С дебютния си роман „И леглото ни е зеленина” Виолета Радкова вдигна високо летвата пред съвременните писатели и се бои от филмирането му в България, защото не обича компромиси
Фотография / Яна Лозева
Можеше да пиша и за романа „И леглото ни е зеленина“, и за Виолета Радкова само с възторга си от високата му литературна стойност и художественост, със сведенията за източника на вдъхновение, които писателката е приложила накрая. Ала толкова ми се искаше да познавам на живо авторката, че я поканих на интервю, за да науча повече за тази жена, чийто литературен дебют я постави направо в А-листата на съвременните български, а и не само български писатели.
Виолета Радкова се представя накратко като съавтор и водещ на книжния подкаст „Четене му е майката“, както и организатор за България на международния танцов флашмоб The Most Wuthering Heights Day Ever, с който подпомага достъпа до психотерапия за жени в нужда. Редактор е на няколко романа, преведени от английски език. Работила е като сценарист, режисьор и творчески директор, в момента – културен мениджър и устен преводач.
Зад тази лаконична интродукция се спотайва личност с висока чувствителност и култура, с изумителна почтеност към словото, с респектиращи познания на литературата и музиката. На едната ѝ ръка е татуиран стих на Шекспир, на другата – на Джон Дън, двамата поети от Английския ренесанс, с които най-много се е занимавала по време на следването си. Свободно пуснатата ѝ разкошна коса закрива рамото, където се показва друг татус. И той не е цитат от Библията като заглавието на романа ѝ „И леглото ни е зеленина“…
Виолета, четейки романа ви, си мислех колко е кинематографичен, докато стигна до края и разбера, че вие ни прожектирате филм. Имам любима сцена, сякаш заснета от братя Тавиани – подготовката за погребението на единственото момиче в семейството, убито от коня им, единствения в селото, в което хората имат магарета. Изключително ярък и наситен диптих пред очите на главния герой Иван Кляндов. Как изваяхте такава силна сцена? Просто го видях. Всичко виждах като картини, затова казвам, че се опитвах да снимам филм. Нямаше нарочен напън да разказвам кинематографски. В „Театрален роман“ героят на Булгаков – Сергей Максудов, вижда образите в пиесата, която пише – „Черен сняг“. Много се идентифицирам с него.
Боите ли се от филмиране на вашия роман? Ако се филмира от българи, да. Иначе бих се радвала много. Осъзнавам, че е сложна и скъпа продукция, каквато не би могла да се реализира по начина, по който се работи в България – с малки бюджети, с много компромиси и неясноти. Не обичам компромисите.
Мечтаете ли за по-високо признание за книгата си? Казахте, че сте изненадана от нейния прием. Не, изобщо не мечтая за нещо такова. Исках да я издам с псевдоним, името ми да не излиза. Издателството обаче не се съгласи и ме убеди да застана с името си. Моята идея беше не да се скрия, а да не придобивам публичност. Така че нямам никакъв интерес към признания и награди.
В края на романа си прилагате плейлист, илюстрирайки с музика отделните теми, сцени и герои. Това прецедент ли е? О, не. Не мисля, че е прецедент. Прецедент е по-скоро моето желание, моята покана читателят да възприема музиката като част от текста.
Не е необичайно авторът да публикува плейлист с музика, която е слушал, докато е писал книгата си. Или музика, с която е свързан по някакъв начин.
Моята идея е музиката да е част от тъканта на разказа. Добрата новина е, че можеш да прочетеш книгата без това… То е като бонус към цялото преживяване, като тайно ниво на някаква игра, което може да отвориш или не…
Но като стигнеш до него, да ти се прииска да започнеш да четеш отначало, но вече в музикален съпровод. Пишете, че неслучайно е стигнал до вас арменецът Тигран Хамасян, когото благодарение на вас открих и полудях по музиката му. Как така неслучайно е дошъл в живота ви? Като се замисля, арменската ми любов започна, когато прочетох приказката за Хазаран Бълбул, хилядогласния славей, в една колекция арменски приказки от 80-те години. Била съм може би на 17-18 години и много силно ме впечатли. Оттогава не мога да спра да мисля за тази история. По-късно работих по един видеоклип на българска джаз певица. Част от музикантите, с които работеше, в една от почивките слушаха музика, а аз, минавайки от една стая в друга, се залепих за телевизора, така ме хвана. Стоях там в пълен транс. Това беше Тигран Хамасян. Издирих го и започнах да го слушам. Както и много още арменска музика. Някак си през него влязох в този свят. Точно днес слушах албума му от 2015-а „Мокро“, едно от любимите ми музикални произведения вече 10 години.
Аз бих го намерила този мъж! Аз съм го намерила. Но не ми е това целта. Много е специфичен като стил. Джазът, който композира, е смес между арменска народна музика, прогресив рок и джаз. Не всеки го харесва. Дълго време беше нишов, но напоследък придобива все повече популярност и това много ме радва. В момента живее в Ереван.
Давате си навярно сметка, че в романа ви има много вода – първата сцена е на реката, в която се гмуркат и плуват селските момчетии, сред които Иван, основният герой. Той оцелява от потъването на „Титаник“ в океана… Каква е ролята на водата в живота ви? Не знам. Обичам я, обичам морето, обичам да бъда под вода. Така че за мен е място, където се оттеглям. Или поне символ на това.
Има ли реално толкова много вода на мястото, където основно се развива действието на романа ви – село Крушово в Егейска Македония? Имало е. Страшно много подпочвени води. Още с влизането в селото забелязах долчинки, в които растат чинари, а чинарът е водолюбиво дърво. Най-напред се заговорих с момичето от кафенето, където седнах да изпия едно кафе. От 300 души в селото може би десетина са младите. Някои знаят български, защото търгуват с България, все пак селото е на 18 км от границата. Част от родовете са останали там и са станали гърци. Един от моите помагачи – Янис Маламинис, е потомък на рода Маламинови, от който има войвода.
Любопитна съм да разбера как попаднахте на дневника на вашата прабаба, инспирирал историята ви? И каква е тази жена във времето, когато жените масово са били неграмотни, каквито са и двата женски образа в романа ви – Божика и Евангелица? Слава Богу, прабаба ми е от грамотните. Както е написано в книгата, родена е на 5 март 1918 г. в село Крушово, днешно Ахладохори, и когато семейството ѝ идва в София, тя завършва образованието си. Работила е в бакалия. И нейните спомени бяха записани в един бакалски тефтер. Помня я добре, защото в един период живеехме заедно в един апартамент. Отиде си над 90-годишна. А тефтера ѝ намерих в дрешника с обувки, където баба ми го беше натикала. Аз много обичам да ровя, дайте ми стари тавани, мазета, кутии… Като прочетох дневника, ми беше смешно, тъй като ми се стори мелодраматичен, патетичен, тежка съдба, тежка история на рода… И нейната лична, разбира се. Като пораснах и започнах да осмислям нещата, вече не ми беше толкова смешно.
Как говореше тази ваша прабаба, бидейки родом от Крушово? Говореше книжовен български. Като цяло селото, съставено от различни групи, е било поликнижовно. Някои от жителите му са говорили и диалектно, но е било мозайка от гласове. Като кажем село, не си представям хора в шаячни дрехи, возещи се в каруци.
