщането ми обратно на пътя. Втората книга вече е написана, започвам работа с редактор по нея и тя обхваща самостоятелните ми приключения от завръщането ми в Индия през Непал, Тайланд, Малайзия, Индонезия, та чак до Австралия и Нова Зеландия. Нямам търпение да споделя моментите на щастие и приятелства за цял живот, както и отчаянието, депресията и дори глада, които се редуваха в истинска въртележка от емоции. Силно вярвам, че втората част от нашите приключения с Борис по света ще стане любима на читателите. А традиционно в книгата ще има и много снимки от всички места и континенти.
Казваш, че се занимаваш с много неща. Разкажи ни за част от тях! Освен че обожавам да пътешествам с мотора си по непознати пътища, винаги съм се опитвала да подкрепям жените в техните начинания. Съчетах тези свои каузи, като основах дивизията на Международната организация на жените мотористи в България през 2015 година. Организирам мото приключенски срещи под логото Overland Adventures, последните години в партньорство с Road Adventures for Bikers. Написах първата си книга „С милостта на Кали“ за първата част от приключенията ни с Борис, а сега съм в подготовка за издаването и на втората от общо 4 части от поредицата. Внасям качествена мото екипировка в България, защото сигурността е на първо място за мен. Така заработих с швейцарската марка мото чанти с емблематичното име Ендуристан – каламбур между карането на ендуро мотори и „стан“ – наименованието, обединяващо държавите по Пътя на коприната в Азия. През последните месеци започнах да изработвам различни предмети от дърво и това ми носи почти същото удоволствие като карането на мотор.
