В моноспектакъла “На живо” дъщерята на Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев отваря душата си в съкровена изповед за живота си, в който Господ й е дал да изживее любов и щастие във високи концентрации, преди да си вземе всичко
Александра Сърчаджиева отново е в окото на бурята – спектакълът „На живо“, в който тя разкрива как е загубила първо майка си Пепа Николова, а после и любимия си Иван Ласкин, е изпълнен с епизоди, напомнящи за риалити на ужасите. В пиесата на Яна Борисова всичко е едно към едно, защото е по изповедите на самата Александра. Монолозите се редуват с диалози, като от другата страна в този пинг- понг на покъртителните драми е Радена Вълканова. Режисира ги приятел на Александра от детството в Сатирата – Димитър Коцев-Шошо, синът на Константин Коцев.
Втората актуална премиера на Сърчаджиева е в компанията на Ненчо Илчев – „Догодина по същото време“, суперхита на Бърнард Слейд във версия на Ивайло Христов. Наскоро червенокосата актриса завърши и снимките на два филма. Докато разказва за всичко това пред D!VA, дъщерята на титаничните актьори Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев е ясна и категорична – каквото и да се случва на сцената, на екрана и извън тях, за нея най-важна е София Иван Ласкин.
Алекс, какви са предизвикателствата в новите ти кинороли?
В „Изкуството да падаш“, дебют на Орлин Милчев, млад и сериозен режисьор, съм художничка на моята възраст – 38. Тотално разбит живот – прекалява с алкохола, тъпче се с лекарства, напълно разклатена психика. Абсолютно не се интересува от 17-годишната си дъщеря, и то не защото не иска или не я обича, а просто е в тотално друг свят заради нещата, които гълта. Трудно се постига баланс в подобен образ, не става да се правиш на пиян-залян. Другия филм го снимахме в езерото в Благоевград, а докато в един от кадрите карахме водно колело, се подхлъзнах и цопнах в дълбокото. Но не чух „стоп“ от сушата и взех да отигравам, само че роклята ме захлупи и започнах да потъвам. Първото, което си помислих, беше как хората наоколо ще кажат: “Ей, тази Александра сама си прави каскадите!”
Как се чувстваш, когато за час и половина преминаваш през 20 години от живота на твоята героиня в „Догодина по същото време“?
Вълнуващо, смислено и пълноценно. Стана много човешко, хората се смяха и плакаха, въобще това е страхотна провокация. А и да бъда отново заедно с Ненчо Илчев и Ивайло Христов е голямо изживяване. С тях се работи лесно, знаят какво искат и могат. Кариерата ми на сцената започна с поканата на Ивайло Христов да играя в „Ножица трепач“ във Военния театър. Много се уплаших. Влязох за пет репетиции и две срещи с Ивайло – четохме текста и пихме кафе. Той отсече „Готова си“ и тръгнахме за „Аполония“. „Разкажете й по пътя към Созопол какво става след антракта“, обясни той на колегите, а Камен Донев възрази: „Ами ако сме в различни коли?“ После на представлението токът спря и бях сигурна, че така е по пиеса, а те са забравили да ме предупредят.
Майка ти успя ли да те гледа в Армията?
Да, да, целия четвърти курс играех в „Ножица трепач“. И понеже, за да ме вземат на постоянна работа, трябваше още една роля, разпределиха ме в „Без контрол“. Майка ми беше на премиерата. А веднага след като се дипломирах, започна ходенето по болниците – три месеца.
Какво точно помниш от дебюта си в киното?
Файтон, гора и две бебета. Бях Стела – дъщерята на Димитър Благоев в „Мечтатели“ на Иван Андонов. Майка ми ме пратила на снимките в Русе с наша близка, защото точно по това време имала ангажименти в София. Когато ми се обадила в хотела, съм й казала: „Ако обичаш, не ме притеснявай – аз съм звезда и трябва да се наспя.“ И досега се чудя как е възможно да съм изрекла нещо подобно. Направо съм в шок от себе си. Добре, че тази звездомания е била стопирана в най-ранната ми възраст – да съм била на около 4, че иначе направо ужас. На следващото ми участие вече бях на 10 – „Вампири, таласъми“. Снимахме в Пловдив в красива възрожденска къща. Бях качена на някаква ограда, а около мен всички се опитваха да ме убедят, че е време да произнеса: „Мамо, мамо, Дино Кюпека от Шейтанкьой…“ А аз не исках и не исках, отказах и на Пепа, и на Иван Андонов. Единственият, който успя да ме навие, беше Чочо Попйорданов, чиeто бързо говорене беше пословично. И тримата отдавна ги няма. На 14 години във „Версенжеторикс“ се запознах с Кристоф Ламбер. А на 16 Сашо Морфов ме взе в „Хълмът на боровинките“. Беше адски студ, минусови температури – някъде срещу Вакарел. Прибирах се посиняла от студ, майка ми се чудеше как издържам. Играех влюбена в Санчо Финци, а той пък беше чужденец, на когото трябваше да превеждам. Ники Урумов беше баща ми, който нареждаше: „Христо Ботев! Калинка, татко, превеждай.“
Дъщеря ти София доволна ли е, че има роля в „Игра на доверие“, съвременна драма за домашното насилие с Яна Маринова и Луиза Григорова, чиито снимки започнаха в началото на лятото?
Бях я взела с мен на репетиции на „Кукер кабаре“, защото нямаше кой да я гледа. Албена Михова й направила снимка и я пратила на кастинг агенция. Оттам ми се обадиха за среща, много я харесали. Истината е, че в началото не бях особено съгласна да влиза във филм. Предпочитам да я държа по-далеч от тези среди, да я пазя настрани, за да учи нещо друго. Дори обсъждах с приятели дали да не й кажа, че снимките се отлагат. Но видях, че ужасно й се иска и че няма да е честно. Майка ми никога за нищо не ме е спирала. Не пестеше мнението си, но винаги добавяше: „Всъщност прави, каквото решиш!“ И си давам сметка, че явно това е пътят на София и нямам право да застана на него, за да кажа „не“. Досега нито е ходила по театрални кръжоци, нито по кастинги, нито сме изпращали нейни снимки.
Ами като й се наложи да стане самостоятелна без време…
Ами да, само като си помисля какво преживяхме през 2020-а със серията „отваряй-затваряй“, „отваряй-затваряй“! Изпаднах в жесток шок на първия снимачен ден на „Откраднат живот“, тъй като съвпадна с момента, в който София пак започна да учи онлайн. Трябваше да бъда 12 часа на терен, а нямаше как да я взема с мен – нито имаше стая, където да си пусне компютъра, нито условия да ме чака из халетата, направени на болница. Дотогава София нямаше телефон, но се принудих да й купя, за да я контролирам. Раздадох ключове – някой идваше да я разходи, друг – да й донесе храна. Четири месеца „Откраднат живот“, 45 дни от които тя беше онлайн. И да се чудиш на какво отгоре бяха тези матури още след четвърти клас?! Дали държавата би ми обяснила как хем аз да работя, хем детето ми да учи дистанционно. В Италия осигуриха безплатни помощници на всички, които нямаше как да не ходят на работа.
София напредва ли с иврита?
О, да, да. Езиците, литературата, българският много й се отдават. До 7-и клас бях и аз в еврейското училище, а после към Еврейския дом завърших съботно-неделен колеж. Като взехме дипломите, заминахме за 40 дни в Израел. Обиколихме всичко, спахме в пустинята при бедуините. Първите две седмици гледах като теле. После се отприщих, бях много добра в иврита. Но години наред нямаше с кого да го говоря.
От Иван прихвана ли малко от арменския?
Той го говореше перфектно, но не и аз, разбира се. Докато репетирахме „Чайка“ с Крикор Азарян, двамата си общуваха само на майчиния им език, а Иван постоянно разказваше на Коко как обучава и мен. А когато Армен Джигарханян дойде във Военния театър, Коко ме подкани да покажа какво знам. Бяхме долу в клуба, гледах Джигарханян като божество – велик актьор. „Хайде, моето момиче, давай сега на арменски!“, настоя Коко. Ужасно се притесних, изчервих се като домат, всичко, което поназнайвах, се изпари от главата ми и отроних единствена дума: джудж. Означава пишка. Умрях от срам, разбираш ли! Жестоко се издъних. Този изключителен човек Армен Джигарханян веднага отреагира: „Браво, дете, знаеш най-важното!“
